Джаки Колинс
Секс и диаманти (50)

Глава четирийсет и девета

Това е големият ти шанс, Либърти, не го пропилявай.

Тези думи на Брус продължаваха да се въртят в главата й, когато седна в самолета за Лос Анджелис. Беше направила съдбоносна крачка. Решението да я предприеме беше трудно, защото не искаше да пропусне срещата с Деймън и продуцента, с когото той й беше обещал да я запознае. Желаеше това повече от всичко друго, но как би могла да се откаже от парите, които й се предлагаха за работата като модел? Да не говорим пък за пътуването до Лос Анджелис — място, за което само беше мечтала.

Подобна възможност се появяваше веднъж в живота и тя не можеше да се откаже от нея. Това беше огромен пробив, който можеше да доведе до толкова много други възможности.

Въпреки това се разкъсваше от терзания, че нямаше да отиде на срещата с продуцента на Деймън, защото пеенето беше нейната голяма страст.

Беше оставила съобщение в мобилния телефон на Деймън, с което го уведомяваше за ситуацията и изразяваше надежда той да я разбере и да насрочи срещата за друг ден. После едва беше успяла да нахвърля няколко неща в един сак и да поеме към летището.

Това беше първият й полет със самолет и беше доста уплашена. Сърдитата жена, която седеше до нея откъм люка, очевидно нямаше настроение за разговори и затова Либърти закопча колана, облегна се назад в седалката и се приготви да се порадва на пътуването.

Сети се, че не беше успяла да се обади на майка си, а после се замисли за Синди. Как да се свърже с нея? Синди беше обещала да й се обади, за да й каже на кой телефонен номер би могла да я потърси, но очевидно беше твърде заета с настаняването си при Слик Джими. Ако самолетът катастрофираше, единственият човек, който щеше да знае, че тя е в него, беше Брус, когото беше виждала само веднъж. И Деймън, защото му беше оставила съобщението.

Изведнъж я обзе чувство за вина. Трябваше да се обади на Даян. Не беше хубаво да продължава да й се сърди, а сега поне знаеше истината за баща си. Реши веднага след като стигне в хотела да се обади на майка си, а след това на Мани и Голда от кафенето, за да им каже, че няма да работи повече при тях, защото след като можеше да печели толкова пари, щеше да е тъпо да не се възползва от подобна възможност. Домъчня й за парцаливците. Сигурно щяха да се питат какво е станало с нея. Обеща си веднага след като й платят, да им остави малко пари, за да могат сами да си купят храна.

Пак се замисли какво ли щеше да се снима. Надяваше се да е нещо забавно. Трябваше да попита Брус, но всичко беше станало толкова бързо, а и той бързаше, така че не беше успяла да го стори.

След известно време заспа и се събуди, когато самолетът се приземяваше.

Когато излезе, се огледа и забеляза един чернокож на средна възраст, който държеше бяла табелка с нейното име. Отиде бързо при него и попита:

— Заради мен ли сте тук?

— Вие ли сте Либърти?

— Същата.

— Аз съм шофьорът ви, госпожице — рече любезно той. — Колата е паркирана отвън. Имате ли някакъв багаж?

— Само сака, който нося.

— Дайте аз да го нося — каза той, облекчавайки я от тежкия сак, натъпкан с всичко, което беше успяла да нахвърля набързо в него.

Кола с шофьор, не беше ли страхотно? Синди сигурно ще се пукне от завист, като й каже.

Последва мъжа до една бяла лимузина, паркирана встрани.

— Колата за мен ли е? — попита тя, неспособна да скрие изненадата си. — Сигурен ли сте?

— Да, госпожице — рече той и отвори вратата. — Ще ви закарам до „Шатърс“.

— Това хотел ли е?

— Да, госпожице. В Санта Моника е, на брега на океана.

Това вече беше прекалено. Единственият път, когато беше ходила на брега на океана, беше една неделя, която прекара в Кони Айлънд, когато беше на четиринайсет години. Не й беше харесало. Плажът беше претъпкан с потни полуголи хора, голяма вълна за малко не я удави, а едно досадно момче залепи за косата й късче захарен памук.

В колата имаше телефон. Запита се дали е позволено да го използва. Не, най-добре беше да почака, докато пристигне в хотела. А и колко ли щяха да струват телефонните разговори от хотела? Вероятно цяло състояние, въпреки че Брус беше казал, че всички разноски са за сметка на работодателя й, така че може би нямаше да се наложи тя да ги плаща.

Хотелът беше целият в бяло и беше доста величествен. На рецепцията се държаха много любезно с нея и й дадоха стая с изглед към океана и с малко балконче, от което се виждаше плажът.

Тя се огледа изумена. Стаята беше по-хубава от апартамента, който споделяше със Синди. Имаше минибар, пълен с малки бутилчици с различни питиета и различни вкуснотии, телевизор с плосък екран, меко луксозно легло, баня с подвижен душ и огромна вана, плюс още един телевизор. И нямаше нито хлебарки, нито плъхове!

Като изу обувките си, тя отиде до плъзгащите се врати, излезе на малкия балкон и пое дълбоко въздух. Минаваше полунощ, но въздухът беше още топъл, а шумът от океана — успокояващ.

Аз сънувам, каза си тя. Това е някакъв щур сън. Наистина ли всичко това става с мен?

Почукване на вратата я върна към реалността.

— Кой е? — попита тя.

— Чип, вашият съсед и фотограф — отвърна един мъжки глас.

— Един момент — каза тя и бързо си обу обувките, след което отвори вратата.

На входа стоеше човекът с пицата, когото беше видяла в асансьора при първото прослушване.

— Какво е…

Преди да успее да довърши, мъжът с пицата се ухили до уши.

— Никога не се доверявай на човек, който яде пица в асансьор — каза той и й намигна. — Оказа се, че тъкмо ти си новото лице, от което обективът ми има крещяща нужда. Ще се появиш на корицата на едно голямо ново списание, така че тази нощ се наспи хубаво и гледай да не ме посрамиш утре, защото аз те избрах сам и другите са много ядосани, че не са имали възможност да те видят какво представляваш. В шест сутринта фризьорът, гримьорът и гардеробиерката ще са пред вратата ти. Остави се в ръцете им, защото те наистина си разбират от работата. А, да — добави той и пак добродушно се усмихна, — добре дошла в Лос Анджелис.

После също така бързо си тръгна, оставяйки я в пълно недоумение.

* * *

Оказа се, че човекът с пицата е един от най-добрите фотографи. Беше само на двайсет и шест години, но вече беше правил снимки за кориците на повечето големи списания със своя оригинален, секси стил, който напомняше за ранните работи на Ани Лайбовиц.

Сега беше нает да направи корицата за първия брой на новото списание „Уайт Кул“, ориентирано към мъжете на възраст между двайсет и четиридесет години. Той би могъл да ангажира всяка от най-известните модели за корицата, но беше търсил нещо съвсем ново и Либърти беше това ново. Разочарован от познатите лица, струпали се в студиото му за прослушването, си беше взел една пица, беше излязъл да подиша малко чист въздух и така беше попаднал в асансьора заедно с нея. Беше забелязал, че е невероятно красива, че е природно интелигентна и малко наивна. Веднага беше решил, че тъкмо тя му трябва.

Сега я караше да позира на плажа в Лос Анджелис само с една препаска и доста оскъден сутиен посред някаква джунгла, подпряна на палмово дърво, с намазано, лъщящо тяло, невероятно екзотичен грим и пусната коса.

Беше се събудила преди шест часа и веднага беше изтичала, за да види гледката, която се откриваше от стаята й. Километри бял пясък водеха към океана, тук-там се виждаха палмови горички, над нея се простираше огромно синьо небе, а долу се виждаше пътека за колоездачи и бягащи, по която вече сновяха хора. О! Това е раят! Все още не можеше да повярва, че това се случва с нея, и то толкова бързо.

Екипът стоеше наоколо, като следеше всяко нейно движение, докато тя позираше пред апарата на Чип. Той включваше Куин — прочут художник гримьор, строен негър с изрусена коса, дълга до раменете, и изрусени вежди, Теди — един от най-добрите фризьори в Лос Анджелис, и Ума — прочута стилистка лесбийка, която изпипваше безпогрешно всичко до най-малката подробност. Бяха приятелски настроена тройка, която се труди в продължение на два часа, докато Чип най-после остана доволен.

Освен това Чип имаше двама енергични помощници и един, който изпълняваше всякакви поръчки. Имаше също екип по снабдяването, който сервира обяд под тенти малко по-нататък на плажа.

Чип беше помислил за всичко, за да създаде подходяща атмосфера. Имаше монтирани и високоговорители, от които се носеше бразилска музика.

Отначало тя се почувства някак гола и скована, но после бавно започна да се отпуска. Чип я окуражаваше и веднага след като почувства, че е готова, той й показа поредица снимки, които й беше направил. Тайно в себе си Либърти се почувства силно развълнувана — не можеше да повярва, че е тя.

След това всичко стана по-лесно и тя влезе в ритъм, като позираше съблазнително, сякаш го беше правила стотици пъти.

— Давай! — продължаваше да й вика Чип. — Изглеждаш невероятно. Хайде, давай, Либърти. Така! Давай!

Когато спряха за обяд, тя вече беше на голяма почит. Екипът я обграждаше с внимание. Ума метна бял хавлиен халат на раменете й, а Теди й каза, че при следващия сеанс всичко ще бъде съвсем различно, затова трябва да яде бързо, тъй като ги чака работа.

Можеха ли нещата да се развиват по-добре?

Тя се съмняваше.

Адреналинът й се покачваше със стряскаща бързина.

Предишната нощ беше заспала с дрехите. Беше легнала за малко на леглото и моментално се беше унесла. Не беше се обаждала на никого и сега се почувства виновна, защото и тя като Синди беше излъгала Голда и Мани от кафенето. Не беше честно да ги оставят без две келнерки, и то без каквото и да било предупреждение.

Но какво можеше да направи? Като че ли се намираше в експрес, от който не можеше да слезе. А и не искаше. Пътуването беше толкова фантастично.

Обядът под леко шумящите листа на палмите беше още едно преживяване. Омар и скариди, различни салати, най-разнообразни хлябове, вино и музика. Леля Арета щеше да бъде на седмото небе.

Момчето за поръчки на Чип му донесе броя на „Ню Йорк Поуст“. Той седна в един стол и се зачете в спортните страници. Либърти забеляза голямото заглавие на първа страница.

Убийство в Манхатън

Заклана съпруга от хайлайфа!

Маришка Даймънд прободена до смърт!

О! Затова Даян беше искала да се свърже с нея.

— Мога ли да ползвам телефона ви? — попита тя Теди. — Мисля, че трябва да се обадя на майка ми.