Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (8)

7.

Софи Елкин прокара четката през правата си черна коса и се огледа набързо в огледалото. Носеше изтъркани камуфлажни панталони, подхождаща памучна риза и никакъв грим — трудно би успяла да изглежда по-обикновена. Обаче нямаше как да скрие природната си красота. Имаше тясно лице с високи скули, малък нос и нежни морскосини очи. Кожата й беше гладка и безупречна въпреки многото време, което прекарваше на открито. По-голямата част от чертите си беше наследила от майка си — французойка, която се беше влюбила в израелски студент по геология в Париж и се беше преместила заедно с него в Тел Авив.

Софи винаги беше смалявала, колкото може, женското си излъчване. Дори като малка отказваше роклите, които майка й искаше да й купи, защото предпочиташе панталоните, за да може да се боричка със съседските момчета.

Като единствено дете беше много близка с баща си, който се бе издигнал до декан на Археологическия факултет на Телавивския университет, и от малка се наслаждаваше на експедициите за проучване на геологическите формации из околните пустини. Поглъщаше жадно приказките му около лагерния огън за библейските събития, случили се на същото място, където лагеруваха.

Работата на баща й я подтикна да следва археология. Докато завършваше магистърския си курс, беше потресена от ареста на свой колега, обвинен в кражба от университетския архив. Тази случка я запозна с мрачния свят на незаконната търговия с антики, която презираше заради големите щети, нанасяни на историческите културни обекти. След като защити докторат, започна работа в Израелската служба по антиките и със страст и самоотверженост само за няколко години израсна до началник на Отдела за предотвратяване на кражбите.

Грабна си чантата, излезе от малкия апартамент с изглед към Маслинения хълм и подкара колата си към Стария град на Ерусалим, Службата по антиките се намираше в сградата на Рокфелеровия музей — бяла, облицована с варовик постройка близо до североизточния край на Стария град. С двайсетте човека, които работеха в нейния отдел, трябваше да защитават почти трийсет хиляди древни културно-исторически обекти, разположени из цял Израел.

— Добро утро, Софи — поздрави я старшият детектив на отдела, дългурест мъж с изпъкнали очи, казваше се Сам Левин. — Да ти донеса ли кафе?

— Благодаря, Сам, ще ми се отрази добре — отговори тя и потисна една прозявка, докато влизаше в претъпкания си кабинет. — Близо до нас строят по цяла нощ и почти не можах да мигна.

Сам се върна с кафето и се тръшна от другата страда на писалището й.

— Щом не си спала, трябваше снощи да дойдеш с нас на разузнаване — подхвърли с усмивка.

— Задържани?

— Не. Хебронските иманяри, изглежда, си бяха дали почивка. Отказахме се чак в полунощ, но пък се прибрахме с хубава купчина лопати и кирки.

В списъка с приоритети на Отдела за предотвратяване на кражби на първо място беше една от може би най-старите професии на света: ограбването на мъртвите. Няколко пъти седмично Софи или Сам предвождаха група за среднощни засади около места с културно-исторически паметници и гробове из цялата страна, където са били забелязани следи от скорошно ровене. Съдове, украшения и често дори костите намираха купувачи на пазара за антики, който беше обхванал цял Израел.

— Като разберат, че сме ги взели на мушка, сигурно ще се спотаят за няколко седмици — отбеляза Софи.

— Или ще се преместят някъде другаде. Разбира се, стига да имат достатъчно пари да купят нови инструменти — добави той и отново й се усмихна.

Софи започна да преглежда няколкото доклада и изрезките от вестници на бюрото, след това подаде една от статиите на Сам.

— Притеснявам се за тези разкопки в Цезарея.

Сам бързо прегледа статията.

— Да, чух за този обект. Разкопките на старите пристанищни съоръжения са спонсорирани от университета. Тук пише, че са открили находки от четвърти век и може би гроб. Наистина ли смяташ, че това място ще привлече крадци?

Софи си допи кафето, сложи чашата на плота и каза ядно:

— Със същия успех журналистът можеше да опъне плакат с мигащи светлини. Всеки път, когато в печата се спомене думата гроб, тя действа като магнит. Хиляди пъти съм молила журналистите да не публикуват материали за разкопани гробове, но тях повече ги интересуват продажбите на вестника, отколкото опазването на културното ни наследство.

— Защо не отидем да хвърлим един поглед? По план тази нощ трябва да се проведе разузнаване. Мога да пренасоча момчетата в Цезарея. Сигурно ще се зарадват на едно пътуване до крайбрежието.

Софи погледна настолния календар и кимна.

— Добре. След един съм свободна. Можем да идем и да огледаме. Ако си заслужава, може да останем и през нощта.

— Идеално. Ще ида да ти задигна още едно кафе — засмя се той и стана.

— Да не съм те чула да използваш думата „задигна“ в мое присъствие!

 

 

Разположената на средиземноморското крайбрежие на петдесет километра северно от Тел Авив Цезарея е сравнително слабо населена и настоящето й всъщност е засенчено от миналото й като седалище на римската власт. Построената през първи век пр.Хр. от цар Ирод като укрепен пристанищен град Цезарея притежава всички отличителни белези на римската архитектура: храм с високи колони, голям хиподрум и богато украсен дворец до морето — всички гордост за града, захранван от вътрешността с прясна вода по дълги тухлени акведукти. Обаче най-впечатляващото инженерно постижение на Ирод не е на сушата. Той е конструирал и издигнал огромни вълноломи и с тяхна помощ е изградил най-голямото защитено пристанище в Източното Средиземноморие. Успехът на Цезарея я превръща в столицата на Юдея под римско управление и в продължение на триста години градът остава ключов търговски център.

Софи познаваше много добре древния град, защото докато следваше, беше ходила на лятна бригада там.

След като излезе от оживената магистрала, тя намали, за да мине през луксозен строящ се квартал, после навлезе в римския град, който сега беше защитен държавен парк. Вековете не бяха проявили милост към първоначалните здания и римските постройки отдавна бяха рухнали. Въпреки това много от древните характерни черти на града се бяха запазили, включително голяма част от сводестия акведукт близо до големия амфитеатър срещу морето.

Софи спря на паркинга до входа към хълма и в близост до някакви укрепления от времето на кръстоносците и обясни на Сам:

— Екипът от университета разкопава терен близо до пристанището. От тук лесно можем да стигнем пеша.

— Как мислиш, тук дали може да се намери нещо за ядене? — отговори той, докато оглеждаше с безпокойство голите хълмове наоколо.

Софи взе от задната седалка бутилка вода и му я подхвърли.

— До магистралата има няколко ресторанта, но засега ще трябва да се задоволиш с течна храна.

Заслизаха по виещата се към брега пътека. Минаха покрай отдавна забравен път, по чието протежение някога се бяха издигали жилища и магазини — призрачните им останки представляваха само безредни купчини камъни. Малкото пристанище лека-полека започна да се открива пред тях. Не беше останало почти нищо, по което да се определят границите му — древните вълноломи бяха потънали още преди векове.

Пътеката стигна до широко равно място, осеяно с пръснати купчини камъни. Няколко кафяви тенти бяха опънати малко по-нататък и неколцина души работеха под голям сенник в средата. Пътеката продължаваше още стотина метра до брега, където двама души правеха нещо до два работещи генератора.

Софи тръгна към големия сенник, защото видя, че е опънат над района на активни разкопки. Двама младежи стояха до купчина пръст и я пресяваха през сито, а възрастен мъж клечеше в изкопа и почистваше нещо с малка шпакла и четка. Беше с омачкани дрехи, късо подстригани коса и брада и кацнали на върха на носа очила — истинско олицетворение на университетски професор. Кийт Хазис.

— Какво римско съкровище разкопахте днес, доктор Хазис? — попита тя високо.

Брадатият мъж се изправи в изкопа с раздразнено изражение, което на мига се смени с широка усмивка, когато я позна.

— Софи! — избоботи той. — Каква изненада! — Изскочи от изкопа, забърза насреща й и я прегърна. — Сто години не съм те виждал!

— Видяхме се само преди два месеца на библейската конференция в Ерусалим — отбеляза тя.

— Да де, нали това казах — сто години — засмя се Хазис.

Преди години Софи беше присъствала на безброй семинари, провеждани от професора по археология от университета на Хайфа, и това беше довело до професионалното им приятелство. Хазис, освен това, беше ценен източник на сведения както за наскоро открити старини, така и за похожденията на иманярите.

— Доктор Хазис, това е моят помощник Сам Левин — каза тя.

Хазис на свой ред представи студентите, които бяха наоколо, а след това отведе Софи и Сам до полукръг пластмасови столове, наредени пред голям хладилник, подаде им по една кутийка студена сода, избърса си челото и се тръшна на един стол.

— Някой трябва да го пусне вече този вятър — въздъхна с уморена усмивка. След това се вторачи в Софи. — Предполагам, че това е официално посещение, нали?

Софи отпи глътка студена сода и кимна.

— Някакви определени притеснения? — попита доктор Хазис.

— Прекалената реклама във вчерашния „Йедиот Ахронот“ — обясни тя и извади вестникарската статия от раничката си, подаде му я и изгледа хладно Сам, който изпи кутийката си и взе втора от хладилника.

— А, да, един местен репортер се отби за интервю преди няколко дни — кимна Хазис. — В Ерусалим са се възползвали от репортажа му.

Усмихна се на Софи и й върна изрезката.

— Няма нищо лошо в малко реклама за истинската археология.

— Няма, разбира се, освен че се превръща в покана за всеки нахален крадец с лопата — възрази тя.

Хазис махна с ръка.

— Това място е ограбвано от векове. Всяко римско съкровище, което някога е било заровено тук, отдавна е изчезнало. Аз поне мисля така. Да не би твоят агент да е на друго мнение?

— Какъв агент? — попита Софи.

— Вчера ходих в Хайфа за една среща, после студентите ми казаха, че някакъв агент по антиките се отбил, за да огледа разкопките. Стефани — провикна се той през рамо.

Едно от момичетата при ситото, източено девойче на не повече от двайсет, се завтече към тях, застана пред професора и го изгледа с обожание.

— Стефани, разкажи ни за този агент от Службата по антиките, който е идвал вчера.

— Каза, че е от Отдела за предотвратяване на кражбите. Искаше да провери безопасността на артефактите. Сякаш най-много го заинтересуваха разкопките на пристанището и папирусът.

Софи и Сам се спогледаха учудено.

— Спомняте ли си името му?

— Йосеф някой си. Нисък, мургав, с къдрава коса. По-скоро приличаше на палестинец, ако трябва да съм честна.

— Показа ли ви някакъв документ? — попита Сам.

— Не. Има ли някакъв проблем?

— Не, никакъв — побърза да отговори Хазис. — Благодаря ти, Стефани. Защо не занесеш няколко соди на другите?

Изчака момичето да си тръгне с няколко кутийки сода, след това се обърна към Софи.

— Не е ли бил от вашите агенти?

Тя поклати глава.

— Със сигурност не и от Отдела за предотвратяване на кражбите.

— Може да е бил от Управлението на парковете или от някое от регионалните ви представителства.

— Възможно е — каза тя неуверено. — Можеш ли да ни покажеш разкопките? Най-много ме интересува гробът. Както знаеш, обирането на гробове около Ерусалим напоследък се е превърнало направо в занаят.

Хазис се усмихна, после посочи с палец през рамо.

— Намира се точно зад нас.

Станаха и отидоха до широкия изкоп, който зееше зад столовете. Множество червени пластмасови маркери бяха забити в земята за отбелязване на пространството, където се виждаха оголени кости. Между останките Софи различи бедрена кост.

— Няма формална гробница. Просто единичен гроб на границата на разкопките. Няма връзка с онова, което разкопаваме тук — продължи да обяснява Хазис.

— А мястото, което разкопавате, какво е било?

— Смятаме, че става дума за нещо подобно на склад. Спряхме се на този район, след като преди няколко години тук бяха намерени бронзови везни. Надяваме се да намерим образци от жито, ориз и други храни, които може да са минавали през това пристанище. Ако успеем, ще научим повече за вида и обема на търговията, която се е въртяла в Цезарея, когато е била процъфтяващ търговски център.

— Как се вписва гробът в това? — полюбопитства Софи.

— Не сме провели датировка, но предполагам, че този човек е жертва на мюсюлманското нашествие в града през 638 година. Гробът е разположен до основите на сградата, затова си мисля, че става дума за един-единствен труп, заровен набързо до стената.

— Вестникът го описва като „гроб, богат на находки“ — подхвърли Сам.

Хазис се засмя.

— Журналистически измислици. Намерихме няколко костени копчета и тока на сандал, преди да спрем копаенето. Това са „богатите находки“.

— Значи нашите мили иманяри ще бъдат жестоко разочаровани — каза Сам.

— Да — съгласи се професорът. — Защото истинските богатства открихме по протежение на вълнолома. — Той кимна към морето, откъдето се носеше бръмченето на генераторите. — Намерихме едни ранен папирус, който много ни развълнува. Елате да слезем на брега.

Поведе ги към морето. Тук-там от земята стърчаха камъни — единствен спомен от многобройните сгради, отдавна превърнали се в тъжни останки.

— Цар Ирод е отливал бетонните блокове на място и е изградил два вълнолома, протегнати един към друг като ръце — започна да им обяснява Хазис, докато се спускаха. — Върху вълноломите били изградени складове, а при входа на пристанището се издигал висок фар.

— Ако не се лъжа, едно по-раншно проучване установи под водата множество камъни, за които се смята, че са паднали от фара — обади се Софи.

— Жалко, че трудът на Ирод не е устоял на морските бури — допълни Сам, който гледаше към морето и не откриваше кой знае какви останки от някогашните вълноломи.

— Да, сега почти всичко е под водата. Обаче точно там е съсредоточен моят интерес — обясни Хазис. — Складът горе на хълма е хубава школа за студентите, но тъкмо пристанищните съоръжения правят Цезарея уникална.

Стигнаха до брега и поеха по тясна ивица суша, която се простираше навътре в покритото с вълни море. Двама студенти копаеха дълбока шахта в скалистата ивица. Под водата се виждаше водолаз, който работеше със задвижвана от компресор водоструйка.

— Тук се е издигал вълноломът — започна да обяснява Хазис високо, за да надвика компресора. — Смятаме, че точно тук е била разположена митницата. Момчето намери папируса в едно строшено гърне ей там. — И посочи близкия изкоп. — Изкопахме още няколко контролни за проверка, но не открихме повече находки.

— Направо не е за вярване, че е оцелял толкова близо до морето — отбеляза Сам.

— Открихме останки от основите, които са все още над най-високата точка на прилива.

Отидоха при студентите и единият им посочи малък участък с мраморна настилка.

— Май сте стигнали до мазето — отбеляза Софи. — А каква е задачата на водолаза?

— Помага ни да определим плана на пристанищните съоръжения. Смята, че митницата е имала и помещения под земята, и се опитва да открие подводен достъп.

Софи отиде до ръба и погледна надолу към водолаза, който тъкмо изплуваше. Държеше дюзата на струйника право нагоре и когато се показа на повърхността, тя изригна висок фонтан, който поля Софи, преди тя да успее да отскочи.

— Глупак! — изруга тя, докато бършеше очите си с подгизналите си ръкави.

Щом осъзна какво е направил, водолазът бързо насочи струйника към морето, с няколко удара на плавниците стигна до компресора и го изключи. След това се обърна към своята жертва и огледа тялото й под плътно прилепналите мокри дрехи.

— Гледай ти! Истинска морска богиня! — подхвърли с широка усмивка, след като изплю мундщука на водолазния апарат.

Софи поклати глава и му обърна гръб, и се ядоса още повече, понеже Сам се изсмя. Хазис, също ухилен, се завтече да й помага.

— Софи, в палатката имам хавлии. Ела да се избършеш.

Водолазът лапна мундщука и се гмурна отново, а Софи тръгна след професора и в палатката подсуши косата и дрехите си, колкото можа.

— Мога ли да видя находките? — попита тя.

— Разбира се. Ела.

Професорът я поведе към голяма островърха палатка, отворена от едната страна. Вътре се съхраняваха артефактите от разкопания склад. Повечето бяха късове от глинени съдове и керамични плочи, подредени на дълга маса, покрита с ленена покривка. Студентката Стефани беше заета с грижливото номериране и заснемане на всеки къс, преди да го прибере в пластмасова кутия. Хазис не обърна внимание на тези находки, а поведе Софи към задната част на палатката, където имаше малка маса. Върху нея имаше една-единствена кутия и Хазис я отвори много внимателно.

— Ще ми се да бяхме открили още — каза със съжаление и се дръпна назад, за да може Софи да надникне.

В кутията имаше продълговата ивица кафеникав материал, притиснат между две стъкла. Беше папирус — често срещан материал за писане в Близкия изток до края на първото хилядолетие. Този беше изтрит и оръфан, но все пак се виждаха ясно редове изписани на ръка букви.

— Изглежда, е някакъв вид архив на пристанището. Можах да разчета записи за голямо количество жито и добитък, натоварени тук — обясни Хазис. — Разбира се, ще научим повече след лабораторните анализи, но смятам, че това е сметката за митото, което трябва да плати кораб, каращ стоки от Александрия.

— Великолепна находка! — изрази възхищението си Софи. — С малко късмет ще разшири информацията, която сте събрали от склада.

Хазис се засмя.

— При моя късмет ще вземе да се окаже нещо съвсем различно.

В палатката влезе висок мъж с пластмасов контейнер в ръка — водолазът, който още беше по неопрен, а косата му висеше на мокри кичури. Софи още беше ядосана, че я беше изкъпал, и понечи да направи някаква злъчна забележка, но почувства как гласът й пресеква, когато видя широката му усмивка и зелените му очи, които я пронизаха.

— А, Дърк — каза професорът. — Запознай се с прекрасната и леко влажна Софи Елкин от Израелската служба по антиките. Софи, това е Дърк Пит-младши, назаем от американската Национална агенция за морско и подводно дело.

Синът и съименник на директора на агенцията се приближи до масата, остави контейнера и все така широко усмихнат, сърдечно се здрависа със Софи. Тя не възрази, когато задържа ръката й по-дълго.

— Извинявам се за душа, не те видях.

— Няма нищо, вече изсъхнах. — И сама се удиви колко бързо гневът й се смени с някаква странна тръпка; дори се пипна по косата, за да докаже думите си.

— Надявам се, че ще ми позволиш да ти се извиня с една вечеря.

Неочакваното предложение я изненада и тя се зачуди какво да отговори. Някъде в нея един глас й кряскаше, че губи обичайната си невъзмутимост. За щастие намесата на Хазис я спаси от неловкото положение.

— Дърк, какво ни носиш? — попита той и вторачи любопитен поглед в контейнера.

— Няколко нещица от подземното помещение.

Хазис се ококори.

— Значи наистина съществува?!

Дърк кимна.

— Какво помещение? — заинтересува се Софи.

— Докато проучвах вълнолома от вътрешната страна, открих малък отвор в близост до изкопите на Кийт. Можах да си пъхна само ръката, но усетих, че пръстите ми излизат на повърхността. Използвах водоструйката, за да пробия по-голяма дупка.

— Колко голяма е кухината? — попита Хазис.

— Колкото да се вмъкне човек. Дълбока е около метър и осемдесет. Но по-голямата част е над водата. Ще рискувам да предположа, че е била част от мазе, използвано за склад на стоки или архив.

— И как стигна до това заключение? — полюбопитства Софи.

Дърк внимателно избърса пластмасовия контейнер и предпазливо отвори водонепроницаемия капак. Вътре имаше няколко червеникавооранжеви керамични кутии с правоъгълна форма. Той извади една и я подаде на Софи.

— Надявам се, че ще можеш да разчетеш съдържанието. В морското училище не ми преподаваха древни езици.

Софи сложи кутията на масата и предпазливо вдигна капака. Вътре имаше няколко стегнато навити свитъка.

— Това са папируси! — възкликна тя смаяно.

Хазис не можеше да се сдържа повече — нахлузи ръкавици и застана до Софи.

— Чакай да погледна — каза и извади един от свитъците, сложи го на масата и безкрайно внимателно го разви. Странен, но четлив шрифт изпълваше папируса.

— Прилича на коптски гръцки — подхвърли Софи, след като надникна над рамото на професора. Коптският гръцки беше често срещан писмен език в Източното Средиземноморие по време на римското управление.

— Наистина — съгласи се той. — Изглежда, това е годишен отчет на пристанищния началник за пристанищните такси и пристаналите кораби. Тук са изброени имената на корабите с техния товар — допълни той, докато плъзгаше пръста си по две изписани колонки.

— Тук не се ли споменава императорът? — Софи посочи няколко знака най-отгоре.

— Да — отвърна Хазис. — Озаглавено е „доклад за пристанищните такси в Цезарея“ или нещо подобно. Императорът е Марк Максенций.

— Ако не ме лъже паметта, той е бил съвременник на Константин Велики.

— Максенций е управлявал на запад, а Константин на изток, преди да спечели цялата власт.

— Значи папирусът трябва да е от началото на четвърти век.

Хазис кимна, след това огледа другите свитъци.

— Това тук може да ни предостави удивителен поглед върху живота на Юдея под римско владичество.

— Със сигурност ще има достатъчно материал за един-два доктората на студентите ти — отбеляза Дърк, докато вадеше от контейнера другите керамични кутии. След това го вдигна и тръгна към входа на палатката.

— Момчето ми, та ти току-що направи едно прекрасно откритие! — възкликна Хазис. — Къде отиваш?

— Да се намокря пак — отвърна Дърк с усмивка. — Там, откъдето взех тези, има още много.