Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (7)

6.

— Още една чашка чай, шейх?

Гостът кимна и домакинът се зае да напълни отново чашката му с черен чай. Едва на трийсет, гостът беше най-младият от петимата синове на едно от управляващите кралски семейства в Обединените арабски емирства. Беше слаб и висок и носеше ослепително бяла колосана кефия^[1], притискана от увит в златна нишка агал — лек намек за милиардите петродолари, които беше натрупало семейството му.

— Изглежда, движението на мюфтията има много последователи в Турция — отбеляза той, когато остави чашката. — Радвам се за напредъка, който ми докладва.

— Мюфтията Батал има мнозина предани последователи — отговори домакинът и погледна към портрета на мъж с черен тюрбан, черна роба и вид на мъдрец, който висеше на стената. — Времето и условията бяха подходящи за разширяване на движението и личното обаяние на мюфтията се засили. Пред нас се открива действителна възможност да променим Турция и нейната роля в света. Обаче, за да се постигне подобна промяна, са нужни значителни средства.

— Аз съм отдаден на тукашната кауза, както и на Мюсюлманското братство в Египет — отговори шейхът.

— Подобно на нашите египетски братя и ние ще се обединим в името на Аллах — отговори домакинът с поклон.

Шейхът се изправи и тръгна към прозореца.

Офисът се намираше в небостъргач, но приличаше и имаше излъчването на джамия. По пода бяха постлани молитвени килимчета, обърнати към покрития с керамични плочки михраб, който сочеше Мека. На срещуположната стена имаше високи лавици за книги, пълни с древни копия на Корана. Единствено големият панорамен прозорец стопляше иначе аскетичното помещение.

Шейхът застана до него и се залюбува на гледката. Офис сградата беше разположена на азиатския бряг на Босфора и предлагаше спираща дъха панорама към стария Истанбул на европейския бряг от другата страна на тесния проток. Шейхът се взря в щръкналите към небето минарета на Сюлеймановата джамия и отбеляза:

— Истанбул заслужава сериозно уважение заради своето минало. Човек не може да постигне величие, ако не се опира на миналото. — Обърна се към домакина си. — Всичките ми братя са образовани на Запад. Носят ушити в Британия костюми и си падат по спортни автомобили. — Каза го с презрение.

— Но нали ти не си като тях?

— Не съм — отговори шейхът замислено. — Аз учих в Ислямския университет в Медина. Още от малък се посветих на Аллах. Няма по-велика цел в живота от това да разпространяваш думите на Пророка. — За известно време потъна в мисли, после продължи: — Заплахите срещу нашия начин на живот не свършват. В Кайро ционистите взривиха Ал Азхар, но няма световно възмущение.

— Ние с мюфтията Батал сме възмутени.

— Аз също. Подобни предизвикателства не бива да се отминават.

— Трябва да подсилим основите на нашата къща, за да устои на всякакви външни сили.

Шейхът кимна.

— Да. Както знаеш, аз съм благословен със значително богатство. Ще продължа да подкрепям суната^[2] тук. Споделям мъдростта на Истанбул да почитаме нашето минало.

— Чрез него ще възславим Аллах.

Шейхът тръгна към вратата.

— Ще уредя прехвърлянето на средствата в най-скоро време. Моля, предай благопожеланията ми на мюфтията.

— Той ще е радостен и преизпълнен с благодарност. Слава на Аллаха.

Шейхът отговори любезно, след това се присъедини към антуража си, който го чакаше отвън.

Щом арабската група напусна фоайето, домакинът затвори вратата, върна се при писалището и извади ключ от най-горното чекмедже. Отиде при една незабележима врата, отключи и влезе в друг офис, три пъти по-голям. И не само беше по-голям, но и съвсем противоположен по излъчване. Ярко осветеното помещение съвместяваше стилна смесица от съвременно изкуство и класически маслени картини, уникални племенни килими и европейски мебели от деветнайсети век. Осветените от дискретни диодни лампи в тавана стени бяха обточени с вградени високи лавици, претъпкани със скъпи антики и реликви от отоманската, епоха, порцеланови вази, изящни гоблени и обковани със скъпоценности оръжия. Центърът на всичко бе звездата на сбирката в стъклен шкаф: обточена със злато туника върху пластмасов манекен.

Табелката вътре твърдеше, че туниката е носена от Мехмед I, султана, управлявал империята през петнайсети век.

Дребна чернокоса жена седеше на дивана и четеше вестник. На лицето на мъжа се изписа лека досада и той мина покрай нея, без да промълви и дума. Стигна до резбованото писалище пред прозореца, свали кефията и черната роба и остана по спортна риза и памучни панталони.

— Успешна ли беше срещата с шейха? — попита жената, като смъкна малко вестника.

Озден Актан Челик кимна.

— Да. Глупакът от кралското котило се съгласи за второ вливане на парички. Двайсет милиона, за да бъда точен.

— Двайсет? Умението ти да убеждаваш наистина е впечатляващо.

— Просто въпрос на насъскване на един разглезен богат арабин срещу друг. Когато научи за дарението на шейха, нашият кувейтски благодетел ще се почувства задължен да го надмине, за да си почеше егото, ако не за друго. Разбира се, и твоето скорошно посещение в Кайро помогна.

— Направо е удивително как човек може да дои ционистката заплаха и да реализира такива печалби. Само си представи какви пари ще се спестят, ако някога арабите и израелците успеят да се разберат и да се прегърнат като братя.

— И едните, и другите веднага ще намерят следващата жертва, с която да враждуват — каза Челик, докато сядаше зад писалището. Имаше съразмерно телосложение и оредяваща черна коса, сресана назад. Носът му беше широк, но лицето не излъчваше сила и не би изпъквало, ако се появи на корицата на списанието „Джентълменс Куотърли“. Само черните му очи загатваха за характер — странни и непрекъснато сменящи изразяваните чувства. Сега проблеснаха гневно към жената.

— Мария, бих предпочел да се покриеш за известно време. Особено след хаотичното ти изпълнение снощи. — Погледът му се впи в нея с яростна сила.

Каквито и заплашителни послания да излъчваше, те не оказаха никакво въздействие върху жената.

— Операцията мина точно по план. Само намесата на някакви случайни минувачи забави изтеглянето ни.

— И ни попречи да се сдобием с Мохамедовите светини — изсъска той. — Трябваше да ги убиеш.

— Може би. Но се оказа, че двама от тях са американски правителствени служители. Жената всъщност е конгресменка. Смъртта им щеше да попречи на целите ни. А те сякаш са постигнати. — Тя сгъна вестника и го подхвърли на Челик.

Беше „Милиет“ — турски всекидневник, на чиято първа страница с дебели букви пишеше:

„Крадци — убийци нападнаха Топкапъ и откраднаха светите реликви“.

— Да, четох репортажите — каза Челик. — Вестниците обвиняват местни езичници в кражбата и оскверняването на светите национални мюсюлмански реликви. Точно такива заглавия искахме. Но забравяш, че си плащаме за влиянието върху някои местни репортери. Полицията дали вярва в това?

— Не можем да сме сигурни. Моят агент в полицейското управление успя едва тази сутрин да се сдобие с електронния вариант на доклада за нападението. Изглежда, не разполагат с истински заподозрени, макар американката да е направила някакви описания: казала е, че нашият екип е разговарял вероятно на арабски.

— Казах ти, че не ми харесва идеята ти да използваш иракски агенти.

— Братко, те са добре обучени, а ако ги хванат, стават и за чудесни изкупителни жертви. За нашите цели крадец шиит, макар и от Ирак, е също толкова подходящ, колкото някой западен гяур. Платено им е добре, за да си държат устите затворени. Между другото, те смятат, че са работили за своите шиитски братя. Без тях не бих могла да се сдобия с това.

Тя се наведе и отвори черно куфарче, сложено до краката й, бръкна вътре и извади някакъв предмет, увит в амбалажна хартия. Изправи се и остави пакета на писалището пред Челик. Неспокойните му очи се вторачиха в него и той с треперещи пръсти започна да развива хартията. Под нея се показа торбичка от зелена тафта. Той я отвори и внимателно извади отвътре избелял оръфан черен флаг. Гледа го почти цяла минута, преди внимателно да го вдигне и да го разгъне.

— Санджак и Шериф. Свещеното знаме на Мохамед — прошепна със страхопочитание.

Това беше една от най-скъпоценните реликви в Топкапъ и може би, от историческа гледна точка, най-важната. Черното вълнено знаме бе направено от тюрбана на победен враг и пророкът го беше развявал във важната Бадърска битка^[3]. Тъкмо победата в нея бе довела до възхода на исляма.

— С него Мохамед е променил света — отбеляза Челик, очите му блестяха от почит и възбуда. — Ние трябва да направим същото.

Стана, остави знамето върху стъкления шкаф с туниката на Мехмед I, обърна се и попита строго:

— Как се изгубиха другите реликви?

Мария се вторачи в пода, сякаш обмисляше отговора си.

— Американката грабна втората торба, когато избяга от буса. Скриха се в Йеребатан Сарнаджъ. Наложи се да тръгна, преди да успея да ги хвана — добави надменно.

Челик не каза нищо, но очите му се забиха в нея като лазери. Ръцете му отново се разтрепериха, но този път от гняв. Мария кротко се опита да предотврати взрива.

— Все пак мисията е успешна. Макар да не се сдобихме с всички набелязани обекти, въздействието е същото. Кражбата на бойното знаме ще предизвика търсената обществена реакция. Не забравяй нашия стратегически план. Това е само една крачка в нашия поход.

Челик като че ли се поуспокои, но все пак потърси обяснение.

— Какво са правели американски туристи в Топкапъ посред нощ?

— Според полицейския доклад са били в археологическия музей, който е близо до портата Баб уш Селам, за да се срещнат с един от уредниците. Мъжът, казва се Пит, е някакъв подводен специалист на американското правителство. Изглежда, е открил останки от стар кораб близо до Хиос и е обсъждал находката с уредника.

Споменаването на корабни останки накара Челик да се оживи.

— Отомански ли е корабът? — попита той и хвърли поглед към туниката на султана под стъклото.

— Нямам повече информация.

Челик се вторачи в ярките нишки на старата дреха.

— Нашето наследство трябва да бъде опазено — заяви той тихо, сякаш в някакъв транс, който го беше върнал векове във времето. — Богатствата на империята ни принадлежат. Виж дали можеш да разбереш нещо повече за потъналия кораб.

— Ще опитам. А какво ще правим с този Пит и жена му? Знаем къде са отседнали.

Челик не отмести поглед от туниката.

— Не ме е грижа. Ако искаш, ги убий, но го направи, без да вдигаш шум. След това започни да се подготвяш за следващия проект.

Мария кимна и се усмихна доволно.