Джаки Колинс
Секс и диаманти (4)

Глава трета

Нанси Скот-Саймън беше направо маниачка в стремежа си да държи всичко под контрол. Всичко за предстоящата сватба на единствената й дъщеря Ейми трябваше да бъде напълно изпипано и всеки, който допуснеше грешка, трябваше добре да внимава.

Нанси беше слаба, сприхава жена с остри скули и гарвановочерна коса, прибрана отзад в стегнат кок. Падаше си по костюми „Оскар де ла Рента“, чанти „Ферагамо“, обувки „Гучи“ и бални рокли на „Валентино“. Обичаше също хубавите стари бижута, дадени й от майка й, бабата на Ейми, която беше на деветдесет години, но все още енергична като френски пудел.

Нанси се разпореждаше от безупречно обзаведената си градска къща на „Парк Авеню“. Беше пететажна, с осем спални и пет души обслужващ персонал, който живееше постоянно в нея.

Дъщерята на Нанси, Ейми, наистина беше много красиво момиче. Тя беше нюйоркска принцеса с мека като коприна руса коса (съвсем естествена), подвеждащо невинно лице, замечтани тюркоазени очи, меки устни, загоряла от слънцето кожа и стройно тяло, подходящо за корицата на списание „Спорт Илюстрейтид“, ако някога решеше да позира, нещо, което, разбира се, никога нямаше да направи.

Беше богато момиче, защото Нанси Скот-Саймън беше двойна наследница. На двайсет и пет Ейми щеше да наследи голям дял от фамилното състояние.

Беше израснала с привилегии, заобиколена от гувернантки и шофьори, икономи и бодигардове. Беше учила в най-добрите частни училища и беше ходила на почивка в най-добрите места. Заради огромното състояние на семейството й, веднъж беше отвлечена. Нанси говореше за това като за инцидент, но Ейми си спомняше с ужас и страх мъчителното време, което беше прекарала в плен на четиринайсет години. След кошмарно пътуване, набутана в мръсния багажник на една кола, я бяха държали четирийсет и осем часа заключена, окована с верига и с превръзка на очите в едно мазе, пълно с плъхове, в което нямаше тоалетна, а само няколко парченца сух хляб и бутилка с вода, колкото да не умре от глад и жажда. Липсата на каквато и да било представа какво ще стане с нея по-нататък беше ужасяваща. Всеки миг от нейното пленничество беше истинско мъчение, особено когато единият или другият от похитителите й — имаше двама мъже и една жена — влизаше в стаята и отправяше към нея заплахи и обиди.

Майка й не се беше обадила в полицията. Вместо това беше извикала семейния адвокат, който плати откупа. Но никой не плати за унижението и за душевните й страдания.

След като откупът беше платен, похитителите набутаха отново Ейми в багажника на колата и я оставиха посред нощ някъде в Бруклин. Плачейки истерично, тя беше успяла да се обади от един уличен телефон и синът на семейния адвокат я беше взел и откарал в дома й.

Тримата похитители така и не бяха заловени. Измъкнаха се с два милиона долара в брой, а тя се отърва жива.

Справедлива ли беше размяната?

Категорично не, въпреки че Нанси беше доволна, защото не се обади в полицията или във ФБР и успя да избегне отвратителните заглавия по вестниците. Случаят се потули. На Нанси така и не й дойде наум, че излага на риск живота на дъщеря си и че след ужасното изпитание Ейми може да има нужда от психиатър.

— Всичко свърши — рече тя на дъщеря си с тон, който сякаш й казваше: „Нека никога повече да не говорим за това“. — Ти трябва да забравиш всичко, свързано със случая.

Обаче за Ейми не беше свършило и тя се измъчваше от кошмари и ужасни спомени, както и от силно завладялото я усещане, че никъде не може да се чувства напълно сигурна.

С течение на годините беше успяла да преодолее страховете си и когато завърши колежа, реши да направи една самостоятелна стъпка — да се изнесе от семейната къща, да си намери работа и да живее сама. Нанси веднага възрази, но Ейми продължи да настоява, докато накрая майка й с нежелание отстъпи.

След като се оглежда няколко седмици, тя си намери работа в много известната модна къща „Кортинели“, управлявана от оригиналната и колоритна италианска дизайнерка София Кортинели.

Това, че успя да получи работата при Кортинели, беше голямо постижение. Ейми беше едно от трите момичета за връзки с обществеността, които се грижеха за промоциите и публичността. Благодарение на своя чар, образованост и привлекателна външност тя постигна незабавен успех.

Работата беше цяло откритие за нея и тя я обичаше. Беше забавна и вълнуваща, но големият плюс беше обстоятелството, че трябваше да се среща с най-различни хора, на които обикновено не би попаднала.

Единственият недостатък бяха мъжете. Те неуморно я преследваха и това я влудяваше. Всеки, като се започне от манекените мъже и се стигне до онези, които бяха в екипа по продажбите, мислеше само за едно нещо — да свали малката Ейми Скот-Саймън. В края на краищата тя беше наследница на голямо богатство в Ню Йорк, така че защо не?

Тъй като Ейми изобщо не се интересуваше от случайния секс, за нея не беше проблем да ги отблъсква. Истината беше, че тя изобщо нямаше сексуален живот, защото след многобройни битки с разни момчета от гимназията до колежа, беше решила да го запази за женитбата или ако не за женитбата, то поне за подходящия мъж. Някой, на когото тя наистина би могла да се довери. Освен това още не я бяха напуснали спомените от отвличането и сексуалните унижения, които беше принудена да изтърпи. Беше ги споделила единствено с най-добрата си приятелка Тина и с никой друг, дори не и с майка си, която би получила истеричен припадък, ако знаеше, че нейната четиринайсетгодишна дъщеря е била подлагана на сексуален тормоз, затова си мълчеше по въпроса. Не бяха я изнасилили, въпреки че похитителите й я бяха карали да прави други неща… за които не й се искаше и да помисли. Беше запечатала тези спомени и така беше по-добре.

В една паметна нощ по време на благотворителна акция за събиране на средства в Манхатън се запозна с Макс Даймънд и въпреки че той бе доста по-възрастен от нея, тя беше заинтригувана от изтънчения му стил и добри обноски. Макс й направи впечатление на човек, с когото се чувстваше сигурна. Изглеждаше също така, че е джентълмен, за разлика от повечето мъже, които беше срещала. Другото преимущество беше, че тъй като самият той беше много богат, със сигурност не се стремеше към наследството й, което тя прие с голямо облекчение.

След няколко вечери в спокойна обстановка, по време на които водеха дълги разговори, започнаха да се срещат по-често. Тя знаеше, че е разведен и има дете, но това не я смущаваше.

Още в началото на връзката му каза направо, че между тях няма да има секс.

— Никога ли? — попита озадачен той и твърде заинтригуван от нейната откровеност.

— Не ми се присмивай — отвърна тя сериозно. — Аз се пазя за човека, за когото ще се омъжа.

— Уважавам подобно желание — рече той.

— Наистина ли? — учуди се тя, възхитена от отговора.

— Да — каза Макс. — Намирам намерението ти за напълно приемливо.

Хм… един мъж, който се беше отнесъл с разбиране, беше приятна промяна за нея.

Точно тогава беше решила, че той определено е подходящият мъж за нея.

Три месеца по-късно за голяма радост на Нанси, Ейми и Макс се сгодиха.

* * *

Всеки път, когато работният ден на Ейми приключеше, Нанси я очакваше да се прибере у дома, за да я засипе с подробности около плановете за сватбата заедно с Линда Коулфакс — организаторката на събитието — властна, прекалено натруфена жена на неопределена възраст.

Ейми беше започнала да се плаши от тези малки сеанси. Не издържаше да слуша как Нанси и Линда обсъждат кои гости да присъстват, къде да седнат, с какви цветя да бъде украсата, как трябва да бъдат разположени масите, каква да бъде сватбената торта, роклята й, музиката и покривките за масите. Всичко беше толкова банално.

Не ме интересува! — изкушаваше се да изкрещи тя. — Изобщо не трябва да бъде толкова помпозно. Мразя да бъда център на внимание. Искам вече всичко да е отминало.

Вторият й баща Харолд беше съгласен с нея.

— Прекалено голяма дандания — недоволстваше той. — Ще се похарчат твърде много пари.

Естествено Нанси не му обръщаше внимание.

Истинският баща на Ейми се беше удавил в трагичен инцидент с лодка при едно пътуване през уикенд до Венеция, когато тя беше на три години. Година по-късно единственият й брат се беше споминал от рядка болест на костите. Тя нямаше спомени нито от единия, нито от другия, като се изключат няколко семейни снимки. Живееше с една постоянна тъга и чувство за загуба, убедена, че ако баща й беше жив, тя изобщо нямаше да бъде отвлечена.

Вторият й баща беше доста приятен човек, макар всички да знаеха, че не е от най-смелите. Нанси държеше и двамата под контрол. Тя командваше. Парите бяха нейни и нещата трябваше да стават така, както тя реши. Харолд така и не се осмеляваше да й противоречи.

С наближаването на деня на сватбата сънят на Ейми се разстрои, лежеше будна в леглото и се питаше дали не прави огромна грешка. Да, бъдещият й съпруг беше важна личност, могъщ бизнесмен, мургав, замислен красавец. Беше също така любезен, внимателен и истински загрижен за нея. Прие условието й да не правят секс преди сватбата и никога не се опита да я подлага на натиск. Беше й купил годежен пръстен с десеткаратов диамант и я беше обсипал и с други скъпи подаръци.

Не че те означаваха нещо за нея. Бяха само повърхностни знаци за обичта му. Дълбоко в себе си тя копнееше за нещо повече. Копнееше за баща си и за брат си, за липсващите мъже в живота й.

В последно време неусетно беше започнала да подлага на още по-голямо съмнение чувствата си към Макс. Наистина ли го обичаше? В края на краищата той беше влязъл в живота й с голям товар — бивша съпруга, дете, а беше и двайсет и три години по-възрастен от нея — факт, който изглежда, не притесняваше никой друг освен Ейми.

Когато беше изразила гласно съмненията пред майка си, Нанси беше повдигнала елегантната си вежда и беше казала:

— Не би могла да намериш по-подходящ съпруг, скъпа. Поне знаем, че не преследва парите ти. Той е един изключително желан ерген и ти го спечели. Не е ли чудесно?

Щеше да бъде великолепно, ако майка й беше жена, с която да може да разговаря. Но тя не беше такъв човек. Нанси Скот-Саймън обичаше да държи нещата в свои ръце, да критикува и умееше да накара Ейми напълно да й се подчинява.

Така че нямаше какво да се направи. Сватбата предстоеше.