Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crescent Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Клайв Къслър и Дърк Къслър. Залезът на полумесеца

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Петкова

ISBN: 978-954-655-225-9

История

  1. — Добавяне

27.

Модерният Дувър е оживен пристанищен град, известен с ферибота до Кале и прочутите си високи варовикови крайбрежни скали по източното крайбрежие. Джули влезе в старата част на града и спря, за да попита за адреса. Откриха Дорчестър Лейн на няколко преки от морето. Беше тиха уличка със стари тухлени къщи, строени през 1880-те години. Джули паркира под една висока бреза, поведе Съмър по пометените стъпала към номер четиринайсет и натисна звънеца. След малко им отвори несресана жена със спящо бебе на ръце.

— О, ужасно се извинявам, че ви безпокоя — прошепна Джули. — Надявам се, че не събудихме детето.

Жената усмихнато поклати глава.

— Този може да спи и на рок концерт.

Джули тихо представи себе си и Съмър.

— Търсим информация за човек, който преди много време е живял на този адрес. Норман Уингейт.

— Това е дядо ми — отговори жената и се оживи. — Аз съм Ерика-Норис.

Джули погледна Съмър и се усмихна невярващо.

— Заповядайте, влезте — покани ги Норис.

Въведе ги в скромна, но уютно обзаведена всекидневна и седна с бебето в един люлеещ се стол.

— Къщата ви е много приятна — отбеляза Джули.

— Благодаря. Дядо я купил точно преди Първата световна война. После тук дълги години живееше майка ми, но преди няколко месеца реши да отиде в старчески дом, за да ни е по-широко с бебето. А и там ще се грижат по-добре за нея. Кажете сега.

— Търсим едни стари документи от войната, които дядо ви може да е притежавал.

Норис се замисли за миг, после каза:

— Мама разкара всички вещи на дядо ми. С годините ги изхвърляше. Обаче в детската са останали някои стари книги и снимки, можете да ги погледнете.

Поведе ги по едно стълбище и влязоха в светлосиня стая с дървено кошче в единия ъгъл. Тя внимателно сложи бебето в него. То тихичко изплака, но не се събуди.

— Ето тук са вещите на дядо ми — каза жената и се приближи до висока дървена библиотека. Стари подвързани с плат книги изпълваха лавиците, а пред тях бяха подредени черно-бели снимки на униформени мъже. Джули взе една, на която се виждаше млад войник, застанал до фелдмаршал Кичънър.

— Това ли е дядо ви?

— Да, с лорд Кичънър. Знаете ли, че той е командвал цялата ни армия през Първата световна?

Джули се усмихна.

— Да. Всъщност тъкмо той е причината да дойдем тук.

— Дядо често разказваше как и той щял да умре с Кичънър на „Хампшир“, когато потънал при плаването си до Русия.

— Ерика, открихме писмо от дядо ви, че Кичънър му е изпратил своя личен дневник за съхранение — обясни Джули. — Него се надяваме да намерим.

— Ако дядо го е запазил, трябва да е тук. Може да прегледате всичко.

Джули беше чела ранните дневници на Кичънър — бяха подвързани с твърди корици подобно на книги. Докато оглеждаше лавиците, изведнъж видя подобна подвързия и замръзна.

— Съмър… можеш ли да стигнеш онази малка книга на горната лавица? — помоли тя с треперещ глас.

Съмър се изправи на пръсти, протегна се, свали книгата и й я подаде. Сърцето на историчката заблъска в гърдите й — на корицата нямаше автор и заглавие. Тя предпазливо отгърна корицата и видя на титулната страница изписано с четлив почерк: „Дневник на Х.Х.К. 1 януари 1916“.

— Това е — възкликна Съмър.

Джули отгърна първата страница и започна да чете първите записи, които описваха усилията на автора за увеличаване възнаграждението на новобранците. Бързо отвори по средата и намери вписването, датирано 1 юни 1916. След това затвори книгата, погледна Норис с надежда и каза тихо:

— Историците и биографите на Кичънър отдавна търсят този изгубен дневник.

— Ако означава толкова много за вас, може да го вземете — отговори Норис и махна с ръка към книгата, сякаш е без значение. — Тук няма кой да го чете — добави и кимна с усмивка към бебето.

— Ще го подаря на архива на Кичънър в Брум Парк. Може да го намерите там, ако промените намерението си.

— Сигурна съм, че дядо щеше да се зарадва да разбере, че още има хора, които се интересуват от Кичънър и Голямата война, както я наричаше той.

Джули благодари на младата майка за дневника, след това трите слязоха на пръсти по стълбите, сбогуваха се и двете приятелки излязоха от къщата.

— С твоето отклонение до Дувър извадихме неочакван късмет — подхвърли Джули с усмивка, докато се качваха в колата.

— От настойчивостта винаги има полза — отбеляза Съмър.

Развълнувани от откритието си, двете не забелязаха черния мотоциклет, който ги последва от Дорчестър Лейн и след това по пътя за Кентърбъри. Докато Джули караше, Съмър прелистваше дневника и четеше по-интересните записи на глас.

— Чуй това — каза тя.

„Трети март. Изненадващо получих писмо от Кентърбърийския архиепископ, иска да види Описа като частно лице. Най-накрая истината излезе наяве, макар и да не знам как точно. Покойният доктор Уортингтън ме увери, че цял живот ще пази тайната, но може би след смъртта си ме е предал. Няма значение. С риск да раздразня архиепископа отказах, под предлог, че това може да се отложи, докато отново се възцари мир“.

— Доктор Уортингтън ли каза? — попита Джули, макар да беше чула много добре. — Той е известен кеймбриджки археолог, работил в края на миналото столетие. Провежда няколко прочули се разкопки в Палестина, ако не ме лъже паметта.

— Малко странна връзка — отбеляза Съмър, докато прелистваше страниците. — Кичънър е бил прав, че архиепископът ще се ядоса. След две седмици записва следното:

„Тази сутрин от името на архиепископ Дейвидсън ми се обади епископ Лауъри от Портсмут и велеречиво изрази силно желание да даря Описа на Англиканската църква, и то за доброто на цялото човечество. Обаче пропусна да обясни по-подробно как Църквата възнамерява да използва документа. Още от самото начало моето единствено желание бе доброжелателното търсене на истината. Сега вече за съжаление е очевидно, че моята църква реагира със страх. Основната й цел е да потули и скрие. В техните ръце Описът сигурно ще бъде завинаги изгубен за идните поколения. Това не мога да допусна и осведомих епископ Лауъри за решението си, което той прие с крайно разочарование. Макар сега да не му е времето, смятам, че след приключването на този голям сблъсък оповестяването на Описа пред обществеността ще събуди искрица надежда за цялото човечество“.

— Този Опис наистина изглежда тайнствен — отбеляза Джули. — А сега се появява и епископ Лауъри. Неясното му писмо до Дейвидсън от месец юни придобива нов смисъл.

— Кичънър не излага много подробности, но е очевидно, че притеснението му заради Църквата нараства — каза Съмър. — През април пише следното:

„Плановете за лятната офанзива във Франция са почти готови. Постоянното преследване от страна на епископските хора става непоносимо. Премиерът одобри молбата ми за охрана. За щастие нямаше нужда да обяснявам причините“.

— Значи нашите приятели Уингейт и Стърнс най-накрая излизат на сцената — подхвърли Джули.

С наближаването на Кентърбъри Съмър започна да прелиства страниците по-бързо.

— Записите от април и май са пълни основно с изготвянето на военните планове и разкази за някакъв уикенд, прекаран със семейството в Брум Парк. Обаче я чуй това:

„Петнайсети май. Поредното заплашително обаждане от епископ Лауъри. С този негов нечестен характер мисля, че страната щеше да има повече полза, ако оглавяваше службата за военно разузнаване вместо портсмутската епархия“.

А ето какво пише ден по-късно:

„Попаднах в уличен сблъсък с анонимен член на Англиканската църква, който поиска Описа. Започвам да съжалявам, че открих това проклето нещо през седемдесет и седма… и че миналата година позволих на доктор Уортингтън да го разчете. Кой можеше да предположи, че стар ръкопис на папирус, купен от някакъв просяк по време на нашето пътуване из Палестина, ще има подобни последици?“

Съмър обърна следващата страница.

— Годината говори ли ти нещо?

Джули си припомни по-раншните дневници на Кичънър.

— Станало е много преди прочутото му геройство в Хартум. Мисля, че през 1877 е бил пратен в Близкия изток. Поема командването на армейска група, която извършва земемерското заснемане на Северна Палестина като част от работата на Фонда за изследване на Палестина, създаден от кралица Виктория.

— Работил е като земемер?

— Да, и поема командването на групата, когато командирът му се разболява. Свършва много добра работа, макар няколко пъти да е бил заплашван от местните арабски племена. Голяма част от тази земемерска снимка на Палестина се използва чак до 60-те години на миналия век. Що се отнася до Кичънър, през онази година е пътувал из целия Близък изток, така че не може да се каже къде точно е купил ръкописа. За съжаление започва да води дневник чак след няколко години.

— Щом е писан на папирус, документът трябва да е много стар — отбеляза Съмър. Беше стигнала почти до края на дневника и се спря на един запис от късния май.

— Джули, ето го! — ахна американката.

„Получих още едно сериозно предупреждение от архиепископа. Смея да кажа, че пред нищо не се спират, за да получат желаното. Не се съмнявам, че вече са се промъквали в Брум Парк, за да душат. Да се надяваме, че моят отговор ще ги постави в шах. Казах им, че ще отнеса Описа в Русия и ще го дам назаем на Православната църква в Петроград за съхранение до свършването на войната. Представям си как ще се ядосат, ако разберат, че всъщност съм го оставил на съхранение у Сали, докато се върна. Разбира се, и под бдителния поглед на Емили“.

— Значи не го е взел със себе си, когато е заминал за Русия — отбеляза Джули. Гласът й трепереше от вълнение.

— Очевидно не. Чуй това. На първи юни пише следното:

„Това е последният ми запис засега. Изглежда навсякъде има любопитни очи. Чувствам известно безпокойство заради предстоящото пътуване, обаче е важно руснаците да останат с нас, а не да договорят едностранно прекратяване на огъня с Германия. Ще предам дневника на ефрейтор Уингейт за съхранение. Х. Х. К“.

— Чела съм и други сведения, че се е тревожил заради пътуването и дори сякаш се е страхувал от него — каза Джули. — Сигурно е имал предчувствие.

— Вероятно си права, защото иначе нямаше да остави дневника си на сушата. Обаче по-важният въпрос е коя е била Сали?

— Жена, на която е имал доверие, но не си спомням при проучванията ми за него да съм попадала на Сали.

— Съпруга на приятел офицер? — опита се да помогне Съмър.

— Едва ли. Не си спомням никаква Сали.

— А Емили говори ли ти нещо?

Джули замълча, защото тъкмо навлизаха в едно кръгово движение, след което поеха към центъра на Кентърбъри.

— Всъщност има две Емили. Бабата на Кичънър от майчина страна се е казвала Емили, но тя е починала много преди 1916 година. Най-големият му брат е имал внучка Емили. Когато стигнем в хотела, ще се наложи да прегледам генеалогичните записки, за да видим кога е родена. Баща й, племенникът На Кичънър, бил кръстен Хал и бил чест гост в Брум Парк.

— Тоест малката Емили трябва да е братовчедка на Олдрич?

— Да, точно така. Може би утре сутринта ще можем да поговорим с Олдрич за нея.

Бяха стигнали до центъра и Джули намали край прочутата древна кентърбърийска катедрала и след малко влезе в паркинга на хотел „Чосър“ — една от по-скромните стари гостилници в града. След като се настаниха в съседни стаи, вечеряха в хотелския ресторант. Съмър излапа огромна порция риба с пържени картофи — досега не беше осъзнала колко е огладняла от целодневната работа. Джули също не можеше да се оплаче от липса на апетит и омете цяла чиния спагети с доматен сос.

— Ако искаш да се поразходим, за да се слегне храната, може да идем до катедралата — предложи Джули.

— Оценявам високо предложението за обиколка с екскурзовод като теб, но предпочитам още малко да поанализираме дневника на Кичънър.

— Надявах се да го кажеш. И аз нямам търпение да го прегледаме по-подробно.

— Какво ще кажеш да си поръчаме чай и да седнем във фоайето на спокойствие?

— Идеално — каза Джули. — Ще се кача да взема дневника. Чакай ме в бара.

Качи се по стълбите, отвори вратата и замръзна. Работните й бележки бяха разхвърляни по пода. Вратата зад нея внезапно се затвори с трясък и лампата угасна. Тя изпищя. Една сянка се хвърли към нея и ръка в ръкавица затисна устата й, преди да успее да извика още веднъж. Друга ръка я обгърна през кръста и нападателят й я притисна към дебелите си подплатени дрехи. Дълбок глас изръмжа в ухото й:

— Млъкни, иначе няма да доживееш утрото!