Джаки Колинс
Секс и диаманти (52)

Глава петдесет и първа

На Ред Даймънд никак не му хареса това, че името му попадна в заглавията на вестниците. Убийството на Маришка и шумът, който се вдигна, не беше за него нищо друго, освен едно неудобство. Беше бесен от яд, че името му се свързва с убийството на онази руска шафрантия, за която Макс беше толкова глупав да се ожени. Беше го предупредил още първия път, когато беше видял Маришка.

— Тя е руска проститутка — беше казал той на най-големия си син. — Омъжва се за теб заради парите ти и зелената карта. Руските проститутки правят точно това.

— Как се осмеляваш да говориш така за бъдещата ми съпруга? — беше се възмутил Макс. — За твое сведение тя има зелена карта и е много умна и чудесна жена, която работи. Не се нуждае от парите ми.

— Ще си получиш урока — каза му Ред. — По същия начин, по който го получи от онази малка уличница, която беше довел след бала. Помниш ли я? Нямаше търпение да я изчука здравата бащата на приятеля й.

— Ти я изнасили — обвини го Макс.

— Така ли мислиш? — каза Ред и ехидно се усмихна. — Тя си го просеше, сине. Изпроси си един твърд чеп, който ти не беше в състояние да й дадеш.

В този момент Макс едва се сдържа да не стовари един юмрук в лицето на баща си. Вместо това престана да разговаря с него в продължение на няколко месеца, докато се намеси лейди Джейн Бентли. Тя се нуждаеше от подкрепа за една от благотворителните си акции и затова покани Маришка и Макс на вечеря. Още не можеше да проумее защо беше позволил на Маришка да приеме поканата. Но подобно на братята си дълбоко в себе си той се беше надявал старият да се промени и да могат да установят някакви по-нормални отношения. Колко хубаво би било да има баща, който да е загрижен за него.

Маришка беше много поласкана да бъде в компанията на такъв прочут милиардер и неговата титулувана приятелка. Тя ухажваше всячески Ред, но той не се беше променил. Държеше се отвратително както винаги и Макс съжали за всяка прекарана минута онази вечер. След това въпреки молбите на Маришка отказваше да се срещат отново с тях.

Сега, когато вестниците информираха Ню Йорк за бруталното убийство на Маришка, Ред беснееше из къщата и крещеше на всеки, който се изпречеше на пътя му. Беше много ядосан на лейди Джейн. Кучката беше отваряла сейфа му и беше прочела завещанието. Беше се ровила и из личните му документи и беше разбрала неща, които никой не знаеше. Сега го заплашваше да оповести публично някои от тях, ако не й плати огромна сума.

Нейният адвокат настояваше за споразумение, съгласно което Ред трябваше да й плати трийсет и пет милиона долара. По пет милиона долара за всяка от шестте години, през които бяха заедно. И това беше само началото.

— Като се има предвид колко пари имаш, ще се отървеш лесно — му беше казала тя.

Кучка. Курва. Всички са курви. Всички имат цена. Знаеше го, защото се беше женил за достатъчно жени.

* * *

Макс караше рисковано. Удряше рязко спирачките при всеки червен светофар, принуждавайки мерцедеса да се разтърсва от рязкото спиране. Беше освободил шофьора си, за да могат с Крис да разговарят необезпокоявани.

— Какво става? — попита Крис, когато провери дали коланът на седалката му е добре закопчан. — Успя ли да влезеш снощи в апартамента на Маришка?

Макс кимна.

— Взе ли това, което търсеше?

— Без проблеми.

— И?

— Маришка е имала много тайни. Намерих кутията, в която ги беше държала заключени — рече Макс и рязко изви волана, за да избегне един разсеян пешеходец.

— Взел си кутията от апартамента й?

— Да.

— Което означава, че си взел от мястото на престъплението нещо, което не ти принадлежи. Не си постъпил много умно, Макс.

— Направих го заради дъщеря си. Трябваше да защитя Лулу.

— И какво откри?

— Какво ще кажеш за половин милион в брой.

— В брой? От теб ли?

— Не от мен. Маришка получи много голяма сума съгласно бракоразводното ни споразумение плюс апартамента. Единствените пари, които й плащах, бяха за издръжката на детето и те отиваха право в банковата й сметка.

— Тогава откъде са тези пари в брой? — попита Крис.

— Откъде да знам, по дяволите? И не само пари, но и няколко скъпоценни камъка в пластмасови калъфки. Диаманти и смарагди, и то големи, вероятно струват около два милиона. В това няма никаква логика.

— Друго?

— Имаше и едно добро нещо — оригиналното й кръщелно свидетелство. Била е десет години по-стара, отколкото се е представяла, а това означава, че е била на четирийсет и девет години вместо на трийсет и девет. Имаше и копие от брачното й свидетелство с Владимир — каза той, като за малко да блъсне отзад едно такси. — Здравата ме е метнала, а? Каква лъжлива кучка!

— Тя е мъртва, Макс — напомни му Крис. — Сега не можеш да направиш нищо.

— Знам — каза с горчивина в гласа Макс. — Но как е могла да стори това на Лулу? Всичко в нея беше фалшиво.

— Сигурен съм, че не си е представяла, че ще свърши по този начин.

— Имаше също бележник с телефонни номера, пълен с имена, които никога не съм я чувал да споменава. Повечето са руски.

— Може би са от времето, когато е живяла в Москва?

— Не. Три от имената са към американски телефонни номера. Маришка е имала таен живот, за който никой не е знаел. Със сигурност и аз.

— Мислил ли си да предадеш всичко на детективите и да ги оставиш те да се оправят с тази работа?

— Не става — отвърна Макс и натисна клаксона заради една русокоса жена във волво, която се канеше да го засече.

— Така ли? — учуди се Крис и опря силно крака в пода на колата пред седалката.

— Не, Крис, аз защитавам дъщеря си.

— Не знам какво да ти кажа, Макс. Имаш ли намерение да издириш Владимир? Защо никога не съм си те представял в ролята на отмъстителен тип ала Брус Уилис.

— Нямам представа какво ще правя. Сигурен съм, че ако изчакам, Владимир ще се върне, за да ме изнудва отново, тогава ще се обадя в полицията или на ФБР.

— Знаеш ли какво — рече замислен Крис, — нещо не те разбирам. Може би ще ми помогнеш.

— Давай.

— Доколкото схващам, сега не можеш да им кажеш какво знаеш, но ако той пак се появи да ти иска повече пари, тогава ще им кажеш.

— Точно така.

— Каква е разликата? Заглавията във вестниците ще бъдат същите.

— Знам. Обаче ми трябва някой и друг ден, за да изясня нещата в собствената си глава.

Крис сви рамене. Макс играеше опасна игра и той не искаше да бъде част от нея.

— Щом знаеш какво правиш… — рече той и си помисли, че не му се иска да е тук. Предпочиташе да е в Лос Анджелис, за да се оправя с къщата и с другите си проблеми.

— Не знам — каза Макс, — но ще измисля нещо.

* * *

Антонио беше легенда сред фотографите. Сравняваха го с Ричард Ейвдън, Дейвид Рейли и Хелмут Нютън. Беше седемдесет и пет годишен своенравен италианец. Посрещна Джиана като отдавна изгубена своя любов, обсипвайки я с комплименти, похвали и неприлични намеци. Дребен, но спретнат и безупречно облечен мъж, той се държеше много властно с помощниците си. Работеше само когато получеше вдъхновение. Ранните му фотографии бяха галерийни съкровища и струваха хиляди долари.

Без да обръща внимание на Джет, той придружи Джиана до гримьорната, като непрекъснато се възхищаваше на италиански как от година на година става все по-красива.

Естествено тя се чувстваше на седмото небе от тези комплименти.

— Чукала ли си го? — попита Джет, когато седнаха близо един до друг, за да ги гримират.

Джиана загадъчно се усмихна и кимна утвърдително.

— Сигурно ме будалкаш — рече той и я погледна с отвращение. — Та той е достатъчно стар, за да ти бъде дядо.

— Бях на петнайсет — каза закачливо тя. — Това беше първата ми поява на корица на „Вог“. Антонио беше толкова известен и възхитителен, че не можах да устоя.

— Възхитителен, как пък не — промърмори Джет.

— Той е невероятен, карино. Ще видиш.

— Да, бе. Ще видя само как двамата непрекъснато се лигавите. Страхотен начин за прекарване на деня.

— Ревнуваш ли? — попита с нескрито задоволство Джиана.

— Да не си се побъркала? От този старец?

— Харесва ми, когато се държиш така, като че ли съм твоя собственост — каза гальовно Джиана, протегна ръка и докосна бедрото му. — Толкова си секси.

Той не се чувстваше секси, а ядосан и изнервен. Мислеше само за Ейми, а седеше тук и разговаряше с Джиана за това дали е ревнив или не. Само ако знаеше! Какъв майтап щеше да стане.

* * *

— Татко! — извика Лулу и се хвърли в прегръдките на Макс. — Моето татенце!

— Ами аз? — престори се на тъжен Крис. — За мен няма ли прегръдка?

Момиченцето се запревива от смях, доволна да бъде отново център на внимание.

— Добре, Лулу ще прегърне и теб — рече тя и срамежливо се усмихна.

— Беше ли послушно момиче? — попита Макс.

— Държа се много добре — увери го Ейми.

— Искам да си ида у дома — рече Лулу и го задърпа за ръкава. — Веднага искам да си ида у дома, татко.

— Тръгваме — каза Макс и безмълвно благодари на Ейми, докато тя ги изпращаше до вратата.

— Как се държа Джет? — попита Крис. Веднага щом изрече думите, съжали, че ги беше казал, защото Ейми силно се изчерви и той усети, че беше разбрала, че знае. Мамка му! Беше допуснал голяма грешка.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Макс, без да забележи неудобството на Ейми.

Лулу изскочи от апартамента, без дори да каже едно „благодаря“. Обаче Ейми нямаше нищо против, доволна, че си бяха тръгнали.

От кога нещата бяха станали толкова сложни?

О, да, откакто беше преспала с Джет и, о, господи, Крис очевидно знаеше всичко за това. Как я погледна само, когато попита: „Как се държа Джет?“ Направо се издаде. Колко тъжно е всичко това! Можеше дори да е по-лошо… Ами ако той кажеше на Макс?

Това е немислимо!

Или пък не беше чак толкова немислимо?

Сега имаше да се тревожи и за още едно нещо.

* * *

Лейди Джейн Бентли седеше в спалнята и мислеше за бъдещето си. Адвокатът й беше действал бързо и това беше добре. Това, което не беше добре, беше информацията, с която беше обременена. Знаеше доста тайни на Ред Даймънд и му го беше казала, а в никакъв случай не трябваше да го прави, докато не напусне къщата.

Обаче — ето ти ситуация ала параграф 22: ако напуснеше, Ред никога нямаше да й плати парите, които тя заслужаваше. След като беше живяла с него в продължение на шест години, не беше спечелила нито цент.

Разбира се, трийсет и пет милиона бяха много пари. Обаче Ред Даймънд имаше милиарди. Тя имаше право на достойна отплата за това, че си беше пропиляла толкова време.

Адвокатът й беше казал да не се безпокои.

— Не може нищо да ти направи — й беше казал той. — Не може да те изхвърли, затова стой там, където си, и не напускай къщата.

Обаче адвокатът й не трябваше да търпи Ред непрекъснато да нахлува в стаята й и да я засипва с ругатни. Беше се опитала да заключи вратата, но това само влоши нещата. Той блъскаше по нея с тежкия си бастун със стоманен връх и продължаваше да я ругае.

Даян, готвачката Мае и двете прислужнички бяха дотичали, за да видят какво става, обаче той яростно ги беше прогонил с бастуна си и те бяха побягнали.

Най-накрая лейди Джейн беше отключила вратата и беше понесла още ругатни.

Докато заплахите бяха само устни, тя все още можеше да го понесе. Ако обаче отидеше по-далеч, щеше да се обади в полицията, а на Ред това нямаше да му хареса. Особено след ужасния шум, който се беше вдигнал около убийството на бившата съпруга на Макс, към която лейди Джейн никога не беше изпитвала топли чувства.

Маришка Даймънд беше лукава жена, поставила си за цел да се издигне във висшето общество, а беше и рускиня. Липсваше й класа, а за лейди Джейн нямаше нищо по-лошо от това такава жена да преуспее.

* * *

Закъсняла за фотосеанса, Ейми беше посрещната от възторжения Найджъл, който беше застанал пред студиото и пушеше цигара.

— Почакай само да ги видиш заедно — каза въодушевен той и издуха няколко идеални малки кръгчета дим. — Тоалетите ни никога не са изглеждали толкова великолепни! Мъжките са божествени. Шик, семпли и много италиански. А пък Джет, о, господи! — Той спря да си поеме дъх. — О, скъпа, извинявай, аз ти говоря за мода, а ти, бедното ми момиче…

— Не ми се говори за това — каза Ейми и вдигна предупредително ръка. — Освен за да кажа, че отлагаме сватбата, така че можеш да го съобщиш на останалите.

— Не! — възкликна, шокиран, Найджъл. — Как можахте?

— С оглед на това, което се случи, е наложително, Найджъл. Помисли малко.

— Предполагам, че си права — рече той и стъпка цигарата си на земята. — Но е толкова жалко.

— Журналистът от „Пийпъл“ тук ли е? — прекъсна го тя, решила пак да се залови за работа.

— Йоланда се разправя с него. Помислихме, че днес изобщо няма да дойдеш, камо ли пък да присъстваш на фотосеанса.

— Нямам какво да правя — отвърна Ейми. — Снощи се грижих за Лулу, обаче сега тя е пак при Макс.

— Но Макс сигурно…

— Казах ти, тя е негова дъщеря — рече Ейми и влезе в студиото. — Той ще се оправи, Найджъл. Не е нужно да се тревожиш за него.

След това забеляза Джет. Стоеше пред обектива в леко, кремаво спортно сако, синя риза на райета и избелели дънки. Косата му беше леко разрошена, а сините му очи бяха направо хипнотизиращи.

Джиана беше застанала плътно до него в почти прозрачна бяла риза, завързана на възел под великолепните й гърди, тесни бели панталони и сандали с високи токове, украсени със скъпоценни камъни. Кестенявата й коса се спускаше на съблазнителни вълни към раменете.

Найджъл беше прав. Те бяха изумителна двойка.

По уредбата Франк Синатра нареждаше: „Ела да полетиш с мен.“ Антонио работеше само под акомпанимента на Синатра, Тони Бенет и Дийн Мартин. Той беше старомоден тип.

— Ейми! — провикна се възторжено Джиана, когато я забеляза, и се втурна към нея. — Толкова съжалявам. Каква трагедия. — Прегърна я и силно я притисна до себе си. — Ще се оправиш, нали?

— Благодаря, Джиана — отвърна Ейми и размени бързо погледи с Джет. Ще можеха ли някога да поговорят? Тя се съмняваше.

— Извинете! — провикна се Антонио. — Тук се работи! Джиана, скъпа, застани веднага пред обектива!

— Маестрото ме вика — каза Джиана и облиза пълните си устни. — Видя ли Джет? Моят американски приятел изглежда великолепно. Как го казвате в Америка — направо да го изядеш!

За миг на Ейми й се прииска да се разкрещи, за да изхвърли всичко насъбрало се в дробовете. Но каква полза щеше да има? Всички щяха да я помислят за луда, а тя все още имаше работата си. Наложи си да се усмихне и приближи Йоланда и журналиста от „Пийпъл“. Беше време да престане да мисли за себе си и да се залови отново за работа.