Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (20)

19.

Жълтият подводен апарат се плъзна под плискащите се вълни през отвора в средата на кораба и изчезна от поглед. Кормчията се спускаше бързо, защото не искаше да се бави около кораба — майка, силните течения се допълваха от вятър със скорост почти двайсет метра в секунда.

Ледените води около Оркнейските острови на североизток от шотландския бряг рядко бяха спокойни. Северноатлантическите бури редовно блъскаха скалите с огромни вълни, а силните ветрове сякаш никога не спираха. Обаче на трийсет метра под водата пътниците в малката подводница можеха да не обръщат внимание на яростното море.

— Да си призная, страхувах се малко от потапянето, но тук долу е много по-спокойно, отколкото на люшкащия се кораб — обяви Джули Гудиър от задната седалка. Тя беше историчка от Кеймбридж и това беше първото й спускане под вода. Беше се борила с морската болест още от качването си на научноизследователския кораб на НАМПД „Один“ в Скапа Флоу преди три дни.

— Госпожице Гудиър, повярвай ми, спускането ще ти хареса толкова много, че няма да искаш да се върнеш на блъскания от вълните кораб — отговори с тексаски акцент кормчията Джек Далгрен, мъж със стоманен поглед и малък извит мустак; боравеше с контролните уреди на подводницата с лекота и вниманието на хирург.

— Мисля, че ще се окажеш прав, стига клаустрофобията да не ме победи — отговори Джули. — Не мога да си представя как вие двамата се справяте с теснотията тук долу при редовните ви потапяния.

Макар Джули да беше висока, все пак беше по-ниска с няколко сантиметра от Далгрен и жената на седалката на помощник-кормчията, Съмър Пит. Съмър се обърна и я дари с утешителна усмивка.

— Съсредоточи вниманието си върху света зад илюминаторите — каза и посочи към предния наблюдателен панел на подводницата — и ще забравиш каква теснотия цари тук.

Съмър имаше дълга червена коса и сиви очи, а фигурата й беше поразителна дори под свободната кройка на изцапания с масло работен гащеризон. Висока около метър и осемдесет боса, дъщерята на директора на НАМПД и близначка на Дърк-младши отдавна беше свикнала с тесните помещения. Беше океанограф в агенцията и беше прекарала много часове в изучаването на морското дъно в теснотата на миниподводниците.

— Какво ще кажете да хвърля малко светлина по въпроса? — обади се Далгрен и щракна няколко ключа над главата си. Изведнъж двете редици халогенни прожектори се събудиха за живот и осветиха тъмнозеленото море около тях.

— Така е по-добре — усмихна се Джули, която сега можеше да вижда на десетина метра в дълбините. — Нямах представа, че ще имаме толкова добра видимост.

— Да, водата е изненадващо чиста — отбеляза Съмър. — Тук видимостта е много по-добра от онази, която имахме в Норвегия.

Съмър и екипажът на „Один“ се бяха завърнали от триседмичен проект край бреговете на Норвегия, където бяха наблюдавали температурните промени на морето и тяхното влияние върху морската фауна и флора.

— Дълбочина петдесет и един метра — докладва Далгрен. — Трябва вече да наближаваме дъното.

От дълбините под тях изплува кафеникавото пясъчно дъно и той регулира резервоарите за потапяне на миниподводницата за неутрална плавателност. После с помощта на електрическия двигател подкара подводницата напред, леко коригира курса според показанията на жирокомпаса и каза:

— Тук сме в дълбоки води, но течението все още се носи с около два възела.

— Да, със сигурност няма да е приятно за гмуркане — отбеляза Съмър.

Известно време се плъзгаха безшумно във водата. После пред очите им се показа нещо с формата на тръба.

— Прилича ми на димоход — измърмори Джек, докато се рееха над огромната тръба.

— Огромен е — възрази Джули. — Но пък съм виждала кораба само на черно-бели снимки.

— Изглежда, се е стоварил доста силно на дъното — подхвърли Съмър.

— Очевидци са разказали, че „Хампшир“ се изправил с носа надолу и когато започнал да потъва, се обърнал — каза Джули. — Вероятно димоходите се изпопадали, ако не са се откачили по-рано.

Съмър посегна към арматурното табло и включи две видеокамери с висока разделителна способност.

— Джек, камерите са включени. Вляво от нас като че ли започва район, покрит с останки.

— Ще се заема — отговори Джек, докато направляваше подводницата през течението.

На известно разстояние от комина се виждаха разхвърляни някакви черни неща — неразличими отломки, разядени от корозията, след като бяха изпопадали от кораба, когато той се бе обърнал и поел към дъното.

Съмър забеляза медна гилза и някаква керамична плоча сред неописуемите отломки и парчетии. След това наближиха и огромния корпус.

Прекараните близо сто години под водата не се бяха отразили добре на британския крайцер. Приличаше на преплетена маса от стомана, полегнала леко на десния борд. Отделни корабни секции бяха засипани с пясък от бързото течение. Надстройките бяха рухнали, след като палубата от тиково дърво беше изгнила още преди десетилетия. Дори части от корпуса бяха хлътнали. Големият крайцер, оцелял при Ютланд, сега беше жалка сянка на своето някогашно аз.

Далгрен преведе подводницата над кърмата на „Хампшир“ и се зарея над нея като хеликоптер. След това я насочи по протежение на корпуса към носа, който беше отчасти заровен в пясъка — очевидно при потъването се беше забил в морското дъно. Направи завой и прекара подводницата още няколко пъти по дължината на корпуса, докато цифровата камера заснемаше, а допълнителният фотоапарат правеше снимки, които по-късно щяха да сглобят в мозайка на корабните останки.

Когато се върнаха при кърмата, Съмър посочи една нащърбена дупка в палубната плоча близо до кърмовия трюм. До дупката имаше купчина отломки, висока няколко метра.

— Странна дупка — отбеляза тя. — Сякаш няма нищо общо с потъването на кораба.

— Купчината отломки до нея показва, че някакви спасители са били на борда — съгласи се Далгрен. — Преди правителството да обяви останките за защитени, някой влизал ли е вътре?

— Да, останките са били открити от сър Базил Захаров през трийсетте години и отчасти извадени — каза Джули. — Търсили са злато, понеже се носели слухове за злато на борда. Обаче поради опасните течения не могли да извадят много неща. Никой не вярва, че са намерили злато и че изобщо са открили нещо ценно.

Далгрен ги преведе над извития кърмови отсек към празните стволове за винтовете и отбеляза:

— Някой все пак се е сдобил с големи бронзови винтове.

— Едва през 1973 година британското правителство се заема с опазването на останките. Оттогава никой не е получавал разрешение да се спуска тук. На мен ми отне три години, за да получа позволение за прост фотографски оглед, и то само защото чичо ми е депутат.

— Никому не е навредило да има роднини на високи постове — отбеляза дълбокомъдрено Далгрен и намигна на Съмър.

— Много се радвам, че вашата агенция предложи нужните ресурси, за да помогне — каза Джули. — Не съм сигурна, че бих получила помощ, за да наема подводница и екипаж на свободния пазар.

— Ние получихме помощ от двама кеймбриджки микробиолози за норвежкия проект — обясни Далгрен. — Донесоха и няколко стекчета биричка. Много мили хора, така че решихме да отвърнем на жеста.

— Всъщност истината е, че щом Джек чу за корабните останки, нямаше начин да не помогнем — обясни Съмър. — Всъщност от какво е потопен „Хампшир“, от мина или от торпедо?

— Повечето историци са на мнение, че се е натъкнал на мина. В нощта, когато е потънал, е имало силен вятър. „Хампшир“ се опитал да плава с няколко съпровождащи разрушителя, но те не можели да поддържат скоростта в бурното море, така че крайцерът продължил сам. Експлозията е била близо до носа, което потвърждава теорията за мина. Германската подводница У-75 е била в тези води и вече е била заложила мини в района.

— Сигурно е било страхотна трагедия — отбеляза Съмър.

— Да, корабът потънал за по-малко от десет минути. Били спуснати само няколко спасителни лодки, които или били смазани в бордовете на крайцера, или обърнати от големите вълни. Моряците, които не потънали веднага, замръзнали в ледените води. По-голямата част от екипажа умряла от преохлаждане много преди да успеят да стигнат до брега. От шестстотин и петдесет души оцелели само дванайсет.

— И лорд Кичънър не бил сред тях — тихо отбеляза Съмър. — Намерили ли са тялото му?

— Не. — Джули поклати глава. — Прочутият фелдмаршал не стигнал до спасителните лодки, а потънал с кораба.

Замълчаха, замислени за военния гроб под тях.

Далгрен се насочи към левия борд, който на места беше рухнал с няколко метра. Когато наближиха носа, откриха в плочите на корпуса няколко изкривявания.

Скоро прожекторите осветиха зинала под ватерлинията пробойна, дълга почти шест метра.

— Да, не е чудно, че е потънал толкова бързо — отбеляза Далгрен. — През тази дупка може да влезе цял камион.

Наклони подводницата така, че прожекторите да могат да светнат във вътрешността на разкъсания от взрива корпус. Пред очите им се откри бъркотия от преплетени метални части, издигащи се две палуби нагоре. Една голяма треска изскочи от зейналия отвор и се загледа любопитно в ярките светлини, преди да изчезне отново в мрака.

— Снимат ли камерите? — попита Джули. — От това ще излязат добри кадри за проучване.

— Снимат, разбира се — успокои я Съмър. — Джек, можеш ли да ни спуснеш малко по-близо до пробойната? Струва ми се, че…

Джек се зае с уредите за управление и скоро се озоваха само на трийсет-четирийсет сантиметра от изкривената секция на корпуса.

— Нещо интересно ли видяхте? — попита Джули.

— И още как! — възкликна Далгрен. — Краищата на разкъсаните от експлозията плочи сякаш сочат навън…

— Да, нащърбените части по целия диаметър на отвора стърчат навън — потвърди Съмър.

Джули погледна объркано първо Далгрен, после Съмър.

— Какво искате да кажете?

— Иска да каже, че германците нямат пръст в потъването на „Хампшир“.

— Как така?

— Изглежда, че взривът, който го е потопил, е бил вътре в кораба.

 

 

След час и половина тримата седяха в каюткомпанията на „Один“ и разглеждаха направените записи и снимки на „Хампшир“ на огромния плосък екран. Далгрен прехвърли бързо началните кадри на заснетия материал и намали скоростта, когато камерата започна да се доближава до дупката в левия борд. Джули и Съмър седяха до него, проточили вратове към екрана.

— Спри тук — нареди Съмър.

Далгрен спря видеото на близък кадър от разбития корпус.

— Ето тука се вижда много добре — каза Съмър и посочи нащърбените краища на стоманените плочи, които стърчаха като венчелистчета на цвете. Взривът, който е причинил това, е дошъл откъм вътрешността на кораба.

— Не може ли да е дело на екипа на Захаров? — попита Джули.

— Едва ли — отвърна Далгрен, — макар че сигурно са използвали тук-там експлозиви, за да си пробият път до вътрешните помещения. Не им е било нужно обаче да правят такава огромна дупка и то толкова близо до главната палуба. — Натисна бутона „пуск“ и продължи да обяснява. — Видяхме доказателства за взрив във вътрешността навсякъде около голямата пробойна. Нямаше да ги има, ако Захаров се беше опитал просто да разшири съществуващия отвор.

— А какво ще кажете за атака с торпедо или удар в мина, които са предизвикали експлозия на муниции в кораба? — подхвърли Съмър.

— Дупката не е достатъчно голяма — отговори Далгрен. — Според онова, което видяхме вътре, има достатъчно повреди, но всички са в близост до стената. Ако се беше взривил корабният муниционен склад, експлозията щеше да откъсне големи части от корпуса.

— Значи не може да става дума за нещо друго, освен вътрешна експлозия? — попита Джули. — В края на краищата в старите слухове може би има нещо вярно.

— И какви са те? — поиска да научи Съмър.

— Смъртта на лорд Кичънър през 1916 година е огромно събитие. Двайсет години по-рано той е героят от Хартум в Судан и се смята за един от главните архитекти на германското поражение през Първата световна война. Разбира се, той е най-известен със своя плакат за набиране на доброволци, който се превръща в икона. На плаката те сочи с пръст и те пита защо още не си се записал в армията. Тъй като трупът му не е намерен, се разнасят диви конспиративни теории, в които се твърди, че е оцелял при потъването, защото на борда бил негов двойник. Други твърдят, че ирландците от ИРА били поставили бомба на кораба, когато няколко месеца по-рано бил ремонтиран в Белфаст.

— Ха, това сякаш хвърля нова светлина върху биографията му — отбеляза Съмър.

— Заради Кичънър ли искаше да огледаш „Хампшир“? — попита Джек.

Джули кимна.

— Всъщност това го уреди деканът, но разбира се, движещата сила беше моята биография на маршала. Предполагам, че ще трябва да се върна в имението на Кичънър близо до Кентърбъри и да прегледам наново архива му.

— Кентърбъри? — попита Съмър. — Това не е много далеч от Лондон, нали?

— Не, само на сто и няколко километра от столицата.

— Лондон е следващата ми спирка, когато пристанем в Ярмут.

— Ярмут е нашето следващо пристанище, когато те оставим в Къркуол — обясни Далгрен на Джули. — Там ще презаредим, след което някои от нас ще поемат за Гренландия, където ще работим по друг проект — добави той и погледна Съмър със завист.

— Другата седмица ще летя за Истанбул, за да участвам заедно с брат ми в един средиземноморски проект.

— Звучи като много слънце и топлина — отбеляза Джули.

— Сякаш не знам — измърмори Джек.

— Може би ще мога да ти помогна в твоите проучвания преди полета ми за Турция — предложи Съмър.

— Наистина ли? — удиви се Джули. — Ровенето в стари прашни книги не е като гмуркането за древни корабни останки.

— Няма значение. И на мен ми стана любопитно какво всъщност се е случило с „Хампшир“. Та това е най-малкото, което мога да направя, след като отворихме тази кутия на Пандора.

— О, Съмър, благодаря ти. Това е чудесно.

— Няма защо — отговори с усмивка Съмър. — Кой не обича тайните?