Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (92)

91.

— Вече отплуваме? — учуди се Съмър, която стоеше на мостика на „Изследовател“ и наблюдаваше как двама моряци издърпват и навиват предното въже. Беше минало по-малко от час, откакто корабът застана на лимасолския кей и двамата с Дърк се качиха на борда.

Пит — стоеше до щурвала и отпиваше от голяма чаша кафе — обясни:

— Трябва да заобиколим откъм западната страна полуостров Акротири, за да не загубим връзка с АППС-то на Руди.

— Мислех, че правите координатната мрежа със сонара на буксир?

— Използвахме го, но Руди пренастрои АППС за странично сканиране, затова сега използваме него. В момента прави голяма координатна мрежа източно от Писури. С „Изследовател“ ще покрием западната част и така ще обработим два пъти по-голяма площ.

— Ясно. Колко време ще остане под вода?

— Още осемнайсет часа. Това ще ни даде възможност и ние да свършим доста работа, преди да го приберем.

— Татко, съжалявам, че не можахме да намерим по-сигурни данни, на които да стъпим.

— Стенописът в манастира, изглежда, потвърждава, че потъналият пред Писури кораб е бил пиратски. Ако галерата съществува, шансовете ни да я намерим съвсем не са малки.

„Егейски изследовател“ бързо заобиколи късия полуостров Акротири и пое курс на северозапад към Писури на около двайсет мили по крайбрежието. Сензорите скоро установиха връзка с преобразувателите на два буя, които препредаваха данните от АППС, което се плъзгаше над морското дъно на дълбочина шейсет метра. Докато Гън и Джордино преглеждаха резултатите от работата му, Пит спусна плаващия ДУС от кърмата на „Изследовател“ и си подели вахтата по следене на данните с Дърк и Съмър.

На следващата сутрин в девет Съмър се появи на мостика е чаша горещо кафе, за да смени баща си.

— Нещо ново?

— За съжаление не — отговори Пит, стана и се протегна. — Все същите скали и пясък, които гледах цяла нощ. Като изключим останките на някаква потънала рибарска гемия, която забеляза Дърк, няма нищичко.

— Току-що говорих с Ал — каза тя, докато сядаше на мястото на баща си. — Каза, че резултатите им е АППС са подобни.

— Почти сме на края на тази координатна мрежа — отбеляза Пит. — Дали да продължим в западна посока?

Съмър се усмихна.

— Когато става дума за откриване на корабни останки, зная, че не трябва да се съмнявам в инстинктите ти.

— Е, тогава продължаваме на запад — отговори той и й намигна.

Капитан Кенфийлд остави за малко щурвала, разгъна на масата местната морска карта и попита:

— Къде точно да сложим началото на следващата координатна мрежа?

— Просто ще разширим сегашната, като се доближим колкото може повече до брега. Нека се спуснем още две мили западно ето до тази точка. — И Пит посочи един малък нос.

— Така да бъде — съгласи се капитанът. — Ще въведа данни до, как се казва… Петра ту Ромиу, или Скалата на Афродита.

Съмър замръзна.

— Какво каза? Скалата на Афродита?

Кенфийлд кимна и извади един доста опърпан пътеводител за Кипър, пъхнат под картите.

— Снощи четох за това място. Петра ту Ромиу, или Скалата на Ромиу. Този Ромиу е легендарен византийски народен герой, който хвърлял големи скали от носа, за да прогони пиратите. Големите канари могат да се видят при отлив. Обаче от древни времена носът е известен и като мястото, където Афродита, богинята закрилница на Кипър, е излязла от пяната.

— Тате, това е мястото! — извика Съмър и скочи от мястото си. — На стенописа имаше нарисувана Афродита с два делфина. Тя не символизира храма на мястото, където сега се издига манастирът Ставровуни. Точно за там е плавала римската галера. Някой на брега или може би самите пирати са видели галерата да се носи към скалите.

— Носът може да се види от мястото пред Писури, където е потънал корабът — каза Кенфийлд.

— Приемам твърдението ти — отговори Пит и се усмихна на вълнението на дъщеря си. — Да вървим при Скалата на Афродита и дано богинята покаже малко любов към нас.

Корабът промени курса си, за да продължи търсенето по крайбрежието, и мостикът се изпълни с почти осезаем оптимизъм. Всред вълнението, което ги беше обхванало, никой не забеляза малката лодка, от която със залепен на очите бинокъл Ридли Банистър следеше морскосиния кораб.