Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (97)

96.

За втори път само, за няколко минути Съмър трябваше да взима решение на живот и смърт. Дали да се върне, или да продължи напред? Нямаше представа кога таванът се е спуснал под водата. Може би преди метър-два, а може би преди петдесет? Обаче трябваше да плува срещу течението и колкото и да беше слабо, тези петдесет метра щяха да й се сторят километър. Този път се вслуша в инстинктите си и бързо взе решение. Ще продължи напред.

Със загребване и ритане се стрелна под водата, като от време на време с ръце и глава удряше каменните стени. След всяко второ загребване вдигаше ръка, надяваше се, че ще попадне на някаква вдлъбнатина, където ще намери глътка въздух. Обаче всеки път напипваше камък. Сърцето й започна да бие по-силно и трябваше да се пребори с рефлекса да издиша. Обхвана я паника. Откога беше под вода? Минута или две? Струваше й се цяла вечност. Но какъвто и да беше отговорът, знаеше, че по-важното е колко още може да издържи.

Опита да плува по-бързо, но имаше усещането, че движенията й са като в забавен кадър, защото мозъкът се бореше за кислород. Ръцете и краката й започнаха да парят, защото въздействието на хипоксията изсмукваше мускулите. Черната като мастило вода сякаш стана още по-черна пред очите й и тя вече не усещаше солта да им пари. Един вътрешен глас й крещеше да не губи кураж, но тя започна да усеща, че губи сили.

И точно тогава го видя. Блед зелен блясък в далечината пред нея. Може би зрението просто й играеше номера или беше първата фаза на загубата на съзнание — това нямаше значение. Тя издиша малкото останал в дробовете й въздух, събра всичките си сили и загреба към зеленото петно.

Крайниците й вече направо горяха, ушите й звъняха оглушително. Имаше усещането, че сърцето й ще изскочи през устата, а дробовете така я боляха, че се страхуваше да не се пръснат. Обаче не обърна внимание на болките, на подличката мисъл да зареже всичко и продължи да плува.

Зеленият блясък скоро се превърна в топла светлина, достатъчно ярка, за да вижда различните частици от утайката, които се носеха из водата. Очите й бяха привлечени от сребрист блясък над главата й, сякаш някой държеше купа, пълна е живак. С последни сили тя ритна с крака и се понесе нагоре.

Изскочи от водата като делфин в аквариум, издигна се високо във въздуха, преди да падне обратно сред фонтани от пръски. Като вдишваше с широко отворена уста, доплува до една стърчаща от водата покрита с ракообразни скала и се хвана за нея, за да може лишеното й от кислород тяло да се възстанови. Почива си около пет минути, преди да събере сили, за да се раздвижи. Тогава чу в далечината приглушена стрелба и се сети за баща си.

Огледа се. Намираше се върху стърчаща от водата скала на стотина метра западно от пещерата. Забеляза зодиака на НАМПД, до който бяха завързани още две по-малки лодки. Хвърли се във водата и заплува натам.

Ръцете и краката й бяха сякаш пълни с олово, но успя да стигне до целта си. В зодиака нямаше радиостанция, така че тя се качи в първата от по-малките лодки. Там имаше радиостанция, настроена на морския обхват, и Съмър незабавно се свърза с „Егейски изследовател“.

Дърк, Джордино и Гън бяха на мостика, когато от високоговорителя се понесе тревожният глас на Съмър.

— Съмър, тук „Изследовател“, слушам те — отговори спокойно Гън.

— Руди, в пещерата намерихме галерата. Но се появиха трима въоръжени мъже. Аз избягах, но татко е още там, вътре. Ще го убият!

— Спокойно, тръгваме. Скрий се на безопасно място, за да не пострадаш.

Докато Гън остави микрофона, Кенфийлд вече беше завил. Дърк погледна през предното стъкло на мостика и изпъшка:

— На цели шест, дори седем мили сме. Няма да стигнем навреме.

— Прав си — съгласи се Ал. — Спри кораба, капитане.

— Какво?! — изрева Гън.

— Трябват ни две минути да спуснем „Куршум“ и ще сме там за отрицателно време.

Гън обмисли думите му за секунда-две. И за него Пит не беше началник, а повече от брат. Ако ролите им бяха разменени, знаеше, че Пит би направил същото.

— Добре — съгласи се той малко сдържано. — Само гледайте да не ви убият.

Дърк и Джордино незабавно хукнаха към палубата.

— Ще се видим долу, Ал — извика Дърк. — Трябва да взема нещо от каютата.

— Само гледай да не изпуснеш влака — подхвърли му Джордино, докато се носеше към кърмата.

Дърк се спусна на долната палуба, където се намираха каютите на екипажа, влезе в каютата на баща си и отиде при малкото вградено писалище. Над него имаше лавица с книги. Дърк се взря в заглавията. Очите му се спряха на дебелия подвързан е кожа том на „Моби Дик“ от Херман Мелвил. Свали го от лавицата и бързо го отвори.

— Към голямото бяло чудовище, Ишмаел — измърмори, след това пъхна книгата под мишница и хукна презглава.