Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (27)

26.

Брум Парк беше типична стара английска господарска къща — Кичънър я беше купил през 1911. Представляваше тухлена постройка с кули в якобински стил, издигната по времето на Чарлз I. Около нея се простираха 476 акра земя, покрита с буйна растителност.

По време на краткия си живот в Брум Парк Кичънър работи усилено, за да поднови градините на имението, и купува един-два натруфени фонтана. Обаче подобно на цилиндъра и редингота или коня и каретата, красотата и обаянието на Брум Парк принадлежат на една отминала епоха.

След като се озоваха на сто километра от Лондон, Джули зави към Дувър и пое по късия път до имението. Съмър се изненада, като видя две двойки да играят голф точно под табелата, която ги поздравяваше с добре дошли в Брум Парк.

— Това е твърде разпространена гледка във Великобритания — обясни Джули. — Историческите господарски къщи се наследяват поколение след поколение, докато някоя сутрин щастливият собственик не се събуди и не установи, че не може да си позволи поддръжката и данъците. Първо се разпродава земята, после се взимат още по-отчаяни мерки. Някои имения се превръщат в хотели, други се дават под наем на големи фирми за конференции, трети стават концертни зали на открито.

— Или игрища за голф — вметна Съмър.

— Точно така. Брум Парк има вероятно най-лошата съдба. По-голямата част от къщата е продадена за съвместно ползване през ваканциите от различни хора, а останалите земи са превърнати в игрище за голф. Сигурна съм, че Хорейшо Хърбърт гледа отгоре с отвращение.

— Къщата още ли принадлежи на наследниците на Кичънър?

— Кичънър е бил заклет ерген и е дарил имението на своя племенник Тоби. Сега имотът се управлява от неговия син Олдрич, макар че е вече на години.

Джули спря на просторния паркинг и двете закрачиха към главния вход покрай лошо поддържана градина с рози. Съмър се впечатли повече, когато влязоха в голямото фоайе. От тавана висеше огромен кристален полилей, а на стената се извисяваше маслен портрет на маршала. Сериозните му сиви очи сякаш налагаха волята си и от платното.

Чорлав белокос мъж седеше зад писалище и четеше книга. Вдигна очи, видя Джули, усмихна се и стана.

— Здравейте, госпожице Гудиър. Получих съобщението ви, че ще дойдете тази сутрин.

— Олдрич, изглеждаш много добре. Пълна ли е къщата?

— Да, благодаря. Бизнесът върви добре. Днес ще пристигнат няколко почиващи.

— Това е моята приятелка Съмър Пит, помага ми в проучването.

— Приятно ми е, госпожице Пит — каза той и протегна ръка. — Вероятно искате веднага да започнете работа, така че моля, последвайте ме.

През една странична врата ги въведе в частното крило на къщата, където живееше. Минаха през голяма всекидневна, пълна с предмети от Северна Африка и Близкия изток, купувани от Кичънър по време на армейската му служба в тези региони. Олдрич отвори друга врата и ги покани да влязат в кабинет с дървена ламперия. Едната стена бе заета от махагонови шкафове с множество чекмеджета.

— Мислех си, че вече си научила целия архив на дядо Хърбърт наизуст — пошегува се Олдрич.

— Да, наистина прекарах много време сред документите — отвърна Джули. — Трябва обаче да прегледаме отново личната му кореспонденция от месеците преди да загине.

— Ще я откриете в последния шкаф отдясно. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Аз ще съм на рецепцията, ако имате нужда от помощ.

— Благодаря.

Двете бързо заровиха в шкафа с документи. Съмър беше доволна, защото се оказа, че личната кореспонденция е по-интересна и пълна с интимни подробности, отколкото документите в Имперския военен музей.

Тя бавно преглеждаше десетки писма от роднините на Кичънър, както и сякаш безкрайната кореспонденция със строителни предприемачи, примамвани и подтиквани да свършат по-бързо обновяването на Брум Парк.

— Виж колко мило — каза тя и вдигна нарисуваната картичка с пеперуда, изпратена на Кичънър от тригодишната му племенница.

— Резкият стар генерал е бил много близък със сестра си и братята си и съответно с техните деца — обясни Джули.

— Когато четеш личната кореспонденция на някого, започваш да го опознаваш по-добре, нали? — отбеляза Съмър.

— Точно така. Жалко, че писмото се превърна в забравено изкуство във века на електронната поща.

Продължиха да преглеждат документите и изведнъж Джули възкликна смаяно:

— Боже мили, значи наистина не е потънал с „Хампшир“!

— За какво говориш?

— За дневника — отговори Джули. — Ето, погледни.

И й подаде писмо от някой си сержант Уингейт, датирано няколко дена преди „Хампшир“ да потъне. Сержантът изразяваше съжалението си, че няма да може да придружи Кичънър в предстоящото му пътуване, и пожелаваше на фелдмаршала успех във важната му мисия. Послеписът в края на писмото я накара да изтръпне.

— „P.S. Получих вашия дневник. Ще го пазим на сигурно място до вашето връщане“ — Прочете тя на глас. — Боже, как съм могла да го пропусна? — изстена Джули.

— Писмото е маловажно, с изключение на послеписа, а и почеркът е доста нечетлив — утеши я Съмър. — Аз също нямаше да му обърна внимание. Въпреки всичко това е прекрасно откритие. Колко вълнуващо! Може би дневникът от последната година на живота му наистина още съществува.

— Обаче го няма тук сред официалните документи. Как се казва сержантът?

— Норман Уингейт.

— Срещала съм това име, но не мога да се сетя къде — измърмори Джули.

В помещението пред кабинета се чу високо скърцане и след малко влезе Олдрич — буташе количка за сервиране с несмазано колело.

— Извинете за прекъсването, но реших, че може би ще се зарадвате на чаша чай. — И започна да им налива.

— Много мило, господин Кичънър — благодари Съмър и взе едната чаша.

— Олдрич, случайно да си спомняш войник на лорд Кичънър на име Норман Уингейт?

Олдрич си потърка челото, после вдигна поглед към тавана.

— Не беше ли един от телохранителите му?

— Точно така — сети се и Джули. — Уингейт и Стърн са били негова въоръжена охрана, одобрена от министър-председателя.

— Да — каза Олдрич. — Другият мъж… Стърн, е заминал с дядо Хърбърт на „Хампшир“. Но Уингейт е останал, защото е бил болен, поне така мисля. Спомням си, че години по-късно баща ми редовно го канеше на обяд. Човекът, изглежда, се чувстваше виновен, че е оцелял.

— В това писмо Уингейт пише, че последният дневник на маршала е у него. Знаеш ли дали го е дал на баща ти?

— Не, защото тогава щеше да е тук с останалите лични документи. Сигурен съм в това. Вероятно го е запазил за спомен от своя началник.

От другия край на къщата се чу слабо позвъняване.

— О, някой ме чака на рецепцията. Приятна почивка — пожела им той и излезе от кабинета, като тътреше крака.

Съмър прочете писмото отново, след това проучи адреса на подателя.

— Уингейт го е написал в Дувър — каза накрая. — Нали сме близо?

— Да, на по-малко от десет минути.

— Може би Уингейт има там роднини, които биха могли да знаят нещо.

— Предположението ти е малко рисковано, но си заслужава да опитаме.

С помощта на компютъра на домакина им и телефонния указател на графство Кент двете съставиха списък на Уингейтови, които живееха в района. След това на смени прозвъниха всяко име, като се надяваха да попаднат на наследници на Норман.

Обаче телефонното разследване не разкри никакви следи. След около час Съмър затвори телефона, задраска последното име в списъка и поклати глава.

— Над двайсет имена и никаква следа — въздъхна разочаровано.

— Най-близкото попадение е онзи мъж, който смята, че може би Норман е някакъв далечен негов чичо, но не знаеше нищо повече — отговори Джули и си погледна часовника. — Мисля, че е време да тръгваме. Ще довършим работата си с архива утре сутринта.

— Няма ли да останем тук?

— Запазих стаи в хотел в Кентърбъри близо до катедралата. Реших, че може би ще искаш да я разгледаш. — И прошепна: — Освен това храната тук не е много хубава.

Съмър се засмя, после стана и се протегна.

— Няма да кажа на Олдрич. Дали можем да спрем на едно място?

— Къде? — попита Джули с любопитство.

Съмър вдигна писмото от Уингейт и прочете адреса на подателя:

— Дорчестър Лейн номер 14, Дувър.

Мотоциклетистът си сложи черната каска с тъмен визьор, надникна иззад камионетката на градинаря към парадния вход на Брум Парк и загледа как Джули и Съмър се качват в колата и потеглят. Запали двигателя на черното „Кавасаки“ и бавно пое след тях, като се държеше на достатъчно разстояние, за да не буди подозрение. Когато видя Джули да завива към Дувър, пропусна няколко коли пред себе си и я последва чак тогава, като внимаваше да не изпусне от очи малката зелена кола.