Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crescent Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Клайв Къслър и Дърк Къслър. Залезът на полумесеца

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Петкова

ISBN: 978-954-655-225-9

История

  1. — Добавяне

23.

— Съмър, ето ме!

Съмър тъкмо бе слязла от влака от Голям Ярмут и оглеждаше множеството, преметнала раницата си през рамо. Джули стоеше в единия край на перона и й махаше.

— Благодаря, че ме посрещна — каза Съмър и я прегърна. — Не бих се оправила сама тук — добави, докато оглеждаше с възхищение огромната каменна сграда на Ливърпулската гара в Североизточен Лондон.

— Всъщност е доста лесно — отговори Джули с усмивка. — Просто трябва да следваш останалите, които се измъкват от бъркотията.

Поведе Съмър през няколко перона, после минаха през оживеното множество в чакалнята и накрая излязоха на един паркинг и се наместиха в малък зелен форд, който приличаше по нещо на насекомо.

— Как мина пътуването до Ярмут? — полюбопитства Джули, докато ловко се вмъкваше в лондонското движение.

— Гадно. Щом отплавахме от Скапа Флоу, попаднахме в северен фронт и през цялото плаване в Северно море бяхме изложени на ураганни ветрове. Още имам чувството, че всичко се люлее.

— Значи трябва да се радвам, че можах да се прибера от Шотландия със самолет.

— Е, има ли някакви новини за потъването на „Хампшир“? — попита на свой ред Съмър. — Намери ли някаква връзка с лорд Кичънър?

— Само няколко твърде неясни улики. Страхувам се, че са твърде незначителни. Прегледах разследването на адмиралтейството за потъването на „Хампшир“, но излезе съвсем обикновена Бяла книга, която хвърля вината за катастрофата върху немска мина. Също така проучих приказките, че може би ИРА са заложили бомба на кораба, но изглежда това са си просто слухове.

— Възможно ли е германците да са поставили бомба?

— В известните германски документи няма никакви данни, така че и това е по-скоро невероятно. Те смятат, че крайцерът е потопен от поставена мина. За съжаление капитанът на подводницата, Курт Байцен, загива във войната, така че не разполагаме с официален отчет за случилото се.

— Значи две задънени улици. А какви са тези неясни улики, които спомена?

— Внимателно проверих отново записките си за Кичънър и военния му архив. Изскочиха два необичайни документа. В късната пролет на 1916 година той отправя необичайното искане до сухопътните войски за двама въоръжени телохранители за неопределено време. По това време телохранителите са нещо рядко и от такива услуги се ползват може би единствено кралете. Другият е странно писмо, което намерих във военния му архив.

Когато спря на един червен светофар, Джули се протегна към папката на задната седалка и подаде на Съмър копието на писмото от архиепископ Дейвидсън.

— Както вече казах, това са два странни документа, които може би не значат нищо.

Съмър бързо прочете писмото и сбръчка чело.

— Този Опис… за който споменава. Това някакъв църковен документ ли е?

— Наистина нямам представа — отговори Джули. — Затова нашата първа спирка е архивът на Англиканската църква в двореца „Ламбет“. Поръчала съм личния архив на архиепископа с надеждата, че там може да открием нещо по-съществено.

Пресякоха Темза по Лондонския мост и Джули успя да паркира зеления форд близо до двореца. След малко вече бяха в читалнята.

Библиотекарката беше приготвила цяла купчина папки.

— Ето документите на архиепископа. Съжалявам, но не можахме да открием нищо свързано с лорд Кичънър.

— Няма нищо. Благодаря, че сте потърсили.

Двете млади жени си избраха маса, разделиха си папките и започнаха да ги преглеждат.

— Май архиепископът е бил любител на писането на писма — отбеляза Съмър, впечатлена от обема на архива.

— Да, права си. Това е кореспонденцията му само за първата половина на 1916 година.

Докато се заемаше с първата папка, Съмър забеляза, че един мъж, който стоеше до ксерокса, събра някакви книги и се настани на масата точно зад нея. Носът й усети лъх на одеколон, малко мускусен, но въпреки това приятен. Стрелна поглед през рамо и забеляза, че мъжът носи на дясната си ръка пръстен с вид на антика.

Запрелиства писмата и откри, че повечето са сухи оценки на бюджета и политиката, предназначени за епископите във Великобритания, и техните подобни отговори. След час бяха прегледали двете купчини до половината.

— Ето писмо от Кичънър — внезапно каза Джули.

Съмър я погледна.

— Какво пише?

— Изглежда, това е отговор на писмото от архиепископа, защото е датирано само няколко дни по-късно. Късо е, така че ще ти го прочета:

„Ваше превъзходителство. Съжалявам, че не мога да изпълня неотдавнашната ви молба. Описът е документ с могъщи исторически последици и трябва да бъде представен на обществеността, когато в света отново настъпи мир. Страхувам се, че във ваше лице Църквата само би заровила Откровението, с цел да защити съществуващите геологически догми. Моля ви да оттеглите вашите подчинени, които неспирно ме преследват.

Ваш покорен слуга, Х. Х. Кичънър“.

— Какъв ли ще е този опис? — зачуди се Съмър.

— Не зная, но очевидно Кичънър е имал екземпляр от него и го е смятал за важен.

— Явно и църквата.

Мъжът зад Съмър се изкашля, сякаш да си прочисти гърлото.

— Извинете, че ви подслушах, но Кичънър ли казахте? — попита с обезоръжаваща усмивка.

— Да — отговори Съмър. — Моята приятелка Джули пише биография на фелдмаршала.

— Казвам се Бейкър — излъга Ридли Банистър и в замяна научи имената на своите събеседнички. — Мога ли да ви подскажа, че по-добър източник за документите на лорд Кичънър е Имперският военен музей?

— Много мило от ваша страна, господин Бейкър, но аз вече щателно прерових техните материали.

— И какво ви води тук? — попита той. — Лично аз не бих могъл да си представя, че влиянието на един военен герой може да е кой знае колко голямо в Англиканската църква.

— Опитвам се да открия кореспонденцията, която е водил с Кентърбърийския архиепископ — обясни тя.

— О, да, това е най-точното място — съгласи се той с широка усмивка.

— А вие какво търсите? — попита Съмър.

— Дилетантски занимания. Проучвам няколко стари абатства, които са били разрушени по време на манастирската чистка в епохата на крал Хенри VIII. — Той вдигна една прашна книга със заглавие „Плановете на абатства в древна Англия“, после отново се обърна към Джули. — Открихте ли някакви нови тайни за Кичънър?

— Тази чест се пада на Съмър. Тя помогна да се докаже, че корабът, с който е потънал, може да се е взривил от заложена на борда бомба.

— „Хампшир“? — възкликна той. — Смятах за доказано, че се е блъснал в германска мина.

— Дупката от взрива показва, че ударната вълна е отвътре навън — обясни Съмър.

— Може би старите приказки, че ИРА са поставили бомба в кораба, са верни — замислено каза той.

— Знаете ли откъде са тръгнали?

— Да — отвърна Банистър. — В началото на 1916 „Хампшир“ е изпратен в Белфаст за основен ремонт. Някои смятат, че на борда е внесена бомба, взривена няколко месеца по-късно.

— Вие май знаете доста за „Хампшир“ — отбеляза Съмър.

— Аз съм просто маниак, обсебен от историята на Първата световна война — обясни Банистър. — Е, след това къде ще ви отведе вашето проучване?

— Ами ще отидем в Кент, за да прегледаме личния архив на Кичънър, съхраняван в имението Брум Парк — отговори Джули.

— Открихте ли последния му дневник?

Джули го погледна учудено.

— Винаги се е предполагало, че е изгубен.

В този миг Банистър си погледна часовника.

— Олеле, как лети времето! Жалко, но трябва да бягам. Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожици — продължи той, докато ставаше, и леко им се поклони — Пожелавам ви вашето търсене на исторически познания да даде обилни плодове.

Бързо занесе книгите си на библиотекарката, после им махна за сбогом и излезе от читалнята.

— Доста е симпатичен — призна с усмивка Джули.

— Да — съгласи се Съмър. — Със сигурност знае доста за Кичънър и „Хампшир“.

— Така е. Не бих си и помислила, че много хора знаят, че последният дневник на Кичънър е изчезнал.

— Не е ли потънал заедно с него и кораба?

— Никой не знае. Обикновено е подвързвал дневниците си като книги, които отразяват една година. Записките му за 1916 година не са намерени, така че винаги се е предполагало, че са били с него на кораба.

— Какво смяташ за твърдението на господин Бейкър, че ИРА може да са потопили „Хампшир“?

— Това е едно от многото странни твърдения, обаче аз открих, че няма никакво историческо основание. Трудно е да се повярва, че крайцерът е плавал повече от половин година с бомба на борда. ИРА, или Ирландските доброволци, както са били известни по онова време, със сигурност не биха могли да знаят толкова отрано, че на борда ще се качи и лорд Кичънър. Всъщност те не са прекалено радикална група до Великденското въстание през април 1916 година. Дълго след като „Хампшир“ отплава от Белфаст. Още повече, че никога не са поемали отговорност за потопяването.

— Значи ще се наложи да продължим с ровенето — отбеляза Съмър и отвори поредната папка с документи на архиепископа.

Работиха още един час, преди купчините да изтънеят. Към края на папката, която преглеждаше, Съмър намери кратко писмо от епископа на Портсмут, което я заинтригува. Прочете го още веднъж, преди да го подаде на Джули.

— Виж какво открих.

— „Пакетът беше доставен и вестителят отпратен — прочете на глас Джули. — Обектът на интереса ни след 72 часа ще престане да ни създава грижи. Епископ Лауъри, Портсмутска епархия“.

Остави писмото на масата и погледна Съмър.

— Не виждам какво общо има.

— Погледни датата.

Джули се вторачи в горния край на писмото.

— Втори юни 1916 година. Три дни преди потъването на „Хампшир“ — отбеляза тя изненадано.

— Изглежда — каза тихо Съмър, — наистина е имало заговор.