Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (42)

41.

Над източното Средиземноморие се беше спуснал сумрак, който оцветяваше небето в бледо ръждиво червено. „Отоманска звезда“ мина през входа на бейрутското пристанище, разположено на север от ливанската столица. Старото корито беше направило бързо плаване през Егейско море и бе стигнало до пристанищния град за по-малко от четирийсет и орем часа.

Товарният кораб заобиколи модерното контейнерно пристанище и се насочи към стария товарен кей.

Въпреки късния час мнозина докери спираха, гледаха го и се смееха на странната сцена на палубата: близо до предния товарен люк върху набързо сковани дървени магарета стоеше скъпа повредена яхта.

Неколцина работници се опитваха да закърпят голямата дупка, причинена от вече потъналия катер.

Мария седеше мълчаливо в единия край на мостика и наблюдаваше как капитанът се оправя с малката делегация от пристанищните власти, митницата и търговските представители, които се качиха на борда с искания за документи и пари. Едва когато местният представител на турската текстилна фирма се оплака от малката си пратка, тя се намеси.

— Бяхме принудени да ускорим заминаването си. Ще получите разликата със следващата доставка.

Дистрибуторът кимна и се изниза мълчаливо — не искаше да се разправя с избухливата жена, която беше собственичка на кораба.

Крановете заработиха бързо и скоро дървените сандъци, пълни предимно с турски текстил, започнаха да изпълват складовото пространство. Мария остана на мостика и наблюдаваше работата с отсъстващ поглед. Едва когато видя някакъв очукан пикап „Тойота“ да спира пред кораба се изправи и се напрегна. Обърна се към единия от двамата еничари, които брат й беше изпратил да я придружат в пътуването, и каза:

— Един мъж, с когото ще се срещна, току-що спря на кея. Претърси го внимателно и го доведи в моята каюта.

Еничаринът кимна и се отдалечи с бързи крачки. Малко се изненада, когато видя, че шофьорът на пикапа е арабин с мърляви селски дрехи. Черните му очи блестяха силно, сякаш за да отклонят вниманието от дългия белег през дясната половина на лицето му — спомен от бой с ножове в юношеска възраст. Пазачът го претърси, след това го качи на борда и го заведе до голямата богато обзаведена каюта на Мария.

Туркинята бързо го огледа, предложи му да седне и отпрати еничарина.

— Закар, благодаря, че дойде да се срещнем. Ако това е наистина твоето име.

Арабинът се усмихна.

— Можеш да ме наричаш Закар. Или с всяко друго име, стига да ти доставя удоволствие.

— Твоите таланти се ценят високо и се препоръчват от мнозина.

— Може би затова само малцина имат достатъчно за хонорара ми — отговори той, свали кефията и я хвърли на стола до себе си.

Мария видя, че косата му е подстригана спретнато по западен образец, и осъзна, че опърпаните дрехи са само маскировка. Ако се обръснеше и облечеше хубав костюм, арабинът с лекота можеше да мине за бизнесмен, помисли си тя, без да знае, че той често го прави.

— Носиш ли аванса? — попита Закар.

Мария стана и извади от чекмеджето на писалището кожена чанта.

— Както се разбрахме, двайсет и пет процента от цялата сума. Плащането е в евро. Остатъкът ще бъде преведен по сметка в ливанска банка, както поиска.

Пристъпи към него, но не му даде чантата и продължи:

— Безопасността при тази операция трябва да е изключителна. Не трябва да участват хора, на които не може да се има доверие.

— Нямаше да съм жив, ако работех по друг начин — отговори хладно той. После посочи чантата. — Моите хора са готови да умрат за съответната цена.

— Няма да е необходимо — отговори тя и му подаде чантата.

Докато той оглеждаше съдържанието, тя се върна при писалището, взе няколко навити на руло карти докато ги слагаше на масата, попита:

— Познаваш ли Ерусалим?

— Повечето ми работа е в Израел. В Ерусалим ли трябва да закарам експлозивите?

— Да. Двайсет килограма октоген.

Като чу какъв е експлозивът, Закар повдигна вежди и измърмори:

— Впечатляващо.

— Ще ми трябва помощта ти за разполагането на взривното вещество — продължи туркинята. — Може би ще се наложи да копаем…

— Това не е проблем.

Тя разви първата карта, старо издание, озаглавено на турски „Подземни водни пътища в древен Ерусалим“, отмести я и разви една уголемена сателитна снимка на опасания със стени Стар град в Ерусалим. Плъзна пръст по крепостната стена в източната част до хълма отвъд нея, който се спускаше в долината Кедрон. Пръстът й се спря на голямо мюсюлманско гробище на склона. На снимката ясно се различаваха отделните надгробни камъни.

— След две нощи ще се срещнем при това гробище точно в единайсет вечерта.

Закар изучаваше внимателно снимката, по-точно гъмжилото от улици, които вървяха в различни посоки. След като ги запамети, вдигна очи и я погледна недоверчиво.

— Ще се срещнем там?

— Да. От тук корабът заминава за Хайфа. — Тя замълча, но после добави твърдо: — Аз ще ръководя операцията.

Арабинът едва не кипна от представата, че някаква жена иска да му заповядва по време на акцията, но после се сети за значителната сума, която щеше да получи за това унижение, и обеща:

— Ще те чакам там с експлозивите.

Тя отиде до койката си и измъкна изпод нея два тежки дървени сандъка с метални дръжки. Върху капаците и отстрани беше изписано на иврит с шаблон: „Лекарствени средства“.

— Това е октогенът. Ще наредя на охраната ми да ги свалят на кея.

Пристъпи към арабския наемник и го погледна строго в очите.

— И още нещо. Не искам неодобрение заради нашите цели.

Закар се усмихна.

— Щом става дума за Израел, не ме интересува нито кого, нито какво унищожавам. — Обърна се и отвори вратата да си върви. — До скоро в Ерусалим. Нека Аллах те закриля.

— И теб — измърмори Мария в отговор, но арабинът вече се беше измъкнал в коридора, а еничаринът го следваше плътно.

След като взривното вещество беше свалено в пикапа на арабина, Мария седна на масата и отново се зае да изучава снимката. На хълма над древното гробище се издигаше блестящата й цел.

„Този път ще разтърсим света“, помисли си тя, преди грижливо да прибере снимката и картата в чекмеджето и да го заключи.