Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (22)

21.

Джули Гудиър мина покрай две отдавна замлъкнали морски оръдия, които сочеха към Темза, и се изкачи по стъпалата към Имперския военен музей. Почитаната в цял свят институция в лондонския квартал Съдърк се помещаваше в тухлена сграда от деветнайсети век, първоначално изградена като приют за душевноболни. Известният със своята огромна сбирка от снимки, произведения на изкуството и военни артефакти от Първата и Втората световна война музей притежаваше и голяма колекция от документи, свързани с войните, и лични писма.

Джули се регистрира в главния атриум, качи се два етажа нагоре в асансьор с размерите на телефонна будка, след което трябваше да се качи и по стръмно стълбище, за да стигне до читалнята — впечатляващо кръгло помещение, разположено под високия централен купол.

Жена с кафява рокля и с вид на книжна мишка й се усмихна широко от заемното гише.

— Добро утро, госпожице Гудиър. Върна се за още една среща с лорд Кичънър?

— Здравей, Биатрис. Да, несвършващите тайни около фелдмаршала отново ме доведоха тук. Преди няколко дни се обадих да поръчам някои материали.

— Да видим дали са изпълнили поръчката — отговори Биатрис и влезе в хранилището за лични архиви. След малко се върна с натоварена с купчина кутии количка.

— Извадили са Бялата книга от разследването на потъването на НВК „Хампшир“ и военната кореспонденция на първия граф Кичънър от 1916 година — каза библиотекарката, докато взимаше картата на Джули и заемните бележки от документите, за да ги сложи в отделението с буквата Г. — Изпълнили са поръчката ти изцяло.

— Благодаря, Биатрис. Няма да се бавя много.

Отнесе документите в един тих ъгъл и започна да чете доклада на адмиралтейството за случилото се с „Хампшир“. Имаше много малко за четене всъщност. Тя беше виждала обвинения, отправени много скоро след случилото се от обитателите на Оркнейските острови, в които се твърдеше, че военният флот се колебаел дали да изпрати помощ при пострадалия кораб, след като получил съобщение за потъването му. Официалният доклад естествено прикриваше грешките на флота и отхвърляше слуховете, че корабът не е потънал от сблъсък с мина.

Кореспонденцията на Кичънър не хвърляше повече светлина върху станалото. Тя вече я беше чела и бе открила, че е съвсем обикновена. През 1916 г. Кичънър заема поста министър на войната и по-голямата част от официалната му кореспонденция отразяваше загрижеността му за нуждата от жива сила и набирането на доброволци за британската армия. Типично за тези писма беше едно, адресирано до министър-председателя, в което фелдмаршалът се оплакваше, че се отклоняват мъже от армията, за да работят в оръжейните заводи.

Джули бързо прелистваше страниците, докато не наближи пети юни — деня на Кичънъровата смърт на борда на „Хампшир“. Вероятността крайцерът да е потънал заради вътрешна експлозия я беше подтикнала да обмисли възможността дали някой не е искал Кичънър да умре. Тази идея я подсети за едно странно писмо, което беше видяла преди няколко месеца. Зарови в края на кутията и го извади.

За разлика от остарялата пожълтяла военна кореспонденция, това писмо беше все още ослепително бяло, писано на плътна хартия. В горната част на листа имаше сух печат „Дворец Ламбет“. Джули бавно прочете писмото:

„Сър,

По повеля на Бога и страната за последен път ви умолявам да се откажете от документа. Самата святост на нашата Църква зависи от това. Докато вие може и да водите временна война с враговете на Англия, ние предвождаме вечен кръстоносен поход за спасението на цялото човечество. Нашите врагове са лукави и умели. Ако случайно успеят да вземат Описа, това може да стане причина за края на нашата вяра. Аз заявявам с пълна увереност, че нямате друг избор, освен да отстъпите пред Църквата. Очаквам вашето подчинение.

Рандъл Дейвидсън,

архиепископът на Кентърбъри.“

В бялото поле до текста с почерка на фелдмаршала бе написана бележка, която гласеше: „Никога!“

Писмото бе смущаващо на няколко равнища. Джули знаеше, че Кичънър е бил религиозен и е ходел редовно на черква. Изследванията й не бяха разкрили никакви сблъсъци с Англиканската църква, да не говорим за главата й — Кентърбърийския архиепископ. Освен това се споменаваше някакъв документ, по-точно опис. Какво ли беше това?

Макар да нямаше никакво отношение към „Хампшир“, писмото беше достатъчно любопитно, за да привлече вниманието й. Тя го преснима, след което се зае да прегледа кутията докрай. Близо до дъното попадна на няколко документа, свързани с пътуването на Кичънър до Русия, включително официална покана от руското посолство и план със срещите му по време на престоя в Петроград. Пресне и тях и след това върна кутиите на Биатрис.

— Намери ли онова, което търсеше? — попита библиотекарката.

— Не, само по някое странно зрънце тук-там.

— Отдавна съм разбрала, че тайната за откриване на исторически съкровища е да не спираш да обръщаш всеки камък. Най-накрая ще попаднеш на нещо.

— Благодаря за помощта, Биатрис.

След като излезе от музея, Джули прочете писмото още няколко пъти и накрая се загледа в подписа на архиепископа.

— Да — измърмори на себе си. — Биатрис е права. Трябва да обърна още камъни.

Не беше далече. На около километър се издигаш дворецът „Ламбет“, историческа резиденция на Кентърбърийския архиепископ: няколко тухлени сгради, които се извисяваха над Темза.

Джули знаеше, че дворецът обикновено не е отворен за обществеността, затова паркира на малка уличка в близост и се насочи към главния вход. След като мина през пропуска, й беше позволено да продължи към Грейт Хол — сграда в готически стил от червени тухли с бели фуги. Подредена зад тези исторически стени се намираше една от най-старите библиотеки Британия и главно хранилище на архива на Англиканската църква, който датираше от девети век.

Джули натисна звънеца и млад послушник я заведе до малката читалня. Тя попълни две заемни бележки и ги подаде на момичето зад плота.

— Документите на архиепископ Рандъл Дейвидсън от януари до юли 1916 — измърмори заинтригувано момичето, — плюс всякакви документи, отнасящи се до граф Хорейшо Хърбърт Кичънър.

— Разбирам, че втората поръчка може би е малко не на място, но ми се ще поне да опитаме да потърсим — обясни Джули.

— Можем да проведем компютъризирано търсене в нашата база данни — предложи библиотекарката без особено въодушевление. — Каква е причината за търсенето?

— Правя проучвания за биография на лорд Кичънър — обясни Джули.

— Аха, ясно. Мога ли да видя читателската ви карта?

Джули й я подаде и тя я преснима, после взе и данните за установяване на връзка, стрелна поглед към кръглия часовник на стената и заяви:

— Съжалявам, но сигурно няма да успеем да издирим документите до края на работното време. Ще ви бъдат предоставени за преглед, когато библиотеката отвори в понеделник.

Джули я изгледа разочаровано, защото знаеше, че библиотеката няма да затвори още най-малко час.

— Добре. Ще дойда пак в понеделник. Благодаря ви.

Червенокосото момиче здраво стискаше заемните бележки в ръка, докато Джули не излезе от помещението. След това махна на един младеж да се приближи и каза:

— Дъглас, замести ме за минутка. Трябва да проведа един много важен телефонен разговор.