Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crescent Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Клайв Къслър и Дърк Къслър. Залезът на полумесеца

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Петкова

ISBN: 978-954-655-225-9

История

  1. — Добавяне

31.

В килера беше тъмно като в пещера. Съмър се подпря с една ръка на лавицата, за да не изгуби равновесие, докато чакаше очите й да привикнат с мрака. Обаче без източник на светлина не можеше да види нищо. Спомни си за мобилния телефон, измъкна го от джоба си и дисплеят светна с приглушена синя светлина.

— За съжаление тук долу вероятно няма обхват, но поне ще имаме нощна лампа.

Като използваше мобилния телефон вместо фенерче, тя отиде до вратата и я блъсна с рамо, а после я ритна няколко пъти с всичка сила. Дебелата врата дори не помръдна и Съмър осъзна, че дори сумист не би могъл да я пребори и да счупи резето. Обърна се и от мрака изплува уплашеното лице на приятелката й.

— Това изобщо не ми харесва — каза тя с треперещ глас — Иска ми се да се разкрещя.

— Джули, това е добра идея. Защо да не покрещим?

Отметна глава и изпищя. Джули веднага се присъедини към нея и започна да вика за помощ. Заглушавани от дебелата врата, виковете едва стигаха до горния етаж. Малкото гости, които чуха тези идващи сякаш изпод земята писъци, решиха, че сигурно някой си е пуснал твърде силно айпода. Олдрич, който вече беше доста възрастен, изобщо не ги чу.

Двете приятелки направиха кратка почивка, после закрещяха отново. След като мина още време без реакция, се примириха с факта, че никой няма да ги чуе. Въпреки неуспеха крещенето беше послужило за отдушник и двете поне се освободиха от безпокойството от наложеното им затворничество. Джули сякаш се съвзе и дори започна да мисли за бъдещето.

— Смятам, че може да си създадем удобства, след като така или иначе ще прекараме известно време тук — каза тя и свали един голям кашон на земята, за да го използва като стол. — Мислиш ли, че наистина ще се обади на Олдрич? — попита печално.

— Предполагам — отвърна Съмър. — Не действаше като професионален убиец, нито ми се стори луд. — Обаче дълбоко в себе си не беше толкова сигурна. — Аз лично не бих чакала Олдрич. Но може би в тези кашони има нещо, което би ни помогнало да се измъкнем.

На сумрачната синя светлина от мобилния телефон тя започна да отваря другите кашони, но скоро установи, че вътре няма нищо друго, освен дрехи, документи и разни лични вещи, прибрани в бившия килер. Въздъхна и също смъкна един кашон на земята, за да седне до Джули.

— Май единственото, с което разполагаме, за да избягаме, са разни дрешоляци.

— Е, поне има какво да облечем, ако ни стане студено — отбеляза Джули. — А ако имахме и нещо за ядене…

— Е, не можем дори да се надяваме на такъв късмет — отговори Съмър, после замълча и се замисли. — Олдрич каза, че това помещение е било килер, нали?

— Да — отговори Джули. — И слава богу, че са се погрижили плъховете да не могат да проникват тук.

— Джули, имаш ли представа къде в къщата е разположена главната кухня?

— Никога не съм стъпвала там, но мисля, че е до главната трапезария, което ще рече в западната част на сградата.

Съмър си представи разположението на господарската къща.

— Ние сме в западната част, нали?

— Да.

— Така че кухнята се намира някъде над нас?

— Да, точно така. Какво имаш предвид?

Съмър стана и започна да обикаля килера, осветяваше стените зад кашоните с мобилния телефон. Бавно стигна до задната част на килера и заоглежда четирите дървени врати на големия шкаф. После подаде телефона на Джули и попита:

— Ако ти беше главната готвачка на Кичънър и ти трябваше чувал брашно, щеше ли да го мъкнеш през цялата къща? — Свърши с отместването на кашоните и се опита да отвори дървените врати. Те обаче не помръднаха.

— Плъзгат се нагоре — обади се Джули и светна с телефона към пода. — Опитай отдолу.

Съмър се наведе и без никакво усилие вдигна едната врата. Зад нея се показа тъмна дупка.

— Светни — каза Съмър.

Джули протегна ръка в празното и освети голяма платформа. Горе се виждаше колело на скрипец и преметнато през него въже. Джули обърна телефона натам и освети тъмна шахта.

— Това е вътрешен асансьор. Как се сети, че има такова нещо?

Съмър вдигна рамене.

— Накарай мързеливия на работа, да те научи на ум. — Огледа подвижния шкаф-асансьор и добави: — Малко е тесен, но предполагам, ще свърши работа. Съжалявам, но трябва да си взема телефона.

— Не можеш да се изкачиш в това нещо — възрази Джули. — Ще си счупиш врата.

— Не се тревожи. Мисля, че мога да се справя.

Взе телефона, внимателно пъхна дългите си крака в тесния отвор, след това с извиване вмъкна останалата част на тялото си и седна с кръстосани крака на пода. Две разръфани въжета висяха пред шкафа — сигурно някога ги бяха използвали, за да го вдигат и свалят. Тя обаче не смееше да им се довери. Огледа се и видя края на велосипедна верига, преметната през скрипеца.

— Пожелай ми късмет — каза на Джули. — Да се надяваме, че ще се видим на главния вход след по-малко от пет минути.

— Внимавай!

Съмър хвана веригата с две ръце, дръпна я надолу и се закатери. Джули грабна един от кашоните с дрехи и ги изсипа в шахтата, за всеки случай, ако Съмър се изпусне и падне. Обаче младата атлетична океанографка не падна. Покатери се цели три метра, преди мускулите й да започнат да се уморяват. Сети се, че може да опира краката си в едната страна на шахтата, докато притиска гръб в другата. Така успя да се изкатери още малко, след което спря, за да си поеме дъх.

Горната врата вече бе само на метър от главата й и тя се напъна, за да стигне до нея. Успя, бутна я с крак, но тя не помръдна.

Ръцете й вече омаляваха, а с крака явно нямаше да успее да повдигне вратата, която само помръдваше слабо. Съмър усети как хватката й върху веригата отслабва и разбра, че всеки момент ще я изпусне. Затова се оттласна колкото можеше назад и след това се люшна напред и стовари крака върху дървената врата. Тя с трясък поддаде и в тъмната шахта нахлу светлина. Съмър пусна веригата и се хлъзна по гладкия под, тласкана от инерцията.

След миг осъзна, че не е на пода, а върху широк нисък шкаф от тиково дърво в малък ярко осветен салон. С изненада видя десетина възрастни двойки да пият чай. Всички я зяпаха в мълчание, сякаш беше привидение.

Тя бавно се плъзна от шкафа на пода и видя източника на големия трясък: вратата на асансьора, която беше отворила с шут, бе съборила табла с официален сервиз за чай плюс нужните лъжички, кани и купички.

Усмихна се извинително и се изправи, като бършеше изцапаните си с машинно масло ръце.

— Много мразя да закъснявам за чая — каза на вторачените в нея гости и изхвърча от салона.

Отвън се сблъска с Олдрич, който идваше да провери каква е тази врява, но тя го накара да смени посоката, за да помогнат на Джули. Спуснаха се бързо по стълбите и отвориха килера. Джули се усмихна с облекчение, когато видя Съмър.

— Чух страшен трясък. Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Съмър. — Но дължа на Олдрич нов сервиз за чай.

— Глупости — изръмжа възрастният мъж. — А сега ми разкажи по-подробно кой ви затвори тук долу.

Джули описа Банистър с рокерския екип.

— А, прилича ми на онзи тип, Бейкър — каза Олдрич. — Тръгна си тази сутрин.

— Какво знаеш за него?

— Почти нищо. Каза, че бил писател, живеел в Лондон и бил дошъл тук на голф ваканция. Обаче си спомням смътно, че е идвал тук и друг път. Преди четири-пет години. Помня, че му позволих да работи в архива. Той знае много неща за графа. Всъщност това е човекът, който също попита за Емили.

Джули и Съмър се спогледаха многозначително, после американката отново влезе в бившия килер.

— Искате ли да се обадя в полицията? — попита Олдрич.

Джули се замисли.

— Не, не е нужно. Той получи онова, което търсеше, така че не мисля, че ще ни безпокои отново. Освен това съм сигурна, че ти е дал измислено име и адрес в Лондон.

— О, ще види той, ако отново дойде тук. Ще му се случи нещо повече, отколкото да чуе откровеното ми мнение — закани се Олдрич. — Горките момичета. Моля, елате да пийнете по чаша чай.

— Благодаря, приятелю. Ще дойдем след малко.

След като Олдрич си тръгна, тътрейки крака, Джули се отпусна на един диван от времето на кралица Ана, който стоеше в коридора заедно с други покрити със стари чаршафи мебели, и задиша тежко.

След секунда Съмър се показа от килера и погледна бледото й лице.

— Добре ли си?

— Вече да. Не исках да призная, но съм малко клаустрофобична. Не ми се иска да изпитам това усещане отново.

Съмър се обърна и затвори тежката врата.

— Успокой се. Няма нужда да влизаме отново там. Къде е Олдрич?

— Качи се да направи чай.

— Да се надяваме, че ще намери здрави чаши.

Джули поклати глава с изкривено в разочарована гримаса лице.

— Направо да не повярваш. Държахме следата защо е умрял Кичънър в ръцете си, а онзи тип ни я измъкна, преди да успеем да разберем какво означава всичко това.

— Не се измъчвай толкова. Не всичко е загубено — утеши я Съмър.

— Но ние разполагаме с толкова малко, за да продължим. Вероятно никога няма да разберем истинското значение на Описа.

— Ще ти отговоря в стила на Олдрич: това са глупости. Ние все още разполагаме със Сали. — И вдигна куклата.

— И каква ни е ползата?

— Ами нашият приятел може и да открадна съдържанието на левия й крак, но ние все още разполагаме с десния.

И се зае с блеснали очи да вади нещо от куклата. Измъкна го, сложи го на дивана и внимателно го разви.

Не беше папирус. Беше обикновено писмо, написано на машина. Най-горе пишеше: „Кеймбриджки университет, Археологически факултет“.