Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (1)

Въведение
Враждебни хоризонти

327 г. сл.Хр.

Средиземно море

Барабанът ехтеше над дървената палуба и отмерваше с отсечени удари безпогрешен ритъм. Келеустът блъскаше по опънатата козя кожа методично, но и някак си механично. Можеше да барабани с часове, без нито веднъж да изпусне удар — музикалното му обучение се основаваше повече на издръжливост, отколкото на хармоничност. Макар да оценяваше неизменния му ритъм, публиката му от гребци на галерата се надяваше, че чудовищното изпълнение скоро ще свърши.

Луций Арцелиан избърса потна длан в туниката си и стисна по-здраво дръжката на тежкото дъбово гребло, без да излиза от ритъма на другите гребци. Младият критянин беше постъпил в римския военен флот преди шест години, привлечен от хубавата заплата и възможността да се сдобие с римско гражданство, когато се пенсионира. Бе прекарал тези години в тежък физически труд и сега единственото му желание беше да се премести на по-лека служба.

На римските галери не се използваха роби — гребците се набираха от населените с моряци земи под властта на империята. Подобно на своите колеги от римската армия, преди да излязат в открито море, те прекарваха дълги седмици в тежки упражнения. Всички бяха високи и силни, способни да гребат по дванайсет часа дневно, ако се наложи. Тук обаче, на направената по модела на либурнийските пирати бирема, малка, само с две редици гребни пейки от двете страни, гребците играеха ролята на допълнителна движеща сила в добавка към голямото платно.

Арцелиан се вторачи в келеуста, дребен и плешив. До него беше вързана питомната му маймунка. Не можеше да не забележи поразителната прилика между мъжа и животинката. И двамата имаха големи уши и весели кръгли лица.

Мъжът бе с непрекъснато ухилена от радост мутра и ярки лукави очи, от устата му надничаха жълти нащърбени зъби. Образът му по някакъв начин улесняваше гребането и Арцелиан заключи, че капитанът е направил мъдър избор с назначаването на точно този човек.

— Ей, келеустът — подвикна един тъмнокож сириец, — вятърът духа като луд, та чак водата кипи. Защо ни изкомандваха да гребем?

Очите на барабанчика проблеснаха и той със сърдечен смях отговори:

— Не съм аз този, който ще постави под съмнение мъдростта на началниците си. Иначе и аз щях да дърпам греблото.

— Обзалагам се, че маймуната може да гребе по-добре от тебе — отговори сириецът.

Келеустът погледна животинчето и отвърна:

— Да, той наистина е много силен. Но на въпроса ти. Нямам представа. Може би капитанът е решил да ви създаде работа, та да не дрънкате глупости. Или пък просто е пожелал да надбягаме вятъра.

Капитанът стоеше на горната палуба само на три стъпки над главите им и се взираше в хоризонта зад кърмата. Две далечни синьо-сиви точки подскачаха върху бурните вълни и постепенно се увеличаваха. Погледна издутото платно. Искаше му се да може да се движи много, много по-бързо от вятъра.

Нисък баритон прекъсна мислите му.

— Вителий, гневът на морето ли кара коленете ти да омекват?

Капитанът се обърна. Набит мъж с броня и туника го гледаше насмешливо. Това беше римският центурион Плавций, който командваше трийсетимата легионери на кораба.

— Два кораба се приближават от юг — отговори Вителий. — Пиратски. Почти съм сигурен.

Центурионът погледна небрежно към двата далечни кораба и вдигна рамене.

— Дребни насекоми — каза безгрижно.

Вителий го знаеше по-добре от него. От векове пиратите бяха заплаха за римското корабоплаване. Макар Помпей Велики преди повече от триста години да беше унищожил организираното пиратство в Средиземноморието, малки независими групи все още дебнеха за плячка в открити води. Обикновено жертви става самотните търговски кораби, но пиратите знаеха, че често биремите също пренасят ценни товари. Сега, докато мислеше за своя товар, Вителий се чудеше дали родените край морето варвари не са получили сведения, след като галерата бе напуснала пристанището.

— Смятам, че не е нужно да ти припомням колко е важен нашият товар, Плавций — подхвърли той.

— Разбира се — съгласи се центурионът. — Защо иначе съм на този окаян кораб? На мен е възложено да се грижа за сигурността, докато товарът не се достави на императора в Бизантион.

— Неуспехът ще има, хм… болезнени последствия както за нас, така и за семействата ни — отбеляза Вителий, като си помисли за жена си и сина си в Неапол. Погледна водите пред подскачащия нос на галерата. Нищо, освен тъмносиви вълни. — Още няма и следа от нашите придружители.

Преди три дни либурната беше напуснала пристанището на Юдея, придружавана от голяма военна трирема. Предишната нощ обаче корабите бяха разделени от внезапна яростна буря и оттогава не бяха виждали триремата.

— Не се страхувай от варварите — заяви Плавций. — Ще боядисаме водата червена с кръвта им.

Самонадеяността на центуриона малко подразни Вителий. От друга страна, не можеше да има съмнения в способността му да се бие, така че беше благодарен, че е на кораба му.

Плавций и войниците му бяха от Палатинската школа, елитната военна част, която обикновено охраняваше императора. Повечето бяха калени в сраженията ветерани, които се бяха били с Константин по границите или в неговата война с Максенций^[1] — съперника за цезаровия венец, чието поражение бе довело до обединението на разделената империя. Самият Плавций имаше зловещ белег на лявото рамо — спомен от яростния сблъсък с вестготски мечоносец, който за малко не му бе отсякъл ръката. С гордост показваше белега си като знак за корава мъжественост, която никой не смееше да му оспорва.

С наближаването на двата пиратски кораба Плавций започна да подрежда хората си на откритата палуба, като получи в добавка неколцина свободни членове на екипажа. Всички бяха въоръжени с къси бойни мечове, наричани гладии, кръгли щитове и метателни копия — пилуми. Центурионът раздели хората си на групи, за да могат да защитават и двата борда.

Вителий не изпускаше от очи преследвачите, които вече се виждаха ясно. Двата кораба бяха по-малки, задвижвани от платна и гребла; бяха дълги по двайсетина метра, тоест горе-долу на половината от размерите на римската галера. Единият имаше бледосини квадратни платна, а другият — сиви. Корпусите им бяха сиви, за да не се отличават от водата — любим стар номер на киликийските пирати. Двата кораба имаха по две платна, което обясняваше по-голямата им скорост при силен вятър. А днес вятърът беше силен и това смаляваше възможностите на римляните да избягат.

Надеждица замъждука, когато предният наблюдател изкрещя, че вижда земя пред тях. Вителий присви очи и огледа скалистата брегова линия на север. Можеше само да предполага коя земя е това. Плаваха, осланяйки се основно на слепи предположения, защото галерата беше отнесена от бурята далеч от първоначалния си маршрут. Вителий тайно се надяваше, че са се доближили до анадолския бряг, където можеха да се натъкнат на други кораби от римската флота. Обърна се към мъжа с физиономия на булдог, който въртеше тежкото кормилно весло на галерата.

— Насочи ни към брега и каквито подветрени води намерим. Ако успеем да отнемем вятъра от платната на тия проклети варвари, ще им избягаме с греблата.

Под палубата келеустът подкара бърз барабанен ритъм. Разговорите между Арцелиан и другите гребци бяха секнали, заменени от тежкото им дишане. Гребците бяха разбрали за преследващите ги пиратски кораби и всички се бяха съсредоточили върху усилията да дърпат колкото може по-резултатно и бързо греблата, защото знаеха, че животът им може би виси на косъм.

Около половин час галерата успяваше да държи на разстояние преследващите я съдове. Задвижван от вятъра и греблата, римският кораб пореше вълните с почти седем възела. Но по-малките и по-леки пиратски кораби най-накрая започнаха да се приближават. Гребците бяха стигнали до ръба на пълното изтощение, така че им позволиха да намалят скоростта, за да могат да възстановят силите си. Когато прашната кафява земя започна да израства пред тях, сякаш ги канеше, пиратите ги настигнаха.

Корабът със сивите платна остана зад кърмата на галерата, а този със сините я задмина. Варварите на палубата му крещяха подигравателно. Вителий не им обърна внимание — продължаваше да гледа вторачено бреговата линия пред тях. И трите съда се намираха на няколко километра от сушата. Вятърът леко отслабна, но Вителий се страхуваше, че това е твърде малко и че е прекалено късно за капналите гребци.

Огледа брега с надеждата, че може да пристане някъде, за да позволи на легионерите да се сражават на сушата, където бяха най-силни. Но бреговата линия бе единствено от високи отвесни скали и не предлагаше място, където да плъзне галерата на брега.

Изпреварилият ги с повече от четвърт километър пиратски кораб внезапно се завъртя и бързо се насочи право срещу тях. На пръв поглед това си беше чисто самоубийство, защото римската морска стратегия отдавна разчиташе на тарана като първостепенна бойна тактика и дори малката бирема бе оборудвана с тежък бронзов нос. Може би варварите имаха повече мускули, отколкото ум, каза си Вителий. Ако успееше да блъсне първия кораб и да го потопи, вторият сигурно щеше да избяга.

— Щом завие — сигурен съм, че ще го направи, — на всяка цена го настигни и го блъсни с тарана — нареди той на кормчията.

Един младши офицер беше разположен на стълбата и очакваше заповедите за гребците под палубата. На нея легионерите стояха с щитове и копия в ръце.

Варварският кораб продължаваше право към галерата, но на трийсетина метра от нея, точно както бе предсказал Вителий, зави остро ляво на борд.

— Удари го — изкрещя римлянинът и кормчията завъртя кормилното гребло с все сили. Под палубата гребците откъм десния борд загребаха обратно няколко пъти, завъртяха галерата надясно и веднага загребаха напред, обединявайки сили с гребците откъм левия борд. Корабът се стрелна по вълните.

По-малкият пиратски кораб се опита да се измъкне покрай галерата, но тя се завъртя едновременно с него. Варварите изгубиха инерцията си, когато платната им за миг увиснаха при смяната на курса. Щом вятърът отново ги изду, по-малкият кораб подскочи напред, но не беше достатъчно бърз — бронзовият таран на галерата целуна кърмата му и проби голяма дупка. Корабът едва не се обърна от удара, преди да се изправи, но вече с потънала дълбоко кърма.

Легионерите завикаха радостно. Вителий си позволи да се усмихне.

По време на сблъсъка вторият кораб се беше приближил и когато таранът на галерата блъсна другия съд, незабавно застана успоредно на левия й борд. Стрели и абордажни куки литнаха към галерата. За секунди двата кораба се прилепиха и тълпа размахващи мечове варвари се изсипа на палубата.

Първата вълна нападатели още не беше стъпила на борда, когато беше посрещната от облак остри като бръсначи копия. Римските пилуми бяха смъртоносно точни и почти всички нападатели рухнаха в кръв. Но абордажът почти не се забави, защото втора група варвари зае мястото на първите. Плавций задържа хората си, докато нападателите не стъпиха на палубата, и след това даде заповед за атака. Звънът на мечовете се смеси с крясъци и хъркането на умиращите. Клането беше безмилостно. По-добре обучените и дисциплинирани римски легионери с лекота отбиха първите нападения. Варварите бяха свикнали да нападат леко въоръжени търговци, а не войници, и се поколебаха пред твърдата съпротива. Плавций отблъсна абордажната група, събра част от хората си и лично ги поведе да преследват варварите на техния собствен кораб.

Варварите се пръснаха, но бързо се прегрупираха, осъзнали, че по брой силно превъзхождат римляните. Нападаха на групи от трима-четирима, хвърляха се върху някой от римляните и го поваляха. Плавций изгуби шестима души, преди набързо да сформира каре. От кърмата на галерата Вителий наблюдаваше как римският центурион разсече един мъж с меча си — минаваше през варварите като коса.

Капитанът подкара галерата към брега заедно със закачения за нея пиратски кораб. Пиратите обаче хвърлиха каменната си котва, тя се закачи здраво за нещо на морското дъно и двата кораба спряха.

Междувременно корабът със сините платна успя да завие и опита да се присъедини към битката, макар че нахлулата през отвора в кърмата вода го забавяше. Все пак той тромаво се насочи към незащитения десен борд на галерата, плъзна се до него и пиратите започнаха да мятат абордажните куки.

— Гребци, вземете оръжията си и излезте на палубата — изкомандва Вителий.

Под палубата изтощените гребци започнаха да се въоръжават. Преди да седнат на пейките, бяха изкарали и военно обучение и от тях се очакваше заедно с другите моряци да защитават кораба. Арцелиан се нареди на опашката свои събратя, които минаваха покрай делвата със студена вода, за да изгълтат по една живителна глътка, след това изскочи на палубата с меч в ръка.

— Наведи се — подхвърли на келеуста, който им раздаваше оръжията и после тръгна след тях.

— Предпочитам да гледам варварина в очите, когато го убивам — отговори келеустът с вечната си усмивка.

Гребците се присъединиха към легионерите точно навреме, защото втората вълна варвари беше започнала да се изсипва откъм десния борд. Екипажът на галерата се хвърли срещу нападателите и мъжете се сляха в обща маса от плът и желязо.

Сред нарастващи кървави локви се търкаляха трупове и отсечени крайници. Арцелиан не беше участвал в битки и неволно се смръзна за миг. Край него профуча един офицер и му изкрещя:

— Сечи абордажните въжета!

Арцелиан видя опънато въже проточено от носа на галерата, хвърли се напред и го сряза с меча си. Въжето се стрелна назад към кораба със сините платна, чийто борд беше на метър или два под него. Той плъзна поглед по палубата, видя още няколко въжета, опънати от забитите в дървото куки, и извика:

— Режи въжетата! Да се откачим от варварите!

Никой не му обърна внимание — другарите му бяха вкопчени в битка на живот и смърт с варварите. Единствено на кърмата келеустът се беше присъединил към неговите усилия и сечеше абордажното въже с брадва. Но времето не достигаше. На борда на пиратския кораб варварите предприеха решителни усилия да се прехвърлят на галерата, защото осъзнаваха, че след броени мигове ще потънат.

Арцелиан прекрачи един умиращ свой другар, за да се приближи към следващото абордажно въже, и бързо вдигна меча. Но преди да замахне, чу свистене и една стрела с железен връх се заби в палубата на два пръста от крака му. Той разсече въжето, хвърли се зад планшира и чу свистенето на друга стрела. Надникна над релинга и забеляза стрелеца — беше се покатерил на върха на мачтата на пиратския кораб и тъкмо се прицелваше към кърмата. Арцелиан гледаше ужасен, защото осъзна, че лъконосецът се цели в келеуста, който точно се готвеше да среже трето въже.

— Залегни! — изрева гребецът.

Предупреждението закъсня. Стрелата прониза гърдите на малкия човечец — заби се почти до перата. Той ахна и падна на колене, кръв бликна по гърдите му. С последно върховно усилие разсече с брадвата третото въже и рухна мъртъв по очи.

Варварският кораб почна да потъва, което предизвика отчаяна атака срещу галерата. Само две въжета продължаваха да го свързват с галерата — нещо, което беше известно единствено на лъконосеца. Все още кацнал на мачтата, той се прицели и стреля отново по Арцелиан; стрелата профуча със свистене над главата му.

Останалите две абордажни въжета бяха закачени в средата на кораба. Самите кораби бяха с допрени кърми и сражението се беше изместило на тях. Арцелиан запълзя на четири крака покрай релинга към първото въже. До него лежеше умиращ варварин, чийто корем беше разсечен. Силният гребец чевръсто метна варварина на рамо и пристъпи към абордажното въже. Веднага се чу шляпване и в гърба на трупа се заби стрела.

Със свободната си ръка Арцелиан замахна с меча и сряза въжето. В този момент втора стрела се заби в неговия човешки щит. Гребецът рухна на земята, отхвърли мъртвеца от гърба си и си пое дъх.

Заоглежда последното въже, чиято кука се беше впила в реята на три метра над главата му. Надникна над релинга и видя, че противниковият стрелец най-сетне се е махнал от върха на мачтата и се спуска към палубата. Гребецът се възползва от възможността и хукна по палубата към мястото, където абордажното въже се спускаше през перилата.

Тежестта на двата отделящи се кораба, свързани само с едно въже, беше прекалено голяма и абордажната кука се откачи от реята. Освободеното опънато въже изстреля куката като катапулт и тя описа малка дъга, преди да падне във водата. Заострените зъбци профучаха покрай Арцелиан и го пропуснаха на косъм. Въжето обаче се усука около кръста му, повлече го и го запрати във водата точно пред носа на пиратския кораб.

Гребецът — не знаеше да плува — започна диво да пляска с ръце и крака, мъчеше се да задържи главата си над водата.

Докато Арцелиан беше рязал абордажните въжета на десния борд, Вителий и един от младшите офицери бяха извършили същата операция на левия, като се изключи едно последно въже на кърмата. Вителий — от рамото му стърчеше стрела — извика на центуриона на съседния кораб:

— Плавций, връщайте се. Корабите ей сега ще се разделят!

Центурионът и легионерите му продължаваха да водят яростна битка на съседния кораб. Плавций измъкна меча си от черепа на един варварин и стрелна бърз поглед към галерата.

— Ти продължавай с товара — изрева, докато забиваше меча си да съсече друг пират. — Аз ще задържа варварите.

Вителий видя, че до него стоят само трима легионери, и разбра, че им остава още съвсем малко време.

— Твоята смелост няма да бъде забравена — извика той в отговор, докато сечеше последното въже. — Сбогом, центурионе!

Освободена от закотвения кораб, галерата полетя напред. Тъй като кормчията отдавна беше мъртъв, Вителий хвана кормилното весло да насочи кораба към сушата и усети как дръжката му става хлъзгава от собствената му кръв.

Корабът беше потънал в странна тишина и той се надигна да надникне какво става на палубата. Гледката долу го смая.

Цялата палуба беше осеяна с множество трупове и отсечени крайници — смесица от римски и варварски бойци, проснати в локви кръв. Членовете на екипажа, се бяха сражавали до смърт с нападателите. Пред себе си виждаше кланица, каквато дори не можеше да си представи.

Потресен от гледката и отслабнал от загубата на кръв, той впери очи в небето и се помоли:

— Защити ме за нашия император!

След това се вкопчи в кормилното весло, за да насочи кораба. Викове за помощ долитаха от мъжете във водата, но капитанът се направи на глух, докато корабът минаваше покрай тях. Беше втренчил празен поглед в брега, вкопчен в греблото със сетни сили. Продължаваше битката в последните мигове на своя живот.

Докато се давеше във вълните, Арцелиан видя как римският кораб идва право към него. Завика за помощ и после загледа с безпомощен ужас как галерата се плъзга покрай него в пълно мълчание. Миг по-късно с удивление отбеляза; че на палубата няма жива душа. Виждаше се само силуетът на капитан Вителий, приведен на кормилното гребло в издигнатата кърмова част.

Вятърът изведнъж се усили, изду платното, галерата ускори и скоро се изгуби от погледа му.

 

 

Портсмут, Англия, 16 юни 1916

Въпреки студения дъждец военният док кипеше от дейност. Хамали от кралския флот работеха трескаво под парния кран — товареха в предния трюм храна, запаси и муниции на сивия левиатан, вързан на пристана. Моряци с тежки двуредни палта подготвяха кораба за отплаване.

КНВ — Крайцерът на Нейно Величество — „Хампшир“ все още поддържаше безупречен външен вид въпреки десетилетието в морето и скорошното си участие в битката при Ютланд. Брониран крайцер клас „Девъншир“ с водоизместимост десет хиляди тона, „Хампшир“ беше един от най-големите кораби в британския военен флот. А също и един от най-смъртоносните, защото въоръжението му се състоеше от дузина голямокалибрени оръдия.

На километър и половина от там млад русокос мъж стоеше под навеса на празен склад и наблюдаваше товаренето на кораба през меден далекоглед. След двайсетина минути видя, че на кея се появява зелен автомобил „Ролс-ройс“. Приближи се до кораба и спря пред подвижния мост. Мъжът гледаше напрегнато как бързо се появиха неколцина офицери в камуфлажни униформи, за да посрещнат слезлите от кораба. От облеклото им русокосият заключи, че единият трябва да е политик, а другият офицер с висок чин. Успя за миг да зърне лицето му и се усмихна — мъжът носеше гъст мустак.

— Доли, дойде време да направим нашата доставка — каза русокосият и се дръпна в сянката на навеса, където имаше очукана каруца. Прибра далекогледа в сандъка под седалката, качи се и подръпна юздите. Доли, стара шарена кобила, вдигна възмутено глава, но после повлече каруцата в дъжда.

Хамалите почти не обърнаха внимание на мъжа, когато след няколко минути подкара каруцата покрай кораба. С избеляло вълнено палто и кални панталони, с ниско нахлупено на челото кепе, той приличаше на стотици други бедняци, които оцеляваха със случайна работа тук-там. В този случай обаче ставаше въпрос за маскировка, подсилена с небръснати бузи и лъха на евтино уиски, разляно по дрехите. Когато реши, че вече е време за представлението, русокосият подкара Доли към трапа и спря пред него, като на практика го направи неизползваем.

— Разкарай тази кранта оттук — викна червендалестият лейтенант, който надзираваше товаренето.

— Карам доставка за „Хампшир“ — изломоти мъжът.

— Документите — нареди лейтенантът.

Каруцарят бръкна във вътрешния джоб на палтото си и подаде на офицера измачкан лист с водни знаци. Лейтенантът се смръщи, докато го четеше, после поклати глава.

— Това не е нужната товарителница.

— Генералът това ми даде. Това и петарка — добави каруцарят и намигна хитро.

Лейтенантът заобиколи, за да огледа сандъка — беше с размери приблизително колкото ковчег. Отгоре с черно мастило беше написано:

„Собственост на Кралския военноморски флот.

На вниманието на сър Лий Хънт,

Специален пратеник в Руската империя.

Да се достави в Британското посолство в Петроград, Русия.“

— Хъм — измърмори лейтенантът, като местеше очи от сандъка към листа. — Добре, подписано е от генерала. Чудесно — повтори той и върна листа на каруцаря. — Ей, ти — обърна се към най-близкия хамалин. — Качете сандъка на борда. А ти разкарай тази каруца от тук.

Хамалите вързаха сандъка с въжета и един кран го вдигна и после го пусна в предния трюм. Каруцарят весело отдаде чест на лейтенанта, плесна с юздите и бавно подкара каруцата. След малко напусна района на военното пристанище, мина покрай последните складове, излезе в голо поле и след още километър зави по един разбит път и спря каруцата пред порутена селска къща. От обора до нея излезе накуцващ възрастен мъж и попита:

— Свърши ли си работата?

— Да. Благодаря, че ми даде да ползвам каруцата и коня ти. — Мъжът се усмихна, извади банкнота от десет лири от портфейла си и я подаде на стареца.

— Извинете, господине… — заекна той, гледаше банкнотата невярващо. — Ама това са повече пари, отколкото струва кобилата.

— Добра си е кобилата — отговори русокосият мъж и потупа Доли по врата за сбогом. — Довиждане — каза на стареца, обърна се и си тръгна, без да каже нищо повече.

След няколко минути — вървеше бавно по пътя — чу ръмжене на автомобилен двигател. Един син „Воксхол“ излезе иззад завоя, намали и спря пред него. Каруцарят отиде до задната врата и се качи. Суров на вид мъж в одеждите на англикански свещеник се плъзна настрана, за да му направи място на седалката, погледна го навъсено, после се пресегна назад към стойката и взе гарафа с бренди. Наля на каруцаря в кристална чаша, нареди на шофьора да продължава и попита:

— Натовариха ли сандъка?

— Да, отче — отговори каруцарят с подигравателна пламенност. — Приеха фалшивата товарителница и го качиха в предния трюм. — В гласа му вече нямаше и следа от акцент. — След седемдесет и два часа можеш да кажеш сбогом на твоя прославен генерал.

Думите му сякаш обезпокоиха свещеника, макар да ги беше очаквал. Той мълчаливо бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади натъпкан с банкноти плик.

— Както се договорихме. Половината сега, а останалото след… събитието.

Каруцарят взе плика и се усмихна, като извади от него дебела пачка.

— Чудя се дали германците биха платили толкова, за да потопят кораб и да пратят на оня свят един генерал — подхвърли той. — Ти да не би случайно да работиш за кайзера, а?

Свещеникът решително поклати глава.

— Не. Става дума за теологически въпрос. Ако беше успял да намериш документа, това щеше да е излишно.

— Три пъти претърсих къщата. Ако беше там, щях да го намеря.

— Поне така ми каза.

— Сигурен ли си, че е качен на борда?

— Научихме за планирана среща на генерала с главата на Руската православна църква в Петроград. Не може да има никакво съмнение за целта. Документът трябва да е на борда. Ще бъде унищожен заедно с него и тайната ще умре.

Гумите стъпиха на мокри павета — навлизаха в покрайнините на Портсмут. Шофьорът пое към центъра на града между редиците високи тухлени къщи. На главното кръстовище зави и влезе в автомобилната алея зад каменната черква „Св. Мария“. Дъждът се усили.

— Бих искал да ме свалиш на гарата — каза каруцарят, докато голямата кола пресичаше гробището и накрая спря зад жилището на свещеника.

— Трябва да се помоля — отговори той. — Няма да отнеме много време. Защо не дойдеш с мен?

Каруцарят преглътна една прозявка, без да отмества поглед от прозореца, по който се стичаше вода.

— Не, предпочитам да остана тук, на сухо.

— Добре. Скоро ще се върнем.

Отецът и шофьорът слязоха, а каруцарят почна да брои кървавите си пари. Откри, че му е трудно да различава стойността на банкнотите, и усети, че зрението му се замъглява. Заля го внезапна умора и той натика пачката в джоба си и полегна на седалката. Макар да му се стори, че са минали часове, само след няколко минути капки студена вода го накараха да отвори тежките си клепачи. Сериозното лице на свещеника гледаше надолу към него сред поройния дъжд. Мозъкът му съобщи, че тялото му се движи, но не усещаше краката си. Успя да фокусира очите си дотолкова, че видя шофьорът да го носи за тях — отецът пък го бе хванал под мишниците. В мозъка му се размърда приглушена тревога и той се насили да извади от джоба си пистолета си „Уебли Булдог“. Ръцете му отказваха да го слушат. Брендито, осъзна той с моментна яснота. Причината беше в брендито.

Зелен листак ги заслони от дъжда — носеха го през горичка извисяващи се дъбове. Лицето на свещеника продължаваше да се полюшва над него, нацупена безразлична маска, осветена от две студени очи. След това лицето литна, или по-точно той падна. По-скоро чу, отколкото усети, че тялото му полита в ров и се стоварва тежко в калната локва на дъното. Легнал по гръб, той гледаше нагоре към свещеника, който стоеше високо над него.

— Прости ни греховете в името на Отца, Сина и Светия Дух — каза тържествено отецът. — Почивай в мир.

Над очите му лъсна лопата и тежка буца кал се стовари на гърдите му. Последва я друга, след това още една.

Тялото му беше сковано, не можеше да говори, но разумът му още работеше. С ужасяваща яснота разбра, че го погребват жив. Отново се насили да раздвижи крайниците си, но те не го слушаха. Докато го затрупваха с кална пръст, ужасените му писъци отекваха само в собствената му глава.

 

 

Върхът на перископа цепеше черната кипяща вода и вдигаше малък фонтан, почти невидим под нощното небе. На десет метра под него германският флотски старши лейтенант Вос, младеж с детско лице, бавно въртеше перископа на триста и шейсет градуса. Застоя се на няколко точици светлина, които се издигаха високо в далечината: група селски къщи на нос Маруик — ледено, помитано от ветровете удължение на островите Оркни. Почти беше завършил кръговото си наблюдение, когато бледо сияние на източния хоризонт привлече вниманието му. Вос фокусира перископа и проследи движението на светлината.

— Възможна цел на нула-четири-осем градуса — заяви той, като се опитваше да сдържи вълнението си.

Неколцината други моряци в командната рубка на подводницата наостриха уши при думите му.

Вос продължи да следи обекта. Луната проби дебелия слой буреносни облаци и за миг освети обекта на фона на островните хълмове зад него. Сърцето на Вос подскочи, дланите му, стиснали ръкохватките на перископа, се изпотиха. Той премигна, взря се пак за по-сигурно, след това се отдръпна от окулярите. Без да каже и дума, изскочи от командната рубка и забърза по тесния коридор към капитанската каюта на кърмата. Почука силно по стената, после дръпна тънката завеса.

Капитан Курт Байцен се събуди на мига и запали малката лампа над главата си.

— Капитане, забелязах голям плавателен съд да наближава от югоизток на около десет километра от нас. За кратко успях да зърна профила му. Британски кораб, най-вероятно боен — докладва Вос развълнувано.

Байцен кимна, отметна одеялото и седна. Беше си легнал облечен, затова само си нахлузи ботушите и бързо последва помощника си в командната рубка. Байцен беше опитен подводничар и дълго гледа през перископа, обхождайки целия периметър на определените координати.

— Да, корабът е боен — потвърди той равнодушно. — Този квадрант не е ли миниран?

— Не — отвърна Вос. — Нашето най-близко поле е на дванайсет мили северно от него.

— Приготви се за атака — нареди капитанът.

Байцен и Вос се преместиха на дървената маса за карти, изчислиха точния курс за пресрещане и дадоха координатите на кормчията. Макар и да беше под вода, подводницата се клатеше и накланяше заради бурните вълни на повърхността, което още повече усложняваше спешната задача.

Построената в хамбургската корабостроителница У-75 беше подводница от клас УЕ-1, конструирана основно за залагане на мини на морското дъно. В добавка към големия запас мини тя носеше четири торпеда и разполагаше с мощно 105-милиметрово палубно оръдие. Почти бяха завършили с поставянето на мините и никой от екипажа не очакваше среща с вражески боен кораб.

Под командването на Байцен, У-75 изпълняваше едва шестата си мисия след въвеждането й в експлоатация преди половин година. Сегашното плаване вече се беше увенчало с малък успех, защото заложените от тях минни полета бяха потопили неголям търговски кораб и два траулера. Обаче това щеше да е техният първи опит да спечелят голямата награда. Сред екипажа бързо се разчу, че ще атакуват британски боен кораб, което увеличи напрежението до високи нива. Самият Байцен знаеше, че подобен успех ще му осигури железен кръст.

Германският капитан внимателно отведе подводницата до позиция перпендикулярно на нос Маруик. Ако корабът запазеше курса си, щеше да се озове на петстотин метра от дебнещата У-75. Торпедата на подводницата осигуряваха точно попадение на не повече от осемстотин метра, което налагаше неприятно близка стрелкова позиция. През Първата световна война повечето кораби бяха потопявани от палубните оръдия на подводниците. У-75 не можеше да се възползва от тази възможност срещу тежковъоръжения крайцер, особено при това бурно море.

Заел позиция за стрелба, капитанът не се отделяше от перископа в очакване на плячката. Друго проблясване на лунната светлина разкри, че старши лейтенантът не е далеч от истината. Плавателният съд беше брониран крайцер, но малко по-малък от страховитите дреднаути.

— Първи и втори апарат готови за стрелба! — изкомандва Байцен.

Крайцерът беше на около миля от тях, огромната му маса затулваше почти целия хоризонт. Капитанът направи двойна проверка на огневата настройка на торпедата, след това още веднъж се вторачи в мишената. Плавателният съд бързо навлизаше в обхвата на торпедата.

— Отворете капаците на носовите апарати — нареди той.

След секунди до командната рубка достигна отговорът:

— Капаците отворени.

— Първи и втори апарат готови!

— Готови! — долетя отговорът.

Байцен следеше крайцера през перископа и чакаше търпеливо. Моряците около него не смееха да си поемат дъх. Той гледа до мига, когато големият силует на кораба се озова точно пред тях. И тъкмо когато отвори уста, за да изкомандва огън, очите му внезапно бяха заслепени от огнено кълбо. Секунда по-късно приглушен взрив долетя под водата до подводницата.

Байцен гледаше втрещен през окулярите как от крайцера изригнаха пламъци и дим и осветиха небето в тъмночервено. Големият боен кораб потрепери и се заклати, малко по-късно носът му потъна под водата. Кърмата бързо щръкна нагоре, постоя така известно време, след това се плъзна след носа към морското дъно. За по-малко от десет минути огромният крайцер изчезна под водата.

— Вос… сигурен ли си, че в този квадрант няма мини? — попита Байцен. Гърлото му беше пресъхнало.

— Да, господин капитан — потвърди помощникът, който в момента за втори път проверяваше картата с разположението на минните полета.

— Потъна — измърмори капитанът на разтревожения екипаж, който стоеше в очакване на заповеди. — Затворете носовите капаци и свободно.

Разочарованият екипаж се зае с обичайните си задължения, а капитанът остана на перископа и безмълвно гледаше през окулярите. Десетина души бяха оцелели в спасителните лодки, но той не можеше да им помогне с нищо в тези бурни води. А и не искаше — те бяха неприятели. Вторачен в пустото черно море, капитан Байцен се опитваше да измисли някакво обяснение. Но никое не беше смислено. Бойните кораби не се взривяват от само себе си.

Мина доста време преди Байцен да се откъсне от перископа и да се върне мълчаливо в каютата си. Тъй като щеше да умре през войната, никога нямаше да научи защо се беше взривил „Хампшир“. Но през останалите дни от късия си живот младият капитан така и не успя да прогони спомена за последните минути на крайцера — наглед безпричинната гибел на един боен кораб.