Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (13)

12.

— Преселекторна^[1] ли е скоростната кутия? — попита Пит.

Възрастният мъж се наведе и отвори вратата откъм шофьора.

— Разбира се — отговори с явно американски акцент. — Запознат ли сте с „Делайе“?

— Отдавна се възхищавам на колите от тази марка — заяви Пит, — особено на спортните модели.

— Това е модел 135 Т купе от 1948 година с каросерия от парижкото ателие на Анри Шапрон.

Голямото купе имаше чисти, но малко тежки черти, които можеха да послужат за пример на опростенческото виждане на дизайнерите веднага след Втората световна война, Лорън се възхити на впечатляващото сребристозелено оцветяване, което правеше колата да изглежда още по-дълга.

— Сам ли я реставрирахте? — попита тя.

— Да. По занаят съм миньор. Попаднах на колата в една стара дача в Грузия, докато работех по проект на Черноморското крайбрежие. Беше в лошо състояние, но нищо не липсваше. Докарах я в Истанбул и с помощта на неколцина местни таланти я реставрирах. Не е с конкурсни качества, но мисля, че изглежда добре. Измъкнах доста скорост от шестцилиндровия двигател, така че сега върви като змей. — Той протегна ръка към Пит. — Между другото, казвам се Клайв Къслър.

Пит стисна ръката му и представи Лорън и себе си.

— Прекрасна е — добави той, макар очите му да бяха впити в тълпата. Мъжът със слънчевите очила гледаше към него от стотина метра и небрежно се приближаваше. Пит забеляза, че двамата други са поизостанали, но също се приближаваха по фланговете.

— Защо продавате колата? — попита той, докато лекичко подбутна Лорън да се доближи до вратата от другата страна.

— Местят ме в Малта за известно време и там няма да разполагам с място за нея — отговори мъжът, усмихна се на Лорън и отвори лявата врата. Спящият на седалката черен дакел я погледна раздразнено, изскочи от автомобила и изтича при господаря си. Лорън се настани на предната кожена пътническа седалка и помаха на Пит.

— Добре изглеждате в колата — подхвърли Къслър — стар трик на автомобилните продавачи.

Лорън му се усмихна мило и попита:

— Може ли да врътнем едно кръгче тук из парка?

— Защо не? Ключовете са на таблото. — Обърна се към Пит. — Знаете ли как се работи с преселекторната скоростна кутия? Съединителят е нужен само при потегляне и спиране.

Пит кимна и се качи в колата с десен волан. Завъртя ключа и със задоволство чу как двигателят веднага запали.

— Ей сега се връщаме — каза той и помаха на мъжа през отворения прозорец. Даде на заден, после пое покрай последната редица автомобили, като се надяваше така да избегне Слънчевите очила. Преследвачите им излязоха иззад последната кола в редицата и забелязаха Пит зад волана точно когато потегляше. Пит леко натисна газта, като внимаваше задните колела да не забуксуват по хлъзгавата трева, и колата се понесе напред. Слънчевите очила се поколеба за миг, после му кресна да спре. Пит не му обърна внимание, а бързо увеличи скоростта.

Чу още викове през рева на двигателя, после Лорън му извика да внимава. Пред тях крадецът от Топкапъ със синята риза изскочи между подредените автомобили.

— Въоръжен е! — изпищя Лорън, докато колата ги носеше все по-близо към техния враг.

Мъжът беше извадил пистолет и се опитваше да го скрие, като го притискаше до бедрото си. Стоеше близо до едно „Пежо“ с дървена каросерия и чакаше да минат покрай него.

Двигателят вече работеше на високи обороти, затова Пит премести монтирания на таблото лост на втора скорост и извика на жена си:

— Наведи се!

Само на няколко метра от тях мъжът вдигна пистолета. В същия момент Пит натисна газта. Двигателят с три карбуратора изрева и Лорън и Пит се залепиха за седалките. Внезапното ускорение обърка стрелеца и той се засуети да се прицели отново. Пит обаче не му даде възможност, защото зави рязко надясно и насочи дългото торпедо на колата право срещу смаяния бандит.

Блокиран отзад от пежото, мъжът имаше само един ход — да отскочи, за да не украси предната решетка.

Предницата на колата закачи леко бронята на пежото, преди да блъсне стрелеца в краката и да го запрати далеч встрани. Той изпищя от болка и стреля два пъти. И двата изстрела не улучиха. Единият куршум проби брезентовия таван, а другият мина над колата.

Пит бързо зави, за да не се блъсне в останалите коли в редицата. Докато поднасяше по поляната, делайето едва не се блъсна в камионетката на някакъв селянин, докарал дини за продан. Уплашени хора отскачаха от алеята. Пит натискаше клаксона. Погледна в огледалото и видя Слънчевите очила и Персиеца да се навеждат над поваления стрелец. Никой от двамата не държеше оръжие.

Лорън бе пребледняла и докато се насочваше към изхода на парка, Пит й намигна окуражително.

— Човекът беше прав. Тази кола наистина върви като змей.

 

 

Веднага щом изскочиха от градината Пит зави наляво по главния път. Той се виеше на юг покрай Босфора и водеше в Истанбул. Стрелците от парка не показаха признаци, че са готови да се откажат. Под заплаха с оръжие отнеха камионетката на селянина, набързо натовариха ранения си другар, скочиха в колата и потеглиха с мръсна газ. Отзад дините падаха и се пръскаха с пукот като оръдейни снаряди.

Въпреки годинките на делайето Пит и Лорън имаха предимство пред останалите участници в движението.

Произходът на „Делайе“ водеше началото си от автомобилните състезания, като френската кола успешно беше участвала в двайсет и четирите часа на Льо Ман. Под обтекаемата каросерия, произвеждана по поръчка за богати и известни люде, се криеше мощен двигател. Твърдото окачване и високооборотният мотор по стандартите на 1950-те години даваха възможност на Пит да кара бързо. Обаче тесният път с много завои и задръстен от оживеното следобедно движение, щеше да изравни шансовете на преследвани и преследвачи.

Пит бързо сменяше скоростите и взимаше завоите със свирещи гуми. Благодарение на електромагнитния съединител само трябваше да премества малкия скоростен лост на арматурното табло. Той умееше да кара стари автомобили, защото сам притежаваше колекция антикварни возила, подслонена в един хангар близо до Вашингтон. Това беше страст, подобна на тази към морето, и сега откри, че въпреки обстоятелствата се забавлява да изстисква всичко от спортния автомобил.

Лорън се взираше през малкия заден прозорец, но все пак забеляза как Пит погледна арматурното табло и се намръщи.

— Какво има?

— Индикаторът за горивото присветна, значи караме на резерва — отговори той. — Мисля, че няма да успеем да стигнем до Истанбул.

Оживеното движение започна да ги забавя и на един прав участък Лорън видя, че камионетката ги догонва с висока скорост.

— Трябва да намерим някакво оживено място, където да им се измъкнем — предложи Лорън.

На тесния път, който се провираше между различни богаташки резиденции, нямаше много възможности за криене. Когато наближиха село Буюкдере, започнаха да срещат още повече коли, а Пит при всяка възможност се опитваше да надминава по-бавните. Подпомогната от трафика, камионетката се беше приближила на седем-осемстотин метра. Помежду им имаше само няколко автомобила.

Пит искаше да навлезе в по-гъсто населения район на селото в западна посока, но оживено движение запушваше отбивката и той се отказа и продължи по крайбрежния път, който изведнъж пое над водата по дълъг мост. Насрещното движение за малко се разреди, Пит даде газ и надмина дълга редица коли, подредени зад натоварен с пръст самосвал. Мостът свърши и пътят започна отново да се извива по бреговата линия в нещо подобно на турска разновидност на Ембаси Роуд^[2], където множество чуждестранни посолства имаха внушителни резиденции с изглед към река Анакостия.

— Какво прави нашият зарзаватчия? — поинтересува се Пит, очите му бяха впити в пътя пред тях.

— В момента задминава самосвала на около километър зад нас — докладва Лорън, преди движението зад тях да се скрие зад дълъг завой.

Зеленият „Делайе“ профуча покрай лятната резиденция на британския посланик и след миг Пит беше принуден да спре, като използва и скоростите, за да убие инерцията. Пред тях голям мебелен камион безуспешно се опитваше да влезе на заден ход в частна алея за автомобили и беше запушил и двете платна.

— Разкарай се! — изкрещя Лорън несъзнателно. Шофьорът на камиона не я чу, но и да беше, това нямаше да има значение, защото, без да обръща внимание на клаксоните, даде напред, за да направи още един опит.

Пит бързо огледа пътя за някакъв изход и установи, че има само един. Мина на по-ниска предавка и насочи колата през отворената врата на автомобилната алея вдясно. Гумите стъпиха на павирания път, който водеше към богаташко имение, някога собственост на датското кралско семейство. Широката алея разсичаше голямата градина с цветя и акуратно окосена трева, преди да стигне до стълбището на основната сграда, сега боядисана в розово-оранжево.

Един градинар загледа смаяно как старият френски автомобил влетя в алеята, сякаш идваше от отдавна отминалото време, когато тук се бяха разхождали кралски особи. Колата намали и спря зад декоративно подрязан храст. След секунди градинарят разбра защо зелената кола се крие.

Чу се свирене на гуми, после през входа влетя камионетката, но шофьорът не успя да намали достатъчно, така че задницата поднесе, блъсна се в лявата каменна колона на портата и левият заден калник се откъсна.

Няколкото останали дини изскочиха от каросерията и пръснаха лепкавото си червено съдържание по каменните плочи. Шофьорът успя да овладее колата и се понесе към делайето, което стоеше с работещ на празни обороти двигател. Пит нарочно бе подмамил преследвачите, защото не искаше да запушват вратата. Включи на скорост, ауспухът избълва черен облак и колата се понесе напред. Камионетката се приближаваше бързо, но той успя първи да мине по алеята, която опасваше резиденцията, и зави наляво. Персиеца се показа от прозореца на камионетката, която беше на около стотина метра от френския автомобил, и започна да стреля с автоматичен „Глок“. Поради ъгъла между колите трябваше да изнесе ръката си пред стъклото на камионетката, което му пречеше да се прицели точно. Няколко куршума се забиха в багажника на френския автомобил, но пътниците и важните части останаха невредими.

В момента Пит взимаше втория завой, подавайки газ, за да не изгуби инерция. В края на завоя се издигаше голяма статуя на Венера, вдигнала ръка към небесата.

— Внимавай — изпищя Лорън, когато колата се насочи право към мраморната статуя.

Пит стисна волана и натисна още газта. Няколко куршума профучаха над тях. Колата продължаваше да завива с плъзгане и да се носи към края на автомобилната алея и внушителната Венера. Задните колелета се превъртяха, изпратиха назад облак прах и камъчета и накрая намериха сцепление и превърнаха плъзгането в движение напред. Лорън впи ръце в арматурното табло. Чу се пронизително стържене, когато задният калник облиза Венера, но колата се стрелна напред.

— Откъсна й ръката — отбеляза Лорън.

— Искрено се надявам, че Къслър има пълно каско — отговори не особено остроумно Пит, без да поглежда назад.

Щом френската кола се насочи към входа, дойде редът на камионетката да вземе завоя покрай Венера. Персиеца продължаваше да стреля по бегълците и викаше на шофьора да ускори още. Камионетката обаче имаше много по-високо разположен център на тежестта, а и гумите й бяха доста износени, което й попречи да повтори слалома на френската спортна кола. В опита си да поддържа висока скорост камионетката изгуби сцепление и започна да се плъзга странично към статуята. Слънчевите очила се уплаши и наби спирачки, но това само влоши положението.

Градинарят гледаше с отворена уста как камионетката удари статуята под остър ъгъл. Мраморната Венера се разпадна на части в облак прах, а от удара камионетката се завъртя и се плъзна обратно по алеята, преди да се забие в гъсталак ниски върби. Отскочи от тях, блъсна се в един стар орех и най-накрая спря.

Слънчевите очила отскочи назад със сцепена устна от целувката с волана. До него мъжът със синята риза притискаше с ръка разбития си нос, от който шуртеше кръв. Само Персиеца преживя сблъсъка невредим, защото се беше хванал здраво за вратата.

Щом чу, че двигателят продължава да работи, той викна на шофьора:

— Давай след тях!

Слънчевите очила тръсна глава, за да се свести, включи на задна и с много газ върна камионетката на автомобилната алея. Когато натисна спирачките, отзад в каросерията нещо затрополи. Персиеца погледи през задното стъкло и видя отчупената глава на Венера да се търкаля в каросерията.

Пит вече беше излязъл от имението. Както беше предположил, номерът му беше осигурил време на камиона да освободи пътя. Пит се възползва от това и подкара по паважа.

— Може и да спечелихме малко преднина — отбеляза той, — но бензинът ни все пак свършва.

Лорън погледна и видя, че стрелката на индикатора вече е на нула.

— Може би ще останат в прегръдките на Венера — каза тя с надежда в гласа.

Профучаха покрай лятната резиденция на австрийския посланик. Тук пътят се разширяваше и видяха друго крайбрежно село напред. На кея имаше голям автомобилен ферибот, на който вече се качваха пътници и превозни средства, за да пресекат Босфора.

— Фериботът е най-добрата ни възможност — подхвърли Пит, докато се спускаха към брега.

— Да, за чудесната разходка, която ми обеща — изсумтя Лорън.

По лицето на Пит се плъзна дяволита усмивка.

— Да, чудесна, но само за някои.

Минаха покрай табела, която обявяваше, че пред тях е кварталът Йеникьой, пробиха си път през оживеното движение до кея, спряха зад един камион и зачакаха да се качат на ферибота. Пит заоглежда крайбрежните ресторанти и кафенета.

— Камионетката! — почти извика Лорън.

Пит се обърна, погледна през задното стъкло камионетката, която идваше по пътя, и каза:

— Искам да отидеш в ей онзи ресторант със зелената тента и да ми поръчаш бира.

— Онази опушена дупка с тъмните стъкла? — възкликна жена му. Наоколо имаше няколко значително по-чисти и вдъхващи повече доверие заведения.

— Именно — потвърди Пит.

— Ами разходката?

— Тя ще е за нашите приятели. Иди там и ме чакай. Хайде, върви.

Гледаше я, докато слизаше от колата и как пресича улицата и предпазливо влиза в мръсния бар. След секунди видя в огледалото как камионетката излиза на кея. С удоволствие забеляза, че предният й калник е смачкан и целият в бял прах. Левият фар липсваше и отражателят приличаше на празна орбита. Преследвачите без съмнение бяха видели френския автомобил, защото камионетката се нареди на опашката три коли зад Пит.

Щом видя, че камионът пред него потегля към рампата на ферибота, Пит даде газ и с малко нахалство го изпревари, което му спечели сърдит клаксон. Камионът можеше да му послужи донякъде за прикритие и да скрие факта, че в колата е само той. Пит плати на касиера, вкара колата в товарния отсек на покрития ферибот И спря зад малка кола, пълна с младежи. Слезе и погледна назад. Камионът още стоеше на входа към товарната рампа и запушваше пътя на останалите, шофьорът ровеше из джобовете си, за да натъкми парите за превоза.

Дори някой от преследвачите да беше слязъл от камионетката, още не се виждаше. Пит се обърна и огледа ферибота. Беше с две палуби, като долната поемаше превозните средства, а пътниците пътуваха на горната. Някакъв продавач на пуканки тъкмо предлагаше стоката си на младежите в предната кола. Беше висок горе-долу колкото Пит и със същата къдрава черна коса.

— Извинете, бихте ли наглеждали колата ми, докато отида до тоалетната? — попита го Пит и извади от портфейла си банкнота от десет лири.

Търговецът видя банкнотата и кимна.

— Разбира се.

Пит пъхна банкнотата в ръката му и добави:

— Ще ви помоля да се качите. Така никой няма да посмее да пипа колата.

Мъжът с готовност остави кошницата с пуканки и седна зад волана.

— Веднага се връщам — обеща Пит и забърза към стълбата. Качи се на горната палуба и тръгна през тълпата към кърмата. Камионетката тъкмо се качваше по товарната рампа. И тримата преследвачи бяха в кабината. Камионетката беше последното превозно средство, което се качи на борда, и екипажът започна да вдига рампата, която служеше и за преградна стегна. Разнесоха се три изсвирвания, което означаваше, че фериботът тръгва. Пит стигна на кърмата и зачака винтовете на ферибота да се завъртят.

Хвърли поглед към носа.

На една от стълбите към горната палуба беше застанал Слънчевите очила и трескаво оглеждаше хората. Пит си представи израженията на бандитите, когато бяха открили продавача на пуканки седнал зад волана. Нямаше много време да се забавлява с тази мисъл, защото изведнъж палубата под краката му се разтресе водата под кърмата закипя.

Той бързо се прехвърли през релинга, което предизвика суматоха сред най-близките пътници и за жалост привлече вниманието на Слънчевите очила. Убиецът хукна да пресича палубата, но Пит увисна на перилата и се спусна на долната палуба, по-точно върху някакъв камион. Скочи от него, хукна към задната част на ферибота, изкачи стълбата, която водеше до пътеката покрай товарната рампа, засили се и скочи на кея.

Стана и се изтупа. Фериботът вече набираше скорост и се отдалечаваше от брега.

Слънчевите очила се появи при релинга на горната палуба и инстинктивно посегна към кобура, който носеше под лекото си сако, но после се отказа.

Пит добродушно му помаха с ръка, сякаш бяха стари приятели. Слънчевите очила не му отговори — стоеше неподвижно и гледаше навъсено, докато фериботът бавно, но неумолимо се отдалечаваше към другия бряг.