Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (18)

17.

Пит стоеше в зоната за изпращачи. Въздъхна с облекчение, докато гледаше как самолетът на Лорън се отделя от ръкава и рулира, за да се подреди на опашката чакащи да излетят от международното летище „Ататюрк“ самолети. След като жена му беше в безопасност, най-после можеше да се отпусне.

Между днешния ден и деня, в който стоеше на кея в Йеникьой и гледаше как неуспелият убиец отплава за другия бряг на Босфора, бяха преживели един нелек промеждутък. Бяха взели такси за Истанбул, там се промъкнаха през задния вход на хотела и веднага се изнесоха. Обикаляха из града, за да се уверят, че никой не ги следи, и накрая отседнаха в скромен хотел близо до летището, за да преспят.

— Може би трябваше да идем в американското посолство и да съобщим за случилото се — оплака се Лорън, когато влязоха в скучната стая. — Поне щяха да ни осигурят охрана в някой хубав хотел.

— Права си — съгласи се Пит. — След сто разговора с най-различни бюрократи сигурно щяха да ни намерят безопасно място след пет-шест дни. — Не беше изненадан, че не бе поискала дипломатическа помощ: тя рядко използваше положението си, за да получи специално отношение.

— Все едно. Държавният департамент така или иначе ще научи за станалото — каза тя. — Тези типове трябва да бъдат пъхнати в затвора.

— Моля те, направи ми една услуга! Изчакай да се прибереш на безопасно място у дома, преди да раздухаш случилото се!

И сега я изпращаше с първия възможен полет за Вашингтон. Тъй като имаше време до неговия полет за Хиос, закуси в едно от кафенетата на летището, после опита да се обади на доктор Рупе. Искрено се изненада, когато Рупе вдигна телефона в Рим, който му беше дал.

— От летището ли се обаждаш? — попита неговият приятел, когато едно шумно съобщение се понесе от високоговорител над главата на Пит.

— Да, току-що изпратих Лорън и сега чакам своя полет.

— Смятах, че ще останете още няколко дни.

Пит го осведоми за приключението им.

— Слава богу, че сте в безопасност — възкликна Рупе. — Тези типове сигурно имат здрави връзки. Съобщихте ли в полицията?

— Не — отговори Пит. — Беше малко подозрително, че успяха да ни открият толкова бързо.

— Вероятно сте постъпили умно. Турската полиция се води корумпирана. И като се имат предвид лошите новини, сте били прави да предположите нещо подобно.

— Какво се е случило?

— Обади се помощникът ми от музея. Очевидно някой е влязъл с взлом в кабинета ми и го е преровил. Посред бял ден. Добрата новина е, че не са успели да намерят сейфа, така че твоята златна корона е в безопасност.

— А лошата?

— Отмъкнали са монетите и някои мои документи, сред които и твоята карта за местоположението на корабните останки. Естествено, не съм сигурен, но ми се струва, че между тези събития има някаква връзка. Никога не ми се е случвало подобно нещо.

— Още един продукт на продаващата информация турска полиция?

— Твърде възможно. Моят асистент вече е съобщил за престъплението и в момента се провежда разследване. Но както при обира в Топкапъ, твърдят, че не разполагат с никакви следи.

— Досега трябваше да са събрали цял чувал — подхвърли Пит недоволно.

— Би трябвало. Няма какво да направим обаче. Когато се върна в Истанбул, ще се опитам да разбера нещо повече за твоята корона.

— Добре. Ще ти звънна след няколко дни.

Пит затвори. Надяваше се, че връзката му с крадците от Топкапъ е приключила.

Обаче дълбоко в себе си се съмняваше в това.