Джаки Колинс
Секс и диаманти (57)

Глава петдесет и шеста

В сряда рано сутринта госпожа Конър влезе в кухнята. Макс беше станал от два часа, защото не можеше да спи. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави образа на Маришка, изпъната в леглото сред локва кръв.

Известно време се опитваше да работи на компютъра, но в главата му се въртяха толкова много мисли, че не можеше да се съсредоточи. Имаше куп въпроси, на които трябваше да намери отговор.

До известна степен за него би било облекчение, ако Владимир се появеше в офиса му, но имаше чувството, че човекът ще се спотайва известно време и няма да се появи.

Беше решил днес да се свърже с Ирена. Да отиде да се види с нея и да чуе какво има да каже тя. Ако беше наистина майка на Маришка, точно тя би могла да знае отговорите на всичките му въпроси.

Накрая се отказа да работи и влезе в кухнята да си направи кафе, където го завари госпожа Конър.

— Добро утро, господин Даймънд — рече тя и веднага се залови с приготвянето на кафето.

— Подранила сте — каза той, като погледна часовника си и видя, че е седем без пет.

— Винаги ставам рано — отвърна госпожа Конър, като пълнеше кафеварката с вода. — В родния ми град Глазгоу седем часът се смята за твърде късно човек да мързелува в леглото.

— Къде е Лулу? — попита той и потисна една прозявка.

— Момиченцето още спи — отвърна госпожа Конър. — Двете прекарахме много добре вчера следобед. Заведох я в парка, след това се отбихме за сладолед и после тя дойде с мен на пазар и й купих любимите сладки и чипсове.

— На нея й харесва да е с вас — рече Макс.

— На мен също ми е приятно да съм с нея — отвърна госпожа Конър. — Тя е добро момиченце. Тази трагедия е…

— Да не говорим за това, госпожо Конър — прекъсна я той. — Мисля, че що се отнася до Лулу, това е тема, която трябва да избягваме.

— Не ми се иска да го казвам, господин Даймънд, но тя ще научи скоро, след като тръгне отново на училище. Когато вчера се върнахме у дома, пред сградата имаше репортери и фотографи. Защитавах с всички сили детето, но те продължаваха да й подвикват разни неща.

— Боже господи! — възмути се той. — Не могат ли да оставят хората на мира?

— Имам едно предложение, господин Даймънд. Сестра ми работи за едно семейство в Монтаук. Живеят в чудесна къща на плажа, а сега заминаха за един месец в Европа. Казали са на сестра ми, че мога да отида при нея, и си помислих, ако сте съгласен, ще мога да заведа Лулу там за няколко дни. Ще бъде на спокойствие и ще може да се махне от тази шумотевица.

— Звучи ми добре, госпожо Конър. А Лулу как го приема?

— Изчаках първо да поговоря с вас, но мисля, че ще си прекара доста добре. Сестра ми има близначки, две момичета, които са само с няколко месеца по-малки от Лулу.

— Ако иска да дойде, заведете я — съгласи се Макс доста облекчен. — Още дори не съм започнал да разговарям с гувернантки. Надявам се да бъдете с нея, докато нещата се успокоят.

— За мен ще бъде удоволствие, господин Даймънд. А сега ме извинете, защото трябва да отида да проверя дали малката принцеса се е събудила. — Тя бързо излезе навън.

Няколко минути по-късно в кухнята влезе Крис.

— Събрах си багажа и съм готов да тръгвам — обяви той.

— Обратно към несъществуващата ти къща ли? — попита Макс.

— Положението, изглежда, не е чак толкова лошо, колкото го мислех — отвърна Крис, като си наля чаша кафе. — Анди ми каза, че дъждът най-после спрял и сега изгребват калта от къщата. Така че веднага щом всичко бъде почистено и ако не е опасно, мога да се върна там.

— Виж какво — каза Макс, — онова не беше празно обещание, когато ти казах, че ще ти заема пари, за да се отървеш от онзи човек във Вегас.

— Наистина ли? — попита Крис, като отпи още от горещото кафе. — Ще го сториш ли?

— Нямаше да ти го казвам, ако нямах такова намерение. Колко ти трябват?

— Анди е намерил сейфа ми — каза Крис. — Там имаше 250 000 долара, така че още 350 000 ще свършат работа.

— Считай го за уредено.

— Благодаря ти, Макс. Възнамерявам да бъда във Вегас в края на седмицата за сватбата на Бърди. Не можеш да си представиш какво удоволствие ще бъде да се отърва от Рот.

— Представям си — каза Макс.

— Значи — рече Крис, като си наливаше още кафе, — японците се съгласиха. Проектът ти ще продължи и всичко ще се оправи.

— Да, всичко е наред — съгласи се Макс. — Бизнесът ще продължи както обикновено.

— Не забравяй какво говорихме снощи. Предай кутията, кажи им, че Маришка ти я е оставила, за да я пазиш, и си забравил за нея. Ако решат, че си я взел от апартамента й, здравата ще загазиш. Повярвай ми.

Макс кимна. Разбира се, че Крис беше прав, но въпреки това трябваше да поговори с Ирена, преди да направи каквото и да било.

Лулу се втурна в кухнята.

— Мога ли да отида с госпожа Конър, татко? Мога ли? Мога ли? Мога ли? — попита развълнувана тя, като подскачаше.

— Да, сладурче. Щом като искаш…

— Да, татко, Лулу иска точно това. Никакво училище. Не! Не! Не! Моята любимка е госпожа Конър.

— А кога ще стана и аз твой любимец? — попита Крис, като се наведе и я прегърна.

— Ами чакай да помисля — рече усмихната Лулу. — Може би утре.

— Нямам търпение — отвърна Крис и намигна на Макс. — Винаги съм си мечтал за момиче като теб.

Лулу доволна прихна да се смее.

* * *

Ейми се размърда в съня си и разпери едната си ръка. Стресна се, когато докосна нечие тяло. После изведнъж си спомни всичко. Беше в леглото с Джет. Все пак той беше останал да прекара нощта при нея.

О, господи! Сега пък какво беше направила? Не беше ли достатъчно зле първия път?

Той още спеше и леко похъркваше. Тя се загледа в лицето му. Беше толкова красив, но не само видът му я привличаше, а повече начинът, по който се държеше с нея. Снощи бяха разговаряли с часове. Освен Тина той беше първият човек, на когото беше разказала за изпитанието си по време на отвличането. Беше почувствала такова облекчение от това, че си споделяха, и накрая му разказа всичко.

— Никога ли не си ходила на психиатър? — попита той.

— Не. Майка ми ми каза, че трябва да забравя за случилото се.

— Майка ти е направо луда — каза Джет. — Трябвало е веднага да ти потърси някаква помощ.

— За съжаление тя не го направи.

— Точно затова винаги си се чувствала потисната в сексуално отношение.

— Мислиш, че съм потисната, така ли?

— Ами, до преди да се срещнем, ти си била една двайсет и една годишна девственица, която живее в Ню Йорк. Според теб нормално ли е?

— Аз… аз не знам.

— Повярвай ми, не е. Била си малтретирана сексуално на четиринайсет години, Ейми. И това те е накарало да изпитваш ужас от секса.

— А защо не се ужасявам с теб?

— Защото между нас има някаква невероятна химия.

— Мислиш ли? — каза срамежливо тя.

— Така е. Иначе си напълно загубена — подразни я той. — Това със сигурност е причината, поради която си държала Макс настрана.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. И то напълно е отговаряло на неговия проблем.

— И какъв е проблемът му?

— Не ти ли е казал?

— Да ми каже какво?

— Знам историята само от Крис. Когато Макс бил в гимназията, имал постоянна приятелка. Вечерта след един бал в училище я завел вкъщи. Ред влязъл и ги заварил точно когато се канели да го направят.

— О, не!

— Ред се разкрещял и изпратил Макс в стаята му, а след това дъртият перверзник изнасилил момичето. Била на шестнайсет.

— Какво? — попита изумена Ейми. — Това е ужасно.

— Тъкмо затова той не си пада много по секса. Така че както виждаш, двамата сте били идеалната двойка.

— Никога не ми е разказвал за това.

— Виж какво, ако между теб и Макс имаше наистина някаква връзка, щяхте да знаете всичко един за друг.

— Толкова ми е мъчно за него сега.

— Я стига, Ейми! Макс не е подходящ за теб и трябва да скъсаш с него.

— Не мога да му кажа за нас, Джет. Не мога.

— Ще го направиш… след време. Или пък той сам ще разбере. Известно време обаче трябва да се крием. Това е.

— Не искам да се крия.

— Е, не завинаги — увери я Джет. — Един ден ще го покажем открито. През това време Макс ще си е намерил някоя друга, така че сърцето му няма да се пръсне.

— Ти не разбираш — оплака се тя. — Макс ме обича. Той наистина ме обича.

— Обича те, защото си госпожица Целомъдрие. Не разбираш ли? Никой не може да те докосва освен той. Това харесва в теб, Ейми.

После двамата бяха заспали върху разхвърляните чаршафи, а сега беше сутрин.

— Джет — каза тихо Ейми, като видя часовника до леглото, — почти осем часът е. Успали сме се.

Той с мъка отвори очи.

— А, мамка му! — промърмори Джет.

— Какво има?

— Джиана много ще се ядоса. Снощи трябваше да й кажа, че няма да се прибера.

— Доколкото си ми разказвал, вашите отношения са много либерални.

— Да, така е, но откакто дойде в Ню Йорк, тя прекалено се е лепнала за мен и това ме затруднява.

— Трябва да тръгвам на работа — каза Ейми и стана от леглото. — А ти пък да се заемеш с твоите работи.

— Ще дойда по-късно.

— Не.

— Защо?

— Защото всичко става прекалено бързо — рече тя, почувствала се объркана. — Не искам да се крия, както предлагаш ти. Освен това Крис знае, а според теб това как ме кара да се чувствам?

— Крис не знае.

— Не ме лъжи, Джет.

— Ами… Е, може би съм споменал, че те харесвам.

— Аз не съм идиотка. Каза му, нали? — рече с укор тя.

— Беше грешка — призна той. — Бях толкова шокиран, когато те видях на предсватбената вечеря. Бях му говорил непрекъснато за теб. Крис знаеше, че търся едно момиче. А после се оказа, че това си ти.

— Говорил си за мен? — каза тя по-меко. — Търсил си ме?

— От момента, в който избяга от апартамента ми — рече той и пак я събори на леглото.

— Така ли?

— Ами да.

— Ах, Джет! Какво ще правим?

— Ще бъдем много, много щастливи, момичето ми. Обещавам ти.

* * *

Макс отиде до Брайтън Бийч, където Ирена живееше в занемарена жилищна сграда, заобиколена от магазини, руски ресторанти и съмнителни нощни клубове.

Тъй като не искаше шофьорът му да знае къде отива, караше сам в обичайния си рискован стил.

Беше открил адреса на Ирена в бележника с телефоните на Маришка. Беше звънял по телефона няколко пъти, но никой не му беше отговорил, затова беше решил да рискува и да отиде с колата там.

Сега стоеше пред порутената сграда и си мислеше, че трябваше да убеди Крис да дойде с него. Имаше нещо сюрреалистично в присъствието му на това място. Като че ли беше преминал от Манхатън в съвсем различен свят — свят с невзрачни витрини на магазините, свят, в който небето беше сиво, откъм океана духаше бурен вятър и валеше дъжд.

Крис беше прав. Защо да не предаде всичко на детектив Родригес и да стои настрана. Той беше бизнесмен, а не детектив. От редицата олющени пощенски кутии разбра, че апартаментът на Ирена е на петия етаж. Парче картон съобщаваше, че асансьорът не работи, затова трябваше да изкачи пеша бетонните стълби. Из въздуха се носеше силна миризма на котешка пикня, вкисната бира и претоплени манджи. Ако Ирена беше майка на Маришка, в такъв случай Маришка със сигурност не е била много загрижена за условията, в които е живяла.

Когато стигна до апартамента, чу отвътре музика, силна и непозната за него. Нямаше звънец, затова почука. Веднъж, после още веднъж по-силно. Никой не се появи.

Един старец в сива пижама, сива брада и небрежно килнат на главата каскет отвори вратата на отсрещния апартамент и промърмори нещо на руски. Поне Макс реши, че е на руски.

— Моля? — каза Макс.

— Не вдигай толкова шум — каза сърдито старецът на английски със силен акцент.

— Жената, която живее в този апартамент, у дома си ли е? — попита Макс, като говореше бавно и по-високо от обикновено.

— Не английски — провикна се мъжът и се прибра вътре, а в този момент Ирена отвори вратата.

За миг застана като вкаменена от изненада. Беше пълна жена с побеляваща коса и зачервено лице.

— Господин Даймънд — успя да каже накрая тя, зяпнала от изненада, — какво правите тук?

— Дойдох да те видя, Ирена. Мога ли да вляза?

С нежелание тя му разреши да влезе в разхвърляната й стая, в която имаше едно неоправено легло, котлон и стар хладилник. Стар черно-бял телевизор гърмеше с пълна сила, а една проскубана котка спеше, излегнала се доволно в ъгъла.

Ирена изключи телевизора и плесна с ръце.

— Госпожа Даймънд! — проплака тя. — Какъв ужас! Толкова е ужасно…

Докато стоеше объркан в средата на стаята, той забеляза как нещо проблесна на зачервения пръст на Ирена. Блясъкът идваше от много голям пръстен с диамант — същия, който беше подарил на Маришка в деня на годежа им.

* * *

Когато Джет се втурна в апартамента на Сам, Джиана си събираше багажа.

— Хей! — каза той.

Тя почти не го погледна.

— Съжалявам за снощи — започна той, — беше…

— Няма нищо — прекъсна го тя и му хвърли смразяващ поглед.

— Нищо ли? — попита той, като извади смачкана кутия цигари от джоба си.

— Свършено е, Джет. Между теб и мен всичко е свършено. Ариведерчи!

Това бяха думите, които искаше да чуе, но предполагаше, че би трябвало да ги каже той, а не Джиана.

— Трябва да ти обясня какво се случи — каза той и запали толкова желаната цигара.

— Не, Джет — каза Джиана, като сгъна скъпа бродирана пола и я сложи в един от куфарите. — Ти ме накара да изглеждам като глупачка пред София. На Джиана такива не й минават.

— Съжалявам — каза той и пое дълбоко дима.

— Твърде късно, бейби — каза тя, като отметна назад дългата си кестенява коса. — Не ти вярвам!

— Бях при Макс — излъга той.

— Не — рече тя и в очите й проблеснаха опасни пламъчета. — Звънях у Макс, но ти не беше там. Сигурно си бил с някое момиче, но това не е важно. Обаче, как го казвате, да ме изложиш така! О, не! Не можеш да постъпваш така с Джиана.

— Значи си тръгваш.

— Да — рече рязко тя, като затвори и последния куфар.

Той не знаеше какво да каже. Джиана си тръгваше, а той беше искал точно това. Защо тогава се чувстваше така, като че ли тя го беше изоставила?

Дали защото единственият дом, който имаше, беше нейният? Дали защото единственото място, в което беше наистина доволен и щастлив, беше Милано? Дали защото единствената кариера, която беше направил, беше в Италия?

В момента живееше в апартамента на Сам, нямаше постоянна работа, а Ейми не искаше да се обвързва с него. Явно не му беше останало много нещо, а Джиана си тръгваше. Красивата, капризната, обичащата забавленията, невероятно секси Джиана.

Какво щеше да прави без нея? Как щеше да оцелее?

Не се паникьосвай! — каза си той. — Ще се оправя. Ще се свържа с някой агент в Ню Йорк, ще взема апартамент под наем и след време ще бъда с Ейми.

Долу изсвири клаксон.

— Колата ми — каза Джиана и отново му хвърли смразяващ поглед. — Бъди така любезен да кажеш на шофьора да дойде за багажа.

— Сигурна ли си, че искаш това? — попита той, шокиран, че тя го напуска.

— Да, Джет — каза тя, без да го погледне. — Джиана си тръгва и няма да се върне.

* * *

Крис почти беше стигнал до летището, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше Ред Даймънд, неговият грижовен, мил баща.

— Къде си? — попита Ред, като че ли бяха поддържали непрекъснато връзка помежду си и той имаше право да знае.

— Връщам се в Лос Анджелис — отвърна Крис изненадан, че баща му го е намерил, макар Ред Даймънд винаги да е имал нюх и да е надушвал жертвата си.

— Нали дойде в Ню Йорк, за да се срещнеш с мен — каза дъртото копеле, без да му мигне окото. — Сега си тръгваш, без това да е станало. Мислиш ли, че постъпваш много умно?

— Заминавам, защото трябва да се погрижа за бизнеса си — отвърна Крис. — А и от срещата ни не излезе нищо, нали така?

— Ти избяга от мен.

— Тръгнах си, за да бъда с Макс. Сигурен съм, че си чул, че бившата му съпруга е била убита в апартамента й, или си пропуснал тази новина.

— Трябва да насрочим нова среща — каза Ред, без да обръща внимание на споменаването за смъртта на Маришка.

— Не знам кога ще бъда пак в Ню Йорк — отвърна Крис. — Така че можеш да забравиш за това.

— Не се будалкай с мен! — отвърна Ред. — Утре в десет сутринта в къщата ми.

— Не ти ли казах току-що, че съм на път за Лос Анджелис — рече Крис, изгубил търпение. — На пет минути съм от летището. Чака ме самолет.

— Твърде жалко — каза рязко Ред.

— Твърде жалко за какво? — запита заинтригуван Крис.

— Твърде жалко, че няма да си тук, за да чуеш какво имам да кажа на трима ви.

— Какво имаш да ни кажеш, татко, което вече да не знаем? — каза Крис, готов да излее част от омразата, която беше изпитвал в продължение на толкова много години. — Да ни кажеш колко сме безполезни? Какви неудачници сме се оказали? Че винаги си знаел, че от нас няма да излезе нищо? За това ли е срещата, която свикваш?

— Ако изобщо си някакъв бизнесмен, ще дойдеш — каза Ред. — Особено ако искаш да чуеш истинската история за нещастната смърт на майка ти.

Без да каже нищо повече, Ред Даймънд затвори телефона.