Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (3)

2.

— Вземи ножа и я срежи.

Намръщеният гръцки рибар подаде ръждясалия назъбен нож на сина си. Момчето се събу по шорти и скочи от борда, стиснало здраво ножа. Бяха минали два часа, откакто за голяма изненада на баща му мрежите им се бяха закачили за нещо на дъното, макар че и преди много пъти беше тралил тези води. Гъркът насочваше корабчето си във всички възможни посоки, като се надяваше така да откачи мрежите, и ругаеше високо, докато усещането за безсилие нарастваше. Каквото и да правеше, не помръдваха. Щеше да му струва скъпо да среже част от тях, но рибарят с неохота прие този професионален риск и изпрати момчето си да свърши работата.

Макар вятърът на повърхността да беше силен, водата на Егейско море беше чиста и топла и момчето смътно различаваше дъното далече долу. Това обаче надхвърляше неговите способности на гмуркач, така че то атакува полюляващите се мрежи с ножа. Трябваше да се гмурне още няколко пъти, преди да среже и последната нишка и да изскочи, на повърхността с осакатената мрежа, уморено и останало без дъх. Без да спира да ругае заради загубата, рибарят насочи корабчето към Хиос — гръцки остров близо до турския бряг, който се издигаше наблизо от лазурните вълни.

На около четвърт миля навътре в морето един мъж с интерес наблюдаваше през стар меден далекоглед мъките на рибаря. Тялото му беше високо и стройно, но яко, а кожата мургава от дългогодишното излагане на слънцето. Морскозелените му очи проблясваха от интелигентност. Бяха строги, закоравели от безброй сблъсъци и разминавания на косъм със смъртта, но въпреки това с лекота омекваха от изблиците му на хумор. Мъжът прокара ръка през гъстата си черна коса, тук-там изпръскана с бяло, и се качи на мостика на „Егейски изследовател“.

— Руди, нали огледахме доста голям участък от дъното между сегашното ни местонахождение и Хиос?

Руди Гън, дребен мъж с очила с рамки от костенуркова коруба, вдигна глава от компютърния екран и кимна.

— Да, последната ни координатна мрежа мина на миля от източния бряг. Тъй като гръцкият остров е съвсем близо до Турция, дори не зная в чии териториални води сме. Бяхме завършили координатната мрежа на деветдесет процента, когато изолацията на задния сензор на АППС се пръсна. Няма да работим най-малко още два часа, докато техниците оправят повредата.

АППС — автономно подводно превозно средство — бе робот с формата на торпедо, натъпкан със сензори. Разполагаше с автономно задвижване и обикаляше над дъното по предварително зададен план за наблюдение, а събраните данни се изпращаха на определени интервали на кораба — майка.

Руди Гън започна отново да трака по клавиатурата. Така както беше облечен в карирани шорти и избеляла тениска, никой не би предположил, че е заместник-директор на НАМПД — Националната академия за морско и подводно дело, — известната правителствена агенция, натоварена с проучването на световните океани. Обикновено Гън по-често можеше да бъде намерен във вашингтонското седалище на агенцията, отколкото на някой от тюркоазните на цвят плавателни съдове, които НАМПД използваше за събиране на информация за морската флора и фауна, морските течения и замърсяването на природната среда. Способен администратор, той много обичаше да бяга от столичната скука и да си цапа ръцете с работа на място, особено ако и неговият шеф е направил същото.

— Какви подводни контури видяхме в околните плитчини?

— Типичните за местните острови: простиращ се във водата наклонен шелф, който рязко се спуска до триста метра дълбочина. Тук се намираме на около трийсет и пет метра над дъното. Доколкото си спомням, то е песъчливо, без особени препятствия.

— Така си и помислих — отговори шефът му и в очите му затрептя пламъче.

Гън го забеляза и подхвърли:

— Откривам някакъв подъл заговор в главата на моя началник.

Дърк Пит се засмя. Като директор на НАМПД беше провеждал десетки подводни изследвания и бе постигнал забележителни резултати, като се почне от изваждането на „Титаник“ и откриването на корабите на изгубената в Арктика експедиция на Франклин^[1]. Пит притежаваше необичаен нюх към разрешаването на загадките на подводния свят. Тих, самоуверен човек с ненаситно любопитство, той беше изпаднал под очарованието на морето още от младини. С годините това привличане не отслабна и редовно го измъкваше от вашингтонското седалище на НАМПД.

— Известен факт е — заяви той весело, — че повечето крайбрежни корабни останки биват откривани от мрежите на местните рибари.

— Корабни останки? — попита Гън. — Доколкото си спомням, турското правителство ни покани да изучаваме цъфтежа на водораслите в техните крайбрежни води. Нямаше и дума за търсене на корабни останки.

— Просто приемам нещата така, както се случват — усмихна се Пит.

— Да, но в момента нямаме пълномощия. Искаш ли да спуснем ДУС^[2]?

— Не. Мрежите на нашия съсед са се закачили на дълбочина за гмуркане.

Гън си погледна часовника.

— Нали след два часа заминаваш, за да прекараш почивните дни в Истанбул с жена си?

— Има повече от достатъчно време за едно бързо гмуркане на път за летището — засмя се Пит.

— Е, значи трябва да събудя Ал — отговори Гън и поклати примирено глава.

 

 

Двайсет минути по-късно Дърк Пит хвърли малка раница в зодиака, който се полюшваше до „Егейски изследовател“, и се спусна по сгъваемата стълба в лодката. Щом седна на мястото си, Ал Джордино, нисък мъж с широки гърди, завъртя дросела на малкия извънбордов двигател и гумената лодка се отдели от кораба.

— По кой път към дъното? — надвика Ал Джордино шума, докато паяжините от следобедния сън бавно се разкъсваха пред очите му.

Пит беше засякъл местоположението по няколко точки на съседния остров. Насочи Джордино към брега под избрания ъгъл и изминаха съвсем кратко разстояние, преди да му нареди да угаси двигателя. После хвърли малката котва от носа и когато тя стигна дъното, отбеляза:

— Малко повече от трийсет метра. — Гледаше червената отметка на въжето, която се виждаше под водата.

— И какво очакваш да намерим на дъното?

— От купчина камъни до „Британик“ — всичко е възможно — отговори Пит. Намекваше за кораба близнак на „Титаник“, потопен в Средиземно море през Първата световна война.

— Аз залагам на камъните — отговори Джордино, докато обличаше синия неопрен, чиито шевове бяха издържали проверката на широките му гърди и издутите бицепси.

Ал знаеше, че там в дълбокото сигурно ще ги чака нещо по-интересно от затрупани с пясък скали. Беше преживял твърде много истории с Пит, за да поставя под съмнение усета на своя приятел, когато ставаше дума за подводни тайни. Двамата бяха другари от детинството си в Южна Калифорния, където заедно се бяха научили да се гмуркат край бреговете на Лагуна Бийч. Докато служеха във военновъздушните сили, бяха получили временно назначение в един напълно нов федерален отдел, чиято задача беше да проучва световните океани. Десетки проекти и приключения по-късно, Пит вече оглавяваше силно нарасналата агенция, наречена НАМПД, а Джордино работеше при него като директор на подводните технологии.

— Да опитаме елипсовидно претърсване с център котвеното въже — предложи Пит, докато закачаха кислородните бутилки. — Според мен местоположението на закачената мрежа е малко по към брега от сегашното ни разположение.

Ал кимна, пъхна регулатора в устата си и се плъзна заднишком през борда във водата. Пит го последва и двамата се заспускаха покрай котвеното въже към дъното.

Синята вода на Егейско море беше забележително прозрачна и за Пит не представляваше трудност да вижда на пет и повече метра. Когато наближиха сумрачното дъно, със задоволство забеляза, че е от чакъл и пясък. Преценката на Гън се бе оказала вярна. Районът изглеждаше свободен от препятствия.

На метър и половина над дъното двамата се разделиха и заплуваха в мързелива дъга около котвеното въже. Малко ято морски костури се приближи и ги огледа подозрително, преди да се стрелне към по-дълбоки води. Когато завиха към Хиос, Пит забеляза, че Джордино му маха. Зарита силно с крака като ножица, приближи се до него и видя, че другарят му му сочи нещо пред тях: някаква извисяваща се кафява сянка, която сякаш се поклащаше в неясната светлина. На Пит му напомни блъскано от вятъра дърво, чиито клони сочат към небето. Когато доплува, видя, че са останките от рибарските мрежи — люшкаха се мързеливо по течението.

Като внимаваха да не се оплетат, двамата водолази се приближиха. Мрежите се бяха закачили на едно-единствено място — за нещо, което стърчеше от дъното. Пит забеляза едва видима вдлъбнатина, изровена в чакълесто пясъчното дъно, която завършваше с щръкнал предмет, в който се бяха оплели мрежите. Когато се приближи, видя, че е ръждясала Т-образна котва с дължина около метър и половина. Беше наклонена, единият й зъб сочеше към повърхността, а мрежите на рибаря безнадеждно се бяха увили около него, докато другият бе забит в морското дъно. Пит разри малко пясъка около него и видя, че е заклещен под дебела дървена греда и малко по-тънка напречна. Беше виждал достатъчно корабни останки, за да познае, че дебелата греда е част от корабния кил.

Дръпна се от мрежите и огледа широката плитка бразда, изровена наскоро в дъното. Джордино вече плаваше над нея, за да намери къде почва. Също като Пит вече беше схванал какво се е случило: рибарските мрежи се бяха закачили за котвата от едната страна на останките и я бяха повлекли под кила, където се беше заклещила. Дърпането беше оголило част от древните останки.

Пит доплува при Ал, който вече махаше пясъка от някаква продълговата издатина. Показаха се няколко от напречните на кила греди. Джордино се вторачи в очилата на Пит и поклати глава. Невероятният му усет отново ги беше отвел при корабни останки, и то много стари.

Продължиха да разкриват останките и стигнаха до извода, че корабът е бил дълъг около петнайсет метра и горната му палуба отдавна е изгнила. Всъщност по-голямата част от кораба беше изчезнала, само няколко секции от корпуса бяха оцелели. Обаче на кърмата в мекия пясък се очертаваха местата на няколко малки прегради. Навсякъде се виждаха керамични чинии, негледжосани чирепи и плочки, макар че от истинският товар на кораба не бе останало нищо.

Тъй като времето им под водата вече изтичаше, се върнаха при носа и започнаха да разравят участъци чакъл и пясък в търсене на нещо, което да им помогне да определят какви са останките. Пръстите на Джордино се плъзнаха по нещо гладко в пясъка, той разрови по-дълбоко и намери малка метална кутия. Вдигна я до маската си и успя да различи закопчалката на капака. Внимателно прибра кутията във водолазната си торба, погледна си часовника и направи знак на Пит, че ще изплува.

Пит тъкмо беше оголил къса редичка глинени гърнета, но ги остави недокоснати и потвърди със знаци, че и той ще изплува. И тъкмо когато се обръщаше да последва Ал, слабо проблясване в пясъка привлече погледа му. Идваше от място срещу гърнетата, които беше позарил отново с махване на плавниците. Пит заплува натам, разрови пясъка и видя плоско парче керамика. Макар да беше покрито с утайки, личеше, че е украсено със сложни мотиви. Той зарови пръсти в пясъка, напипа края на четириъгълна кутия и я измъкна.

Беше с размери колкото две кутии за пури, плоските й страни бяха украсени със синьо-бели цветни мотиви, които съответстваха на тези на капака. Беше доста тежка и Пит внимателно я пъхна под мишница, преди да ритне няколко пъти, за да изплува.

От северозапад беше задухал обичайният следобеден бриз, който слагаше бели шапки на вълните. Джордино вече беше в зодиака и вдигаше котвата, когато Пит изскочи на повърхността, загреба към гумената лодка, подаде кутията на Джордино, набра се и се претърколи в лодката и започна да сваля водолазната си екипировка.

— Дължиш на този рибар най-малко бутилка узо — подхвърли Ал, докато палеше двигателя.

— Той със сигурност ни заведе при интересни останки — отговори Пит и започна да си бърше лицето с хавлиена кърпа.

— Не е кораб с амфори от бронзовата епоха, но въпреки това изглежда доста стар.

— Може би средновековен. Това си е направо детска възраст, като се има предвид какви са обикновено останките в Средиземно море. Дай сега към брега, за да видим какво сме открили.

Джордино насочи лодката към острова. Град Хиос беше на две мили, но те минаха още три на север покрай брега и спряха в едно заспало рибарско селце, казваше се Вокария. Слязоха на очукания от времето кей, строен, изглежда, в епохата на платноходите. Джордино постла една кърпа и Пит сложи върху нея двете находки. И двете бяха покрити с пясъчни наслоения от прекараните под водата векове. Пит хвана сложения на близката чешма маркуч и започна внимателно да почиства мръсотията от керамичната кутия. Освободена от наслоенията, под слънчевата светлина тя буквално заслепяваше окото. Сложна цветна шарка в тъмносиньо, пурпурно и тюркоазно изпъкваше на ослепително белия фон.

— Малко ми прилича на мароканска — отбеляза Джордино. — Хайде отвори я най-после!

Пит внимателно нагласи пръстите си под издължения капак и бавно го вдигна. Кутията беше пълна с мръсна вода, в която проблясваше нещо кръгло. Пит внимателно наклони кутията, за да излее водата.

Бръкна вътре и извади… корона. Вдигна я предпазливо, усетил тежестта на чистото злато — металът проблясваше на местата, които не бяха толкова замърсени от утайките.

— Леле! — възкликна Джордино. — Прилича на нещо от времето на крал Артур.

— Или на Али Баба — отговори Пит, докато оглеждаше керамичната кутия.

— Значи не е някое обикновено търговско корито. Смяташ ли, че е възможно да е бил царски кораб?

— Не знам — отговори Дърк. — Но изглежда, че на борда се е намирала някаква важна особа.

Джордино взе короната и си я сложи на главата — малко накриво впрочем.

— Крал Ал на вашите услуги — каза високо и махна изискано с ръка. — Обзалагам се, че с това чудо ще мога да привлека някоя засукана местна мадама.

— Плюс ченгетата. — Пит вдигна рамене. — Дай да видим какво има в твоята кутия.

Джордино свали короната и взе малката желязна кутия. Докато я оглеждаше, ръждясалата закопчалка се отчупи и падна върху хавлията.

— Що за мерки за сигурност — измърмори той и вдигна капака. Отвътре изтече само малко мръсна вода, защото кутията беше пълна почти догоре с монети.

— Ха! Май улучихме джакпота — ухили се Ал. — С тия пари можем да се пенсионираме още днес.

— Не, благодаря. — Пит поклати глава. — Не ми се иска да прекарам остатъка от живота си в турски затвор.

Монетите бяха сребърни и доста потъмнели, някои бяха залепнали една за друга като заварени. Пит бръкна и измъкна една, която проблясваше — самотна златна пара, която не бе пострадала от корозията. Той я вдигна към очите си и веднага забеляза неравния отпечатък — характерен белег за монетите, които са ковани. Извити арабски букви се виждаха отчасти от двете страни и бяха заобиколени от назъбен кръг.

Можеше само да предполага възрастта и произхода на монетата. Двамата с любопитство разгледаха останалите монети, които поради състоянието си не разкриваха много неща.

— На база на ограничените доказателства, предполагам, че сме намерили някакви отомански останки — каза Пит. — Монетите нямат вид на византийски, което означава петнайсети век или по-късно.

— Все някой ще може да определи датата точно, нали?

— Наистина извадихме късмет.

— Аз казвам да финансираме проекта още месец и да избегнем връщането във Вашингтон.

Една очукана камионетка „Тойота“ излезе на кея и спря със скърцане до тях. Усмихнат младеж с големи уши изскочи от кабината.

— Някой от вас да си е поръчал превоз до летището?

— Да, аз — отговори Пит и взе малката си раница от лодката.

— А какво да правя с нашите красоти? — попита Ал, докато грижливо увиваше нещата в кърпата, така че младежът да не може да ги огледа.

— Ще ги взема в Истанбул. Познавам директора на подводните проучвания в Истанбулския археологически музей. Той ще им осигури хубаво място и да се надяваме, ще ни каже какво сме намерили.

— Значи няма да има незабравима нощ на Хиос за крал Ал — въздъхна Джордино и му подаде хавлиената кърпа с находките.

Пит хвърли поглед на заспалото селце над пристанището, качи се в колата и подметна на младежа, който вече потегляше:

— Честно казано, не съм сигурен, че Хиос е готов за крал Ал.