Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (36)

35.

Отначало Зибиг не се страхуваше, че ще го убият. Разбира се, изплаши се, когато му вързаха ръцете и го натикаха в някаква каюта, като непрекъснато го държаха на прицел. Но когато го изблъскаха на кея и го вкараха в някаква стара сграда, се притесни, въпреки че пазачите, високи и заплашителни, досега не го бяха тормозили.

След малко отвън спря кола и влязоха двама души, мъж и жена.

Пазачите изведнъж застанаха мирно и останаха така, докато двамата обсъждаха кораба и товара му с началника на пристанището. Зибиг малко се изненада, че всъщност като че ли жената командва.

След като свършиха работата си с началника, двамата се обърнаха към Зибиг.

— Значи ти си човекът, който е отговорен за кражбата на находките на Сюлейман Великолепни — изсъска Озден Челик с гневно презрение, на челото му запулсира издута вена. Беше със скъп костюм и на пръв поглед приличаше на бизнесмен. Обаче зачервените му очи говореха за лудост.

— Просто провеждахме предварителен оглед с разрешението на Истанбулския археологически музей — отговори Зибиг. — Задължени сме да предадем всички находки на държавата, което и възнамерявахме да направим, когато се върнем след две седмици в Истанбул.

— А кой е дал правото за собственост на музея? — попита Челик и лицето му се разкриви в злобна гримаса.

— За това трябва да питате турския министър на културата.

Челик не обърна внимание на казаното, а се приближи към голямата махагонова маса, на която бяха подредени извадените от водолазите на НАМПД находки. Жената застана до него и двамата ги заоглеждаха внимателно. В другия край на масата — прекалено далече, та Зибиг да различи надписа, беше монолитът на Гън.

— Според вас от кое време са корабните останки? — попита жената. Носеше черни панталони, лилав пуловер и грозни всекидневни обувки.

— Някои от монетите, които предадохме в музея, сочат, че корабът е потънал около 1570 година — отговори Зибиг.

— Отомански ли е бил?

— Материалите и конструкцията съвпадат с тези на крайбрежните търговски съдове, строени по тези места в Източното Средиземноморие. За момента знаем само толкова.

Челик внимателно оглеждаше предметите и се възхищаваше на керамичните късове от чинии и делви отпреди половин хилядолетие. С опитното си око на колекционер установи, че корабът е датиран правилно, а и това се потвърждаваше от монетите, които сега бяха негова собственост. Приближи се до монолита и го посочи с пръст.

— Какво е това?

Зибиг поклати глава.

— Не знам. Вашите хора са го извадили.

Челик внимателно огледа надписа на латински върху плоския камък и отсече:

— Римски боклук. — После отново се обърна към Зибиг. — Ти вече никога няма да ограбваш онова, което принадлежи на Отоманската империя. — Черните му очи блестяха налудничаво. Ръката му се плъзна в джоба на сакото и измъкна тънка корда. Той я залюля няколко пъти пред лицето на жертвата си, после с бързо движение я прехвърли през врата на археолога и дръпна, като същевременно мина зад гърба му.

Зибиг се опита да забие лакът в корема му, но един от пазачите го хвана здраво. Кордата започна да се стяга все повече и повече, впи се в адамовата му ябълка и Зибиг започна да се задъхва, кръвта заблъска в ушите му. Чу силен пукот и се запита дали тъпанчетата му не са се пръснали.

Челик също чу звука, но не му обърна внимание, защото беше обзет от жажда за кръв. След това се чу взрив, който разклати цялата сграда, а след него се понесе мощно буботене като от гръмотевица. Челик за малко не падна, когато подът се разлюля, а прозорците се пръснаха, инстинктивно отпусна гаротата и викна на Мария:

— Върви да видиш какво става!

Тя кимна и бързо излезе с началника на охраната. Челик отново стегна гаротата. Пазачът, който държеше жертвата, изобщо не помръдна.

Зибиг беше успял да си поеме няколко пъти дъх и сега поднови усилията си да се освободи. Обаче Челик заби рамо в гърба му, опъна кордата и почти го вдигна от стола.

Зибиг почервеня и зяпна за въздух. Гледаше пазача в очите, а той му отвръщаше със садистична усмивка. В същия миг забеляза как на лицето на пазача се изписа удивление, чу някакво приглушено тупване и кордата около врата му се отпусна.

Пазачът пусна ръцете на Зибиг и трескаво забърка под сакото си. С объркания си лишен от кислород мозък Зибиг разбра, че бърка за пистолет. Нещо обаче профуча във въздуха и го удари в лицето. Пазачът само залитна, но вторият удар се стовари с пукот върху главата му и той рухна на пода.

Зибиг извъртя глава и с разфокусирания си поглед видя Пит, който стискаше дървен чук, а на лицето му беше изписано мрачно удовлетворение.

— Приятелю — изхърка Зибиг щастливо, — да знаеш, че ми дойде като глътка чист въздух.