Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (30)

29.

Джули се събуди след неспокоен сън на пресекулки. Страхът и безпокойството постепенно се бяха превърнали във възмущение от насилието срещу нея и тя пламтеше от гняв.

— Кой би могъл да знае, че сме намерили дневника? — попита тя, докато крачеше неспокойно из стаята. Та ние самите току-що го открихме.

Съмър беше в банята и си оправяше косата.

— Много е възможно изобщо да не е знаел за дневника — отговори тя. — Може би просто се е опитвал да разбере какво знаеш и е извадил късмет.

— Да, възможно е. Но защо е това предупреждение? Какво толкова има в смъртта на Кичънър преди почти цял век, та това още да кара някого да се страхува?

Съмър си пръсна малко парфюм и излезе от банята.

— Мога да кажа само едно със сигурност. Това е някой, който знае повече от нас или за Описа, или за потъването на „Хампшир“.

— Или и за двете — подметна Джули и подуши парфюма на Съмър. — Ммм, хубав аромат.

— Благодаря. Подарък от един приятел в Британска Колумбия.

— Одеколонът! — възкликна Джули. — Съвсем забравих. Нападателят, който ме завърза снощи, миришеше на мъжки одеколон. Сигурна съм, че миришеше по същия начин като онзи тип, с когото говорихме в библиотеката на Ламбет.

— Имаш предвид господин Бейкър? Нима мислиш, че е бил той?

— Не съм сигурна, но може да е бил и той. Не помниш ли? Та той ни попита за дневника. Тогава реших, че това е малко странно.

— Права си. Като се върнем в Лондон, ще проверим в библиотеката — каза Съмър. — Мисля, че има голяма вероятност библиотекарката да го познава.

Джули почувства известно облекчение, но това само разпали любопитството й.

— Предлагам междувременно да идем в Брум Парк и да попитаме Олдрич какво знае за своята братовчедка Емили.

Закусиха набързо, после се качиха в колата и потеглиха за Брум Парк. На четири километра след Кентърбъри колата мина през една дупка и Джули каза:

— Нещо не е наред.

Колата изведнъж се наклони на една страна и отвън долетя пронизителното скърцане на стържещ метал. Стресната, Съмър погледна през прозореца и видя дясното предно колело весело да подскача далече напред. Колата поднесе и мина в насрещното платно. Джули завъртя волана докрай, но автомобилът не реагира, а сред снопове искри продължи да се върти обратно на часовниковата стрелка. Останалите три колелета свиреха и димяха. Накрая автомобилът се хлъзна заднишком по банкета, продължи по поляната и се блъсна в една дебела бреза. Джули изгаси двигателя и се обърна към Съмър.

— Добре ли си? — попита задъхана от вълнение.

— Да — отговори приятелката й и си пое дълбоко дъх. — Доста се повъртяхме, но все пак извадихме голям късмет.

Пребледнялата Джули все още здраво стискаше волана.

— Той го е направил — каза тя тихо.

— Е, ако е бил той, ще трябва да се справя много по-добре, ако иска да ни извади от играта — отговори Съмър предизвикателно, най-вече за да ободри Джули. — Дай да проверим дали можем да продължим.

Щом отвори вратата, един черен мотоциклет изскочи иззад завоя. Мотористът леко намали, изгледа ги втренчено, после даде газ и се стрелна с рев напред.

— Това били значи английските джентълмени — изсумтя Съмър и се изплю след отдалечаващия се мотор.

Тръгна по банкета към изхвръкналото колело, изправи го и го затъркаля към автомобила. Джули също беше слязла, седеше на един камък и трепереше. Съмър отвори багажника, извади крика и го нагласи. С общи усилия успяха да наместят колелото и го закрепиха с три болта, свалени от другите колелета.

— Съмър, страхотна си — каза Джули, докато приятелката й прибираше крика в багажника. Беше се успокоила и вече не трепереше. — Мислех, че ще се наложи да звъним на „Пътна помощ“.

— Баща ми ме научи от малка да се оправям с коли — отговори Съмър с горда усмивка. — При това стари. Казва, че всяко момиче трябва да може да си смени гумата.

Джули огледа щетите по предния калник и задната броня, после подаде ключовете на Съмър и я помоли с неловка усмивка:

— Хайде ти да караш. Нервите ми са на ръба.

— Няма проблем — каза Съмър. — Стига да не те дразни, че ще карам по-бавно през дупките.

Взе ключовете, седна зад волана и бавно потегли. През остатъка от пътя автомобилът се движеше нормално и скоро се озоваха на паркинга в Брум Парк.

Олдрич подреждаше кроасани и чаши за чай. Джули не спомена нищо за преживелиците им, а почна направо:

— Олдрич, какво знаеш за Емили Кичънър?

Очите на Олдрич светнаха.

— О, много мила жена! Снощи разказвах на един от гостите за нея. Вечер обичаше да се разхожда из градините и да слуша славеите. Трудно ми е да повярвам, че я няма вече десет години.

— Тя тук ли живееше? — попита Съмър.

— О, да. Татко я прибра, когато мъжът й загина при влакова катастрофа някъде около седемдесета година. Живееше на последния етаж в помещенията, които сега наричаме Уиндзорски апартамент.

— Случайно да си спомняш дали е имала приятелка или близка на име Сали? — попита Джули.

— Не, не си спомням никаква Сали — отговори той и поклати глава.

— Споменавала ли е някога, че лорд Кичънър й е дал документи за съхранение? — задълба Съмър.

— Никога не е споменавала такова нещо пред мен. Разбира се, когато графът е починал, тя е била още дете. Ако искате, можете да хвърлите поглед на нещата й. Долу в мазето има няколко кашона с нейни вещи.

Съмър стрелна обнадежден поглед към приятелката си.

— Ако не е много нахално — подметна Джули.

— В никакъв случай. Ще ви заведа още сега.

Заведе ги в стаите си и до заключена врата към ъгловото стълбище. Слязоха в слабо осветеното мазе, което се простираше под част от огромната къща. Стари дървени сандъци и мебели бяха струпани на купчини покрай стените на коридора.

— Повечето от тези мебели са принадлежали на графа — обясни Олдрич, докато крачеше пред тях. — Наистина скоро трябва да организирам друга разпродажба.

Спряха пред дебела врата.

— Това е било килер — обясни Олдрич, докато посягаше да дръпне резето, но изведнъж установи, че то вече е издърпано. — Сложили са такава тежка врата, за да не влизат плъхове.

Щракна ключа за килера, хвана дръжката и дръпна тежката врата. Пред очите им се разкри дълго три-четири метра помещение. От двете страни имаше рафтове, а в дъното — голям шкаф. Всичко бе претъпкано с кашони, най-вероятно документи, свързани с имението.

— Нещата на Емили трябва да са ето тук. — Олдрич посочи една лавица, на която имаше три кашона с изписано с големи букви „Е. Дж. Кичънър“.

— Емили Джейн Кичънър — обясни Олдрич. — Ще ви е по-лесно да ги прегледате тук. Ще можете ли да се оправите по обратния път?

— Да, Олдрич, благодарим ти много — отговори Джули.

— Надявам се, че ще можете да останете за вечеря. Ще правим рибено барбекю в градината. — След поканата възрастният управител се обърна и си тръгна.

— Много мил човек — отбеляза Съмър.

— Старомоден джентълмен — съгласи се Джули, докато смъкваше два от трите кашона. — Хайде, да почваме. Един за теб и един за мен.

Съмър отвори кашона си — не беше запечатан. Съдържанието беше в пълен безпорядък, сякаш някой беше нахвърлял нещата вътре набързо. Най-отгоре имаше бебешко одеялце. Тя го извади и го остави върху празната лавица. До него сложи няколко детски дрешки, голяма кукла и няколко порцеланови статуетки. На дъното имаше украшения за маскарад и детска книжка.

— Кашон номер едно е пълен с детски спомени — каза тя, докато грижливо връщаше нещата на мястото им. — За съжаление няма нищо важно.

— И на мен не ми провървя повече — отговори Джули, докато оставяше на лавицата украсени с пайети обувки. — Тук има главно обувки, пуловери и няколко рокли. — От дъното измъкна поднос от сервиз за хранене. — И малко потъмнели сребърни съдове.

Върнаха двата кашона на местата им и се заеха с третия.

— Този изглежда по-обещаващ — подхвърли Джули, когато измъкна десетина вързани с лента писма.

Докато Джули преглеждаше писмата, Съмър се зае да провери останалите неща в кашона. По-голямата част от вещите бяха наградни книги на Емили, заедно с няколко нейни и на съпруга й снимки в рамки. На дъното на кашона намери голям плик, пълен със стари снимки.

— И тук не извадихме късмет — въздъхна Джули, която беше свършила с писмата. — Никъде не се споменава нашата тайнствена Сали.

— Да, вярно, че беше малко изсмукано от пръстите предположение — отбеляза Съмър, докато вадеше снимките от плика и ги подреждаше, за да може да ги види и Джули. Бяха правени преди почти цял век и отдавна бяха потъмнели. Джули вдигна една, на която се виждаше млада жена в костюм за езда, стиснала юздите на кон.

— Била е красива — отбеляза Съмър, докато оглеждаше нежното й лице и пронизващите й очи — напомняха на очите на прочутия фелдмаршал.

— Ето една с Кичънър — каза Съмър и посочи една по-ранна фотография в градинска обстановка. Кичънър, с униформа, стоеше до млада двойка с малко момиченце между двамата. Момиченцето беше прегърнало голяма кукла. Съмър веднага позна детето — беше мъничката версия на Емили от снимката с коня.

— Тук е някъде четиригодишна — отбеляза американката и обърна снимката, за да види дали отзад не е написана дата. И едва не се задави, когато прочете написаното.

„Април 1916. Чичо Хенри и Емили със Сали в Брум Парк“.

Тикна снимката пред очите на Джули. Тя прочете надписа, след това обърна снимката и загледа намръщено четиримата на нея.

— Това е Емили с нейните родители. Мисля, че майка й се е казвала Маргарет.

Съмър я погледна и се ухили.

— А аз мисля, че куклата се е казвала Сали. Докато Джули загрее, Съмър вече ровеше в първия кашон с вещите на Емили Кичънър. Измъкна голямата руса кукла с порцеланово лице, широка рокля и пепитена престилка. Вдигна я във въздуха и започна да я сравнява с куклата на снимката. Беше същата.

— Той пише, че Описът се пази от Сали — измърмори Джули. — А Сали е куклата. Искаш да кажеш, че…

Съмър внимателно свали пепитената престилка и роклята от американ. На гърба на куклата имаше шев, който задържаше пълнежа. Беше доста груб и въобще не приличаше на останалите, направени от умела ръка.

— Не прилича да е направен от професионалист.

Джули бръкна във втория кашон и измъкна потъмнял сребърен нож.

— Искаш ли ти да направиш операцията? — попита нервно, докато подаваше ножа на Съмър.

Тя сложи куклата по корем и започна внимателно да разпаря шева. Тъпият нож трудно се справяше със здравия дебел конец, но най-накрая успя да среже първите няколко бода. Съмър остави ножа и се опита с ръце да разшири отвора на гърба на куклата. Вътре бяха натъпкани валма памук.

— Извинявай, Сали — каза тя, докато ги вадеше, сякаш куклата беше живо същество. Джули надничаше неспокойно над рамото й, но увеси нос, като видя, че в торса на играчката няма нищо друго, освен памук. Затвори очи и поклати глава, когато Съмър измъкна поредното валмо.

— Беше доста налудничава идея всъщност — измърмори Джули.

Обаче Съмър още не беше свършила. Надникна в отвора, после зашари вътре с пръсти.

— Чакай малко, мисля, че тук май има нещо.

Джули се ококори, докато гледаше как показалецът и средният пръст на Съмър потъват в единия крак на куклата и май напипват нещо. Съмър започна с внимателни движения насам-натам да го измъква. Оказа се няколкосантиметрова тръбичка, увита в ленена кърпа. Американката я сложи внимателно на лавицата и предпазливо я отвори. Вътре имаше навит пергамент. Съмър наклони тръбичката, внимателно извади пергамента, после много предпазливо започна да го разгъва. И двете бяха затаили дъх.

Оказа се, че пергаментът служи като калъф на по-малък свитък — един-едничък лист папирус с цвят на палма. В средата му се виждаше колонка знаци.

— Написано е на някакъв древен език — каза Съмър.

Джули се загледа в буквите.

— Приличат на гръцки, но никога не съм виждала нещо подобно.

— Най-вероятно става дума за коптски гръцки — избоботи мъжки глас зад гърбовете им.

Двете подскочиха, обърнаха глави към вратата и видяха на прага Ридли Банистър. Беше с дебело подплатено мотористко яке и кожени панталони, пред почитани от рокерите. Обаче вниманието им не беше привлечено от странните му одеяния, а от късоцевния револвер в ръката му, насочен право в тях.