Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (43)

42.

Руди Гън крачеше из мостика като нервна котка. Макар цицината на главата му отдавна да беше спаднала, на слепоочието му още имаше синина. След всеки два-три тигела той се спираше да огледа голия кей на Чанаккале за някакви признаци на спасение, но след като не виждаше такива, поклащаше глава и започваш отново да крачи.

— Това е лудост. Вече трети ден сме затворени. Кога най-сетне ще ни пуснат?

Пит вдигна глава от масата, на която заедно с капитан Кенфийлд изучаваше една морска карта.

— Нашето консулство в Истанбул ме увери, че освобождението ни няма да се забави. Вече трябва да са прочели нужните бумаги на местните бюрократи.

— Възмутително! — изръмжа Гън. — Ние сме затворени, а на убийците на Танг и Айвърсън беше позволено да се измъкнат.

Пит не можеше да спори с него, но разбираше дилемата. Дълго преди „Егейски изследовател“ да се свърже с властите бреговата охрана била вдигната по тревога. Първата радиограма гласяла, че корабът на НАМПД незаконно се опитва да извади корабни останки под закрилата на културното министерство. Второто съобщение — че по време на операцията са загинали двама водолази. Турците отказаха да назоват източника, но бяха предприели съответните действия преди обаждането от „Изследовател“.

Щом плавателният съд на НАМПД беше закаран в пристанището на Чанаккале, случаят беше предаден на местната полиция, което увеличи объркването още повече. Пит веднага се обади на доктор Рупе в Истанбул, за да докаже правото им да бъдат на мястото на разкопките, след това звънна на жена си, която, от своя страна, сръчка Държавния департамент да настоява за незабавното им освобождаване. Полицията претърси кораба и когато не откри никакви артефакти, започна бавно да осъзнава, че за задържането им няма никакви основания.

Род Зибиг надникна през вратата и наруши нарастващото раздразнение на Гън.

— Момчета, имате ли свободна минутка?

— Разбира се — отговори Гън. — Какво друго имаме да правим, освен да си скубем косите от яд?

Зибиг влезе с папка в ръка и тръгна към масата с картите.

— Може би това ще ви пооживи. Имам информация за твоя каменен монолит.

— Вече не е мой — изръмжа Руди.

— Успя ли да си спомниш надписа на латински? — попита Пит и се плъзна настрана по пейката, за да направи място на Зибиг и Руди да седнат.

— Да. Всъщност го записах веднага щом се върнахме на кораба, но го отложих заради цялата бъркотия. Тази сутрин се заех отново с него и го преведох.

— Кажи ми, че е надгробният камък на Александър Велики! — възкликна Гън с надежда.

— Това няма да е истина по две причини. Първо, каменната плоча не е надгробна, а паметник. И второ, в нея не се споменава Александър.

Отвори папката. Вътре имаше два листа. На първия на ръка бе записан латинският текст, който Зибиг беше нахвърлил, след като беше видял монолита. На другия имаше разпечатан на принтер превод.

„В памет на центуриона Плавций,

Член на Палатинската школа и верен пазач на Елена. Загинал в морска битка на това място.

Вяра. Чест. Вярност.

Корникулар^[1] Траян.“

— Центурион Плавций — повтори Гън. — Значи е паметник на римски войник?

— Което усилва вероятността короната на Ал да се окаже с римски произход — подарък от император Константин.

— От Палатинската школа, верен на Елена. Доколкото си спомням, Палатинската школа е елитна част, която охранявала по-късните римски императори. Нещо като преторианската гвардия. Споменатата Елена трябва да е императрица Елена.

— Точно така. Майката на император Константин I, който управлява в началото на четвърти век. Елена живее от 248 до 330 след Христа, така че камъкът и короната най-вероятно са от тази епоха.

— Имаш ли представа кой може да е Траян? — попита Гън.

— Корникуларът е офицер, обикновено заема поста на помощник. Потърсих в няколко бази данни за Рим, но не можах да открия нищо.

— Всичко това е хубаво, но голямата загадка си остава. Какъв е произходът на монолита и короната и защо са били в отомански кораб?

Погледна покрай Зибиг и изражението му се оживи, когато забеляза двама мъже в сини униформи да се приближават по кея.

— Е, местните полицаи се връщат — каза той. — Надявам се, че носят документа за освобождаването ни.

Капитан Кенфийлд посрещна полицаите на кея и ги заведе в каюткомпанията, където към тях се присъединиха Пит и Гън.

— Ето документа за прекратяване на задържането ви — каза по-възрастният полицай, застаряващ мъж с щръкнали уши и гъсти черни мустаци. — Правителството ви беше твърде убедително — добави той с усмивка. — Може да отплавате.

— Докъде стигна разследването на смъртта на двамата членове от моя екипаж? — попита Кенфийлд.

— Подновихме го като възможно убийство. Обаче в момента нямаме заподозрени.

— А какво стана с яхтата „Султана“? — попита Пит.

— Да, ние видяхме с очите си как едва не го сряза на парчета с винтовете си — обади се Гън.

— Проследихме въпросния плавателен съд до собственика му, който ни съобщи, че вероятно нещо бъркате. Яхтата е на чартърно плаване до Ливан. Тази сутрин получихме снимки на въпросния плавателен съд, закотвен в Бейрут.

— „Султана“ е силно повредена. Просто не е възможно да е стигнала с плаване до Бейрут — отбеляза Пит.

Другият полицай отвори черната си чанта, извади няколко разпечатани на принтер снимки и му ги подаде.

Снимките бяха направени откъм носа и левия борд на синята яхта, пристанала до някакъв прашен кей. Пит не пропусна да отбележи, че на никоя не се вижда десният борд, където катерът беше блъснал яхтата. Последната снимка беше на първата страница на ливански вестник, на която се виждаше датата, а яхтата стоеше като фон. Гън се наведе над рамото на Пит, докато той разглеждаше снимките.

— Да, със сигурност прилича на „Султана“ — отбеляза той неохотно. После кимна, когато Пит му показа снимката, на която ясно се виждаше надписът върху спасителния пояс. Дърк също кимна. Нямаше доказателства, че снимките са подправени.

— Това не променя факта, че един от нашите учени беше отвлечен и отведен с яхтата на пристанище нагоре по брега — продължи Пит.

— Да, нашият отдел се свърза с полицията в Кирте и те изпратиха полицай да огледа пристанището, което описахте — каза по-възрастният полицай, обърна се към помощника си и му кимна. По-младият бръкна отново в чантата, извади дебел пакет и му го подаде.

— Ще ви оставя копие от доклада от Кирте. Позволих си да го преведа на английски. — Погледна Пит извинително. — Полицаят докладва, че корабите, които описахте, ги нямало и мястото било пусто.

— Значи бързо са успели да заличат следите си — подхвърли Гън.

— Пристанищният дневник съобщава, че голям съд, подобен на описания от вас, е бил по-рано на кея и е натоварил пратка текстил. Обаче документите сочат, че корабът е отплавал поне осем часа преди вашето пристигане там. — Полицаят погледна Пит със съчувствие. — Съжалявам, но в момента не можем да направим повече, освен ако не получим допълнителни доказателства.

— Цялата тази история наистина взе да става много объркваща — каза Пит, като потисна раздразнението си. — А можете ли да ни кажете чия собственост е експортната компания в Кирте?

— Частна фирма на име „Анадолски Експорт“. За тях има информация в доклада. — Полицаят погледна замислено Пит и добави: — Ако мога да направя още нещо за вас, моля, кажете.

— Не, благодаря — отговори Пит кратко.

Когато полицаите си тръгнаха, Гън поклати глава.

— Направо не е за вярване. Две убийства и едно отвличане и няма други виновни, освен нас.

— Да, неприятна работа — съгласи се капитан Кенфийлд.

— Причината е, че играем с подправени карти — подхвърли Пит. — Очевидно от „Анадолски Експорт“ са подкупили тамошната полиция. Мисля, че нашият полицай е наясно с това.

— Възможно е да се опитват да запазят достойнство, защото изпаднаха в доста неловко положение — вметна капитан Кенфийлд.

— Би трябвало да ги е повече грижа да си свършат работата както трябва — възрази Гън.

— Смятах, че след като си им казал, че си видял жената от кражбата в Топкапъ, ще се заемат сериозно — каза Кенфийлд.

Пит поклати глава.

— Не им казах за нея.

— Защо? — попита Гън учудено.

— Защото не исках да излагам кораба на други опасности, докато сме в турски териториални води. Видяхме с очите си на какво са способни тези типове, които и да са. Освен това имах подозрение, че местната полиция няма да свърши работа.

— Да, вероятно си прав — съгласи се Кенфийлд.

— Не можем да ги оставим да се измъкнат просто така! — възрази Гън.

— Прав си — съгласи се Пит и добави решително: — Няма да ги оставим да се измъкнат.

Точно преди „Егейски изследовател“ да отплава, пристигна Съмър.

— Взех по-ранен самолет от Лондон и реших, че ще е по-лесно да ви хвана тук в Чанаккале на идване от Истанбул — каза тя на баща си. Лицето й стана тъжно. — Чух за корабните останки… и за случилото се с Танг и Айвърсън.

— Да, наистина ужасно — въздъхна баща й. — А ти? Попадна ли на нещо интересно в Англия?

— Не интересно — отвърна Съмър. — Направо невероятно.