Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (95)

94.

Тримата араби се приближаваха. В краката й Банистър притискаше раните си и пъшкаше.

— Гузман ще е доволен — каза Закар на арабски на единия си другар — брадатия стрелец от нападението срещу Купола на скалата.

— Какво ще ги правим? — попита брадатият, след като насочи тънко диодно фенерче към Съмър и лежащия на земята Банистър.

— Убий ги и хвърли труповете в морето, Салаам — каза Закар спокойно и поглади с ръка корпуса на галерата.

Тъй като разбра какво си казаха арабите, Банистър запълзя на четири крака, като ръмжеше от болка, и се скри зад Съмър. Салаам не му обърна внимание, пристъпи към нея и насочи пистолет в главата й.

— Бягай!

Викът на Пит проехтя от палубата на галерата и изненада тримата нападатели. Съмър видя как очите на Салаам се стрелнаха към кораба и се изпълниха с ужас.

Във въздуха изсвири пилум — римско метателно копие. Салаам не успя дори да помръдне, преди острият като бръснач връх да го прониже в гърдите. Умело изработеното оръжие проби напълно торса и се показа от кръста на арабина. Смаяният Салаам избълва фонтан кръв и се строполи мъртъв.

Още докато Салаам падаше, Съмър започна да пресмята възможностите си. Можеше или да плонжира за пистолета на мазния арабин, или да побегне и да се хвърли в морето, или да се опита да се качи на кораба при баща си. Адреналинът вече се беше излял във вените й и крещеше за отговор от страна на мозъка. Обаче Съмър се остави на логиката, преди да предприеме каквото и да било. Бързо прецени, че пистолетът не би могъл да се сравни с автомата на Закар. И макар сърцето й да й диктуваше да се втурне при баща си, разумът й подсказа, че водата е много по-близо.

Потиснала емоционалните си подтици, тя направи крачка надясно и скочи. Трясъкът от изстрелите вече ехтеше в пещерата, когато ръцете й разсякоха повърхността на водата и тялото й ги последва.

Тя инстинктивно заплува, оставяйки се на лекото течение, което я понесе към изхода на пещерата. Беше добър плувец, а адреналинът й даваше допълнителни сили, така че се гмурна още надолу, докато не докосна с ръка дъното на пет метра дълбочина. Водата беше черна като мастило, затова се остави течението да я води, като от време на време докосваше скалите на канала.

Плуваше с равномерни загребвания и се носеше лесно напред. Щом въздухът й взе да свършва, се издигна към повърхността, уверена, че се е отдалечила достатъчно от арабина, за да си поеме глътка въздух. Дробовете вече започваха да я наболяват, така че тя вдигна юмрук над главата си — позата на гмуркачите за безопасно издигане — и зарита към повърхността. Издигна се два метра, три — и вдигнатата й ръка изведнъж докосна скала.

Блъскащото й сърце почти спря, когато осъзна, че каналът се е превърнал в подводен тунел и няма къде да поеме дъх.