Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crescent Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Клайв Къслър и Дърк Къслър. Залезът на полумесеца

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Петкова

ISBN: 978-954-655-225-9

История

  1. — Добавяне

11.

Жълтото такси бързо се смеси с движението и джамията с високите минарета остана зад тях. Ако шофьорът беше завил на север и се беше проврял през гъстото движение на Стария град, с лекота щеше да се измъкне на оранжевата кола. Здравомислещият таксиметров шофьор обаче искаше да икономиса време, затова зави на юг и пое към четирилентовата магистрала „Кенеди Кадеси“.

Преследвачите отчаяно се опитваха да ги настигнат. Оранжевият автомобил потегли с пълна газ от тротоара пред джамията в мига, когато двамата му пътници се хвърлиха вътре, и засече един туристически автобус, който едва не го отнесе.

— Мисля, че завиха надясно — каза шофьорът неуверено.

— Карай надясно тогава — нареди Слънчевите очила от седалката до него, доверявайки се на инстинктите му.

Колата пое на юг, профуча на червено на един светофар и после намали, за да заеме мястото си в дълга редица пълзящи автомобили. Персиеца, който седеше на задната седалка, изведнъж посочи напред — беше забелязал на две преки пред тях жълто такси, което се готвеше да завие по „Кенеди Кадеси“.

— Мисля, че това е тяхното такси! — извика той възбудено.

Шофьорът кимна и ръцете му стиснаха по-здраво волана. Не можеше да направи кой знае какво, за да си пробие път през задръстеното движение, така че само ругаеше околните коли, докато секундите отлитаха. Най-накрая, когато движението за миг се разреди, се стрелна в лявото платно, измина една пряка и след това отново се мушна в дясното. Цялата колона се раздвижи и той бързо се озова на магистралата, натисна газта и се понесе като на писта за Формула 1.

Магистралата се виеше покрай източния край на Топкапъ и покрай брега на Босфора, като първо завиваше на север, а после на запад покрай Златния рог — тесен залив, който разделяше на две европейската част на Истанбул. Когато таксито наближи моста „Галата“, който се простираше над Златния рог към квартал „Бейоглу“, изведнъж сякаш от нищото се появиха множество коли и автобуси и превърнаха пътуването в пълзене. При първа възможност таксито напусна магистралата и се спусна по виеща се уличка към пристанището.

— Това е кеят „Богаз Хати“ на пристанище „Еминьоню“ — каза шофьорът. — Фериботите тръгват ей от там.

Пит му плати, като добави приличен бакшиш, и щом слязоха от колата, огледа пътя зад тях. Не видя и следа от оранжевия автомобил, така че спокойно поведе Лорън към будката за билети.

— Ти май не можеш да стоиш настрана от водата — подхвърли Лорън, докато оглеждаше няколкото големи ферибота на кея.

— Реших, че една отпускаща разходка по Босфора е най-доброто лекарство.

— Наистина изглежда привлекателно — съгласи се Лорън, предвкусвайки удоволствието от чистия въздух в открито море. — Стига да сме сами и да получа обяд.

Пит се усмихна.

— Обядът ти е сигурен. Освен това мисля, че се отървахме от нашите приятели.

Купиха си билети, качиха се на един от модерните фериботи и си намериха места до прозореца. Корабната сирена изсвири три пъти, което означаваше, че фериботът се готви да отплава и трапът ще бъде вдигнат.

Оранжевият седан спря със свирещи гуми на асфалта и двамата пътници изскочиха и се втурнаха към кея. Но единственото, което можеха да направят, бе да гледат как фериботът се отдалечава, оставяйки пенеста следа. Слънчевите очила изсъска на Персиеца:

— Намери някаква лодка! Веднага!

 

 

Босфорът е дълъг двайсет мили и рядко по-широк от миля, което го прави един от най-красивите и оживени водни пътища на света. Той е исторически търговски път, използван от гърците, римляните и византийците, и разсича сърцето на Истанбул. В днешно време се е превърнал във важен „тръбопровод“ за Русия, Грузия и останалите страни с излаз на Черно море. Танкери, товарни кораби и контейнеровози постоянно задръстват тесния воден път, който отделя европейския от азиатския континент.

Фериботът пое на север покрай хълмистия пейзаж на Истанбул, прострял се под синьото небе. Скоро мина под Босфорския мост, а малко по-късно под моста „Султан Фатих Мехмед“. Пит и Лорън отпиваха горещ чай и оглеждаха корабите, с които се разминаваха, и двата бряга. Скоро гъмжащата от постройки и коли брегова линия премина в господарски къщи, дипломатически резиденции и бивши дворци, издигащи се на фона на зелени гористи хълмове.

Фериботът мързеливо спря няколко пъти на малки кейове, а после се озова съвсем близо до Черно море.

— Искаш ли да се качим на горната палуба, за да имаме по-хубава гледка? — попита Пит.

Лорън поклати глава.

— Не, прекалено е ветровито. Какво ще кажеш вместо това да изпием по още един чай?

Пит се съгласи и отиде в близкото барче, за да поръча още два черни чая. Ако се бяха качили на горната палуба, може би щеше да забележи моторницата с трима души на борда, която се носеше към ферибота.

Фериботът скоро зави към европейския бряг и пристана до няколко автомобилни ферибота в пристанище „Саръйер“. Старото рибарско селище Саръйер все още излъчваше спокойна привлекателност, докато разположените по-нагоре по Босфора други пристанища вече бяха залети от заможни пенсионери.

— Тук трябва да има добри ресторанти за морски дарове — каза Лорън, докато прелистваше пътеводителя. — Какво ще кажеш да слезем да обядваме?

Пит се съгласи и се присъединиха към група туристи, които се готвеха да напуснат кораба. Пристанището беше в подножието на голям хълм, а вдясно кварталът се простираше по равнината зад бреговата линия. Главната му улица стигаше до малък парк вляво, който привлече вниманието на Пит с това, че един стар „Ситроен Тракшън Авант“ спря на моравата. Минаха през малък рибен пазар и погледаха как разтоварват прясно уловен морски костур от малко рибарско корабче. Промъкнаха се между няколко конкуриращи се рибни ресторанта и си избраха малко заведение на първа линия. Пъргава келнерка ги настани на маса във вътрешния двор с изглед към морето, след това бързо отрупа масата им с мезета — малки чинийки с турски специалитети за ордьовър.

— Трябва да опиташ калмара — настоя Лорън и напъха една малко наподобяваща гума халка в устата на мъжа си.

Пит игриво захапа един от пръстите й.

— Много е вкусен след бялото сирене — съгласи се той, след като сдъвка и преглътна.

Наслаждаваха се на обяда, без да бързат, и наблюдаваха маневрите на преминаващите нагоре-надолу плавателни съдове и туристите, които изпълваха останалите ресторанти. След като си изядоха морските дарове, Пит понечи да отпие глътка вода, но Лорън неочаквано го стисна за ръката.

— Да не ти се заби кост в небцето? — попита той, когато забеляза напрегнатото й изражение.

Лорън поклати глава и пусна ръката му.

— Пред вратата стои един мъж. Снощи беше един от нападателите в буса.

Пит небрежно отпи глътка вода, след това леко обърна глава, за да погледне към входа на заведението. Пред входа видя мургав мъж със синя риза. Беше се обърнал към улицата, за да скрие лицето си.

— Сигурна ли си?

Лорън видя как мъжът стрелна бърз поглед към тях, преди отново да се обърне, погледна мъжа си уплашено и кимна.

— Познах го по очите.

Пит реши, че профилът му изглежда познат, а и реакцията на Лорън го убеди, че не бърка. Това сигурно беше мъжът, когото бе нокаутирал, когато отвори вратата на микробуса.

— Как са успели да ни проследят? — попита тя с леко треперещ глас.

— Качихме се последни на ферибота и сигурно са били достатъчно близо, за да ни видят — предположи Пит. — Вероятно са ни последвали с някаква лодка. Не им е било нужно много време, за да проверят ресторантите по крайбрежната улица.

Въпреки че се държеше спокойно, Пит изпитваше дълбоко безпокойство за безопасността на съпругата си. Крадците от Топкапъ бяха доказали, че не ги е страх да убиват. Щом си бяха направили труда да ги открият, причината можеше да е само една — отмъщение за провалената кражба. Заплахата на жената в резервоара вече не му се струваше толкова несериозна.

Появи се келнерката и докато събираше чиниите, попита дали ще желаят десерт. Лорън започна да клати глава, но Пит се съгласи.

— О, да, разбира се. Две кафета и две порции баклава, ако обичате.

Щом келнерката изчезна в кухнята, Лорън смъмри мъжа си:

— Не мога да преглътна нищо повече. Особено сега. — И стрелна гневен поглед към входната врата.

— Десертът е за него, не за нас — отговори той тихо. — Тръгни за тоалетната, но така, че всички да те видят, след това ме чакай при кухнята.

Лорън реагира веднага: престори се, че шепне нещо на Пит, след това бавно тръгна към късия коридор, който водеше към тоалетните и кухнята. Пит забеляза, че мъжът пред вратата се напрегна, като видя жена му да крачи по коридора, но след това отново се отпусна, понеже келнерката донесе баклавите и кафетата. Пит тайно остави една пачка турски лири на масата зад прибора с подправки, след това показно заби вилицата си в дебелото парче баклава. Стрелна кос поглед към вратата, видя, че мъжът със синята риза отново е с гръб към него, остави вилицата и бързо стана. Лорън стоеше в края на коридора и чакаше. Пит я сграбчи за ръката и я вмъкна в кухнята. Смаяният готвач и миячът на съдове спряха работа и ги зяпнаха. Пит ги поздрави с усмивка и след това се запромъква с Лорън покрай димящи тенджери и тави. От задната врата се излизаше на малка уличка, която водеше към главната. Двамата изтичаха до ъгъла и завиха, за да се отдалечат от ресторанта.

— Какво ще кажеш да се качим на тролея? — попита Лорън.

Старата машина превозваше местни и туристи от единия край на града до другия и тъкмо се приближаваше.

— Чудесно.

Пресякоха улицата точно преди тролеят да спре и бързо скочиха вътре. Всички места бяха заети, така че трябваше да останат прави, докато тролеят минаваше покрай кафенето. Мъжът със синята риза — още стоеше с гръб към вратата — небрежно плъзна поглед по тролея, докато той минаваше по улицата. Пит и Лорън се обърнаха и се опитаха да се скрият зад други двама пътници, но укритието им беше твърде малко — очите на мъжа се впиха в ярката блуза на Лорън, после той се обърна и залепи нос във витрината на заведението. Пит видя смайването му, когато пак се обърна към тролея. После хукна след него, като измъкна в движение от джоба си телефон и трескаво започна да набира някакъв номер.

Лорън погледна извинително Пит.

— Съжалявам, мисля, че ме забеляза.

— Няма значение — отговори той с усмивка, за да вдъхне кураж. — Така или иначе градчето е малко.

Тролеят спря за кратко на рибния пазар и повечето пътници слязоха. Щом забелязаха, че техният преследвач е на пряка от тях, двамата седнаха на една от освободилите се седалки и се смъкнаха надолу.

— Мисля, че като слязохме от ферибота, видях полицай на пристанището — каза Лорън.

— Дори да не е там, може би ще успеем да се качим на някой друг ферибот.

Тролеят бавно измина още една пряка и стигна до пристанището. Щом вратите се отвориха, Пит и Лорън скочиха и се втурнаха към кея. Но този път беше ред на Пит да хване Лорън за ръката и да замръзне. Кеят беше празен — следващият ферибот щеше да дойде едва след половин час. Двамата им преследвачи обаче, бяха вече тук: персиецът от Синята джамия и неговият приятел със слънчевите очила.

— Най-добре ще е да си намерим някакъв друг превоз — каза Пит и поведе Лорън по улицата към морската градина. Опитаха да се смесят с групичка турци, но опитът; им се провали, когато в другия край на улицата се показа мъжът със синята риза от кафенето. Той се развика към другарите си на кея, замаха възбудено с ръце и засочи Пит.

— Какво ще правим сега? — попита Лорън, щом мъжете от пристанището тръгнаха към тях.

— Просто не спирай — отговори Пит.

Очите му се стрелкаха във всички посоки. Търсеше начин за бягство, но засега единствената им възможност беше да продължат да се движат с тълпата. Последваха групата в градината, където поляните вече бяха заети от две редици стари автомобили, излъскани до блясък. Имаше най-различни модели на „Ситроен“ и „Пежо“, произведени през 50-те и 60-те години.

— Сигурно има среща на клуба на притежателите на френски коли — измърмори той.

— Ще ми се да можехме да й се насладим истински — каза Лорън и пак погледна през рамо.

Пит задърпа Лорън към една малка групичка, застанала на първия ред. Хората зяпаха звездата на събирането — „Талбот Лаго“ от петдесетте. Купето с красиви извивки беше дело на италианския дизайнер Гия. След като успяха да се промъкнат в центъра на тълпата, Пит се обърна и се огледа за преследвачите им.

Точно в момента тримата влизаха в парка с енергични крачки. Очевидно Слънчевите очила беше началникът, защото бързо нареди на другите двама да поемат към двата края на парка, докато самият той тръгна бавно към центъра, където бяха подредени автомобилите.

— Не мисля, че ще успеем да си тръгнем така, както дойдохме — отбеляза Пит. — Затова трябва винаги да ги изпреварваме. Може би ще успеем да излезем на главния път през другия край на парка и да спрем кола или автобус.

— Не бих се поколебала да открадна кола още сега — отговори Лорън навъсено и закрачи бързо, промъквайки се между колите. Пит я следваше на две крачки. Опитваха се, доколкото могат, да използват останалите зяпачи като прикритие, но хората между двете редици коли оредяваха. Скоро Пит и Лорън стигнаха до последната кола — произведена малко след войната и боядисана в сребристо и зелено. Пит видя вътре възрастен мъж, който тъкмо лепеше на предното стъкло лист с надпис: „Продава се“.

— Това е последното ни прикритие. Бързо към дърветата. — Пит хвана Лорън за ръка и затичаха към гъстата гора, която обграждаше поляните на парка. Пит беше сигурен, че зад нея в западна посока се намира крайбрежният път.

Затичаха сред дърветата, но скоро бяха принудени да спрат от висока бетонна стена, която ограждаше южната част на градината и служеше като преграда между нея и някакъв частен имот. На ръба на стената бяха циментирани парчета натрошено стъкло. Пит знаеше, че дори с негова помощ Лорън няма да успее да се изкатери по стената и да надбягат преследвачите, да не говорим, че щяха да се нарежат на стъклата.

Пит се обърна и видя тримата мъже при първите коли. Вървяха бавно и се оглеждаха внимателно. Пит дръпна Лорън за ръката и я поведе назад към изложените автомобили.

— Какво си намислил? — попита тя със страх.

Пит я погледна с дяволито пламъче в очите.

— Както се казва в играта, ще предложим „сделка или не“.