Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (45)

44.

„Отоманска звезда“ бавно влезе в израелското пристанище Хайфа и хвърли котва в края на тихата западна част. Текстилът, който караше, беше малко и екипажът лесно би могъл да изпразни трюма за няколко часа. Хората обаче бяха получили недвусмислено нареждане да протакат работата, докато не стане късно вечерта.

Мария и един от еничарите показаха фалшиви паспорти на контролния пост на излизане от пристанището, взеха кола под наем и потеглиха към Хайфа. Преструваха се на женена отскоро двойка на сватбено пътешествие и можеха да пътуват из цялата страна, без някой да ги подлага на кой знае какви проверки. Но на път за Ерусалим не искаха да рискуват в никакъв случай. Мария пое по обиколен маршрут, за да не влязат случайно в Западния бряг и след това да бъдат подложени на допълнителни проверки на пропускателните пунктове, където биха могли да открият пистолета, парите и очилата за нощно виждане.

Мария знаеше много добре, че да се вкара и да се превози октогенът до местоназначението е сложна задача. Закар и неговите другари от Мулетата можеха да се справят с опасността, и то на цена, която си заслужаваше да бъде платена. Арабският контрабандист й беше описал подробно как експлозивът ще бъде превозен първо с камионетка, след това пеша, а на едно място дори щял да бъде прикрепен към коремите на овце, за да не бъде открит от израелските сили за сигурност.

Обаче това беше само половината от предизвикателството. Тя трябваше лично да свърши една не по-малко важна работа.

Влязоха в оживените улици на Ерусалим, минаха покрай Стария град и поеха на запад към един от по-новите квартали. Стигнаха до наскоро открития хотел „Уолдорф Астория“, паркираха колата на улицата и отидоха пеша до следващата пряка в южна посока. Намериха свряната между магазини за сувенири малка чайна — на прозорците висяха завеси от мъниста — и влязоха. Един брадат мъж в ъгъла се изправи и й се усмихна. В устата му лъсна златен зъб. Мария се приближи до него, следвана от своя еничар, и попита:

— Ал Катиб?

— На вашите услуги — отговори палестинецът и й се поклони. — Няма ли да седнете?

Мария кимна и седна, еничарят седна до нея. Ал Катиб се настани срещу тях и им наля чай. Кожата му беше потъмняла от слънцето, а ръцете му загрубели като на иманяр, какъвто всъщност беше.

— Добре дошли в Ерусалим — каза той, като вдигна чашата си в нещо подобно на тост.

— Благодаря — отвърна Мария, докато оглеждаше помещението, за да види дали някой не подслушва. — Успяхте ли да изпълните задачата, за която бяхте нает?

— Да, без затруднения. Водопроводът е точно там, където посочихте. Това е удивително историческо потвърждение. Мога ли да попитам откъде се сдобихте с тази данни?

Сега беше ред на Мария да се усмихне.

— Както знаете, стената около Стария град е построена от Сюлейман Великолепни в началото на шестнайсети век. Неговите инженери са картографирали подробно местоположението й, включително разположението на препятствията. Картите, които купихме в Турция, са пълни със стари водопроводи и други съоръжения, строени по времето на Ирод. С времето са рухнали и забравени.

— Прекрасно откритие, което по-нататък с удоволствие ще проуча по-обстойно — отвърна Ал Катиб. В очите му блесна алчност.

— О, съжалявам, но не нося картите — излъга Мария, без да й мигне окото. — Семейството ми притежава богата колекция от отомански артефакти, а картите бяха част от една по-голяма покупка. — Пропусна обаче да спомене, че всъщност са откраднати от един музей в Анкара.

— Това са исторически документи с изключителна стойност — каза палестинецът. — Мога ли да попитам каква е целта на разкопките?

Мария махна с ръка, сякаш въпросът е маловажен, и на свой ред попита:

— Успяхте ли да разширите отвора на канала?

— Да, направих точно това, което поискахте. Безшумно разширих отвора, след това прокопах почти двуметрова шахта и я замаскирах с храсти.

— Идеално — каза Мария, бръкна в поясната си чанта и измъкна плик с пачка израелски шекели. Ал Катиб се ококори, когато плъзна плика към него.

— Получавате премия за навреме свършената работа — обясни туркинята.

— Благодаря — избъбри палестинецът и бързо прибра плика.

Мария си изпи чая, стана и каза:

— Сега ни заведете на мястото.

Ал Катиб учудено си погледна часовника.

— Скоро ще се стъмни, но пък е пълнолуние и… — Видя обаче решителното изражение на туркинята и бързо даде заден ход. — Разбира се, щом желаете. С кола ли сте?

Излязоха от чайната и тръгнаха към автомобила под наем. Следвайки упътванията на Ал Катиб, Мария мина покрай южния край на Стария град, след това зави на север към долината Кедрон и древното мюсюлманско гробище. Спря колата зад някакъв рушащ се склад и слязоха, като еничаринът свали чанта с кирка и фенерчета.

Тръгнаха след палестинеца, който прескочи ниската стена и закрачи по виещата се из гробището прашна пътека. Нямаше никакви хора, но тримата се придържаха към отдалечената западна страна — възможно по-далече от джамията и страничния път на изток.

На изток от тях бе Маслиненият хълм с голямото еврейско гробище, няколко храма и градини. На запад се извисяваше високата стена, която заобикаляше Стария град. Над нея стърчеше първоначалният Храмов хълм, сега зает от ал Харам аш Шариф, или Благородното убежище. В центъра на тази свещена земя стоеше Куполът на скалата — висока сграда, която подслоняваше камъка, върху който Авраам щял да принесе сина си в жертва. В ислямската традиция този камък се смята за изходна точка на Мохамедовото посещение на небето по време на неговото нощно пътуване, белязано чрез отпечатъка на неговия крак върху камъка.

Ал Катиб стигна до простия паметник на някакъв обикновен емир, починал през шестнайсети век, зави наляво към една неравна линия гробове и се закатери по каменистия склон. Мария извади от чантата си фенерче, но не го запали, а продължи да се препъва в камъни и храсталаци.

— Стигнахме — прошепна най-после палестинецът и спря до два посърнали храста, зад които се виждаше купчина камъни.

— Тук е — обясни Ал Катиб и светна за миг към храстите. После нервно огледа хълма, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — От време на време в района има полицейски патрули — обясни притеснено.

Мария си сложи очилата за нощно виждане и огледа околността. В гробището под тях не се виждаха никакви признаци на живот.

— Няма никого — заяви тя.

Ал Катиб кимна, клекна и започна да отмества камъните. Мария нареди на еничарина да му помага. Заедно двамата бързо освободиха скрития вход — тясна, висока малко над метър и половина дупка.

— Тръбата всъщност е доста тясна — каза палестинецът на Мария и показа с ръце. — Трябваше доста да покопая.

Мария го погледна без съчувствие. Знаеше, че точно този отвор е просто разклонение на много по-сложно инженерно постижение. Под ръководството на Ирод преди две хиляди години римски инженери бяха построили поредица акведукти от далечните хълмове на Хеброн, за да докарат прясна вода в града и крепостта Антония, издигаща се на Храмовия хълм.

Насочи фенерчето си и светна. В дъното на изкопа се виждаше тесният отвор на водопровода.

— Добра работа сте свършили — каза Мария. — Но трябва да се изкопае още малко.

Взе кирката от еничарина и му я подаде.

Ал Катиб кимна с готовност — беше сигурен, че ще получи още пари, — и размаха кирката. Еничаринът влезе в прохода след него и с ръце в ръкавици започна да изхвърля пръстта и камъните, които се трупаха около краката на палестинеца. Мария остана на входа. След двайсетина минути кирката хлътна в стената и палестинецът осъзна, че е пробил отвор към някаква кухина, издърпа кирката и се наведе към дупката. Не можеше да види нищо, но то лъхна хладен въздух.

С подновена енергия той заразмахва кирката и бързо разшири отвора. Избута отломките встрани, взе фенера и прекрачи в широка пещера с висок таван.

— Аллах Акбар! — възкликна и пусна кирката на земята. На светлината на фенера стените бяха бели като алабастър, виждаха се следите от длетата.

— Като пещерата на цар Седекия^[1] — каза невярващо Ал Катиб на еничарина и Мария, които влязоха с другия фенер.

— Да — отговори Мария, — само че тази е била изгубена за историята след разрушаването на Втория храм.

Под стените на Стария град, на по-малко от километър и половина от тях, имаше още една огромна пещера, изсечена от робите, осъществили много от инженерните проекти на Ирод. Беше наречена на Седекия, последния цар на Иуда, който направил пролом в града, за да избяга от войските на Навуходоносор.

От огромното помещение тръгваха проходи, протягаха се като пръстите на ръка в тъмнината. Ал Катиб погледна най-големия тунел, който се простираше право на изток, и каза:

— Сигурно стига чак до под Харам аш Шариф.

Мария само кимна в отговор.

— И до Купола на скалата? — попита той с нарастващо напрежение.

— Свещеният камък е разположен върху здрава земя, но тунелът минава под него, да. Друг тунел се доближава до джамията Ал Акса и до много други точки. Разбира се, ако картите на Сюлейман се окажат точни, както досега.

Лицето на палестинеца пребледня.

— Не искам да минавам под Свещения камък!

— Няма да се наложи — успокои го туркинята. — Ти си свърши работата.

Извади пистолет и го насочи срещу него.

За разлика от брат си, тя не изпитваше подтик да отнема живот или тръпка от това. Всъщност не изпитваше нищо. За нея беше равно по емоции на сменянето на чорапите или на пиенето на кафе. Двамата с брат й — продукти на изпълнено с насилие детство и на кръвосмешения сред техните предци — се намираха на двата различни края на социопатичната скала, но това не им пречеше да са безмилостни убийци.

Пистолетът изтрещя два пъти и два куршума се забиха в гърдите на смаяния палестинец. Ехото се заблъска в стените на обширното помещение. Ал Катиб падна на колене, смайването в очите му се смени с неразбиране, после той рухна по очи и замря завинаги. Мария спокойно отиде до него, измъкна плика с пачката шекели от джоба му и я прибра в поясната чанта. След това си погледна часовника.

— Разполагаме с по-малко от час, преди да доставят експлозивите. Дай да огледаме кариерата и да изберем местата.

Прекрачи мъртвеца, наведе се да вземе фенера му и забърза към мрака пред тях.