Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (21)

20.

Магазинът с табела „Соломон Бренди — антиквариат“ беше разположен в тиха странична уличка на Стария град в Ерусалим, недалеч от ротондата „Гроба Господен“. Подобно на останалите седемдесет и четири лицензирани търговци в страната, Бренди имаше официално разрешение от Държавата Израел да купува и продава антикварни предмети, стига да не са крадена стока.

Това законово ограничение не представляваше кой знае каква пречка за повечето търговци, защото те просто не искаха идентификационни номера, които биха могли да бъдат проследени, за предметите с неясен произход, влизащи през задния им вход. Странното беше, че законите на Израел за антикварните предмети създаваха огромен пазар на истински реликви и фалшификати, като позволяваха законната търговия с находки — практика, забранена в повечето държави. Често антикварните предмети се вкарваха контрабандно в Израел от околните страни, за да бъдат узаконени и продадени на колекционери от цял свят.

Софи Елкин влезе в добре осветения магазин на Бренди и трепна от силния писък на звънеца, който възвести, че е прекрачила прага. Тясната вътрешност беше празна откъм хора, но претъпкана с артефакти, които бяха изпълнили остъклените рафтове покрай четирите стени. Тя отиде до витрината в центъра на магазина, в която бяха изложени глинени съдове с налепени по тях етикети „Ерихон“. Опитното й око веднага определи, че са фалшификати, които скоро щяха да се превърнат в ценно притежание за някой турист, осъществил пътуването на своя живот и пристигнал на поклонение в Светите земи.

Нисък набит мъж с големи като палачинки очи излезе от задната стаичка, облякъл прашна найлонова престилка върху омачканите си дрехи, остави на тезгяха малка глинена фигурка и погледна смутено Софи.

— Госпожице Елкин, каква изненада — поздрави я с глас, който подсказваше, че идването й не е добре дошло.

— Здравей, Сол. Май още няма туристи, а?

— Все още е рано. Сутрин разглеждат забележителностите, а пазаруват следобед.

— Трябва да поговорим.

— Лицензът ми е редовен. Предадох доклада си навреме — възрази той.

Софи поклати глава.

— Какво можеш да ми кажеш за кражбата и стрелбата в Цезарея?

Бренди видимо се успокои.

— Тъжна работа. Разбрах, че един от твоите хора е бил убит.

— Да. Холдер.

— Помня го. Много гласовит и шумен. Доколкото си спомням, веднъж заплаши, че ще ме „светне с лопатата“ — каза Бренди с мазна усмивка.

Софи беше заловила Бренди преди две години при тайна операция, когато беше приел голямо количество находки, откраднати от Масада. Беше оттеглила обвиненията, когато той се съгласи тайно да сътрудничи за залавянето на истинските крадци на артефакти. Обаче от време на време използваше стария случай да го притиска за информация за други операции. Бренди обикновено се измъкваше от повечето й въпроси, но поне досега никога не я беше лъгал открито.

— Искам човека, който го уби — натърти Софи.

Бренди вдигна рамене.

— Страхувам се, че няма да мога да ти помогна.

— Соломон, ти чуваш разни работи. Мулетата ли го направиха?

Бренди тревожно погледна през витрината, да не би да има разтакаващи се непознати.

— Мулетата са опасна организация. Терористи, които действат в рамките на нашите собствени граници. Нали не искаш да се доближаваш прекалено до тях, госпожице Елкин?

— Те ли го направиха? — попита тя, гледаше го в очите.

— Има подобни подозрения — отговори той тихо, — но точно като теб, не мога да го кажа със сигурност.

— Не познавам други, които крадат находки с насочени оръжия и не се страхуват да дръпнат спусъка.

— И аз — призна Бренди. — Поне не в нашата страна.

— Соломон, кажи ми, кой според теб би наел подобен екип?

— Със сигурност не и търговец — каза той възмутено. — Знаеш много добре как стават работите на черния пазар. По-голямата част от изкопните работи се върши от мръсни бедни араби, които получават жълти стотинки за намереното. След това находките минават през поредица посредници — понякога през търговци, а друг път не, докато не си намерят място в обществена или частна сбирка. Обаче мога със сигурност да ти кажа, че нито един търговец на антики в Израел няма да изложи на опасност прехраната си, като закупи артефакти с кръв по тях. Това е твърде голям риск.

Макар да имаше съмнения, че половината от предметите по лавиците на Бренди са придобити чрез незаконни разкопки, Софи знаеше, че той е прав. Качеството на най-добрите инвентарни списъци на търговците зависеше от тайните сенчести сделки, за които е нужно доверие и от двете страни. Съществуваше твърде голяма вероятност да бъдеш разкрит, ако бе забъркаш с неподходящи хора. Убиването заради антикварни предмети далеч надхвърляше сферата на обикновената търговия. В това Софи беше уверена.

— Сигурна съм, че никой разумен търговец няма да се забърка с тези касапи — натърти тя. — Чул ли си нещо за опити да бъдат продадени римски ръкописи на папирус от четвърти век?

— А, значи това са откраднали от Цезарея — отговори той и кимна с разбиране. — Не, не съм чул нищо за опити да бъдат продадени подобни неща.

— Ако стоката не е на пазара, значи трябва да са свършили работата за някой частен колекционер.

— И аз бих си казал това — съгласи се Бренди.

Софи се приближи към тезгяха и взе малката глинена фигурка — грубо моделиран вол с варакосан хомот. Внимателно огледа формата и изработката и попита:

— От епохата на Първия храм?

— Имаш добро око — отговори Бренди.

— За кого е?

— Ммм… за един банкер от Хайфа. Специализирал се е в ранни израелски глинени предмети. Вече разполага с малка, но всъщност много впечатляваща сбирка.

— Притежава ли папирусови ръкописи?

— Не, те не са в сферата на интересите му. За него това е по-скоро хоби, отколкото зловещ фанатизъм. Малцината колекционери, които зная, че събират папируси, се интересуват от определено съдържание или текстове. Никой от тях не е онова, което вие наричате „рисков играч“.

— Сол, кажи ми тогава кой може да изпитва такава страст към тези ръкописи и освен това разполага със средствата, за да стигне до подобна крайност?

Бренди впери очи в тавана и се замисли.

— Кой може да каже? Познавам богати колекционери от Европа и Америка, които биха направили какво ли не, за да се сдобият с определен артефакт. Обаче сигурно има още десетки подобни, за които дори не съм чувал.

— Информацията за ръкописите от Цезарея беше само на един ден — отбеляза Софи. — Струва ми се невъзможно някой западен колекционер да реагира толкова бързо. Не, Соломон, мисля, че това е било организирано от някакъв местен елемент. Дали някакви тукашни имена биха се вписали в този профил?

Бренди вдигна рамене и поклати глава. Софи и не очакваше друго, защото знаеше, че богатите колекционери са за Бренди като „мазните влакове“ през следвоенните години. Той вероятно наистина нямаше представа кой стои зад нападението в Цезарея, но със сигурност нямаше да насочи подозренията към някой от големите си клиенти.

— Ако чуеш нещо, каквото и да е, обади се — нареди тя, тръгна към изхода, но изведнъж се обърна и вторачи предупредителен поглед в него. — Когато намеря тези касапи, а аз ще ги намеря, няма да се отнеса добре с техните съучастници, независимо дали са им помогнали съзнателно, или не.

— Госпожице Елкин, имаш думата ми — отговори невъзмутимо Бренди.

Звънецът на вратата възвести влизането на висок слаб мъж, който сковано прекрачи прага. Лицето му беше правилно и привлекателно, пясъчнорусата коса сресана назад, а неспокойните сини очи заблестяха, когато позна Софи. Носеше овехтели камуфлажни дрехи и широка панама и имаше излъчването на енергичен човек, смесено със съвсем лек ореол на шарлатанин.

— И ако това не е прекрасната Софи Елкин — каза той с преувеличен британски акцент — Службата по антиките да не е тук да увеличи библейската си сбирка извън предметите, които е придобила чрез конфискация?

— Здравей, Ридли — поздрави го тя хладно. — И не, Службата по антиките не се занимава с колекциониране на артефакти. Ние предпочитаме да си останат там, където са. В най-подходящия културен контекст.

Кимна към стъкления шкаф със съдините от Ерихон и добави:

— Просто наминах, за да се възхитя на последната серия фалшификати на господин Бренди. Нещо, за което ти би трябвало да знаеш доста.

Това беше остър укор срещу Ридли Банистър. Археолог от Оксфорд, той се бе превърнал в голям авторитет по библейска история и се изявяваше по печатните и електронните медии. Макар немалко от неговите колеги да го смятаха за циркаджия, а не за сериозен учен, никой не отричаше, че има забележителни познания за историята на региона. Освен това сякаш беше благословен с несекващ късмет. Колегите му завиждаха за необичайната му способност да прави вълнуващи открития: намираше царски погребения, важни резби по камък и смайващи украшения от пропуснати места. В рекламата също беше много умел и използваше откритията си, за да сключва изгодни договори за книги и филми.

Обаче късметът му беше изневерил, когато един работник му беше донесъл каменна плоча с арамейски надпис, датиращ от 1000 година преди Христа. Банистър обяви надписа за истински и заяви, че може би това е бил един от крайъгълните камъни на Соломоновия храм, без въобще да му минава през ума, че находката може да е фалшификат, който трябва да донесе на „изкопалия“ го тлъст хонорар. Понесе този провал много тежко и след като името му беше оцапано, бързо изпадна от светлината на прожекторите и скоро започна да провежда само ограничени разкопки и дори да води като екскурзовод туристически групи из Светите земи.

— Софи, ти знаеш не по-зле от мен, че Соломон е един от най-уважаваните търговци на антики в тази страна — каза той.

Тя извъртя очи към тавана.

— Дори да е така, вероятно не е мъдро решение виден археолог да бъде виждан в магазина на търговец на антики — отговори и тръгна към вратата.

— Права си. Но се радвам, че се видяхме. Хайде да пийнем по едно заедно, а?

Софи го дари с ледена усмивка, после се обърна и излезе.

— Хубаво момиче — измърмори Банистър. — Винаги съм искал да развия познанството ни в по-близка връзка.

— С нея? — Бренди поклати глава. — Та тя по-скоро ще те хвърли зад решетките.

— Може би си заслужава преживяването — засмя се Банистър. — Какво правеше тук?

— Разследва кражбата и стрелбата в Цезарея.

— Да, наистина грозна работа — каза Банистър и погледна внимателно Бренди. — Ти нали нямаш нищо общо?

— Разбира се, че не — сопна се Бренди, ядосан, че на англичанина изобщо му е минало през ума, че може да е участвал.

— Имаш ли представа какво са задигнали?

— Елкин спомена римски ръкописи на папирус. Четвърти век.

Това привлече вниманието на Банистър, но той си наложи да запази безразличен вид.

— Някаква представа какво може да е било съдържанието им?

Бренди поклати глава.

— Не. Но не мога да си представя да съдържат нещо удивително точно от този период.

— Сигурно си прав. Как мислиш, кой ли е финансирал кражбата?

— Ха, сега започна да говориш като госпожица Елкин — отговори Бренди. — Наистина нищо не съм чул за станалото. Защо не попиташ Дебелака?

— О, да. Тъкмо той всъщност е причината да дойда. Получи ли амулетите от моя съдружник Джош?

— Да, заедно със съобщение да ги задържа, докато не разговаряме. — Бренди отиде в задната стаичка и се върна с малка кутия. Отвори я и извади два зелени каменни медальона. На всеки от тях беше изрязан овен.

— Хубава двойка еднакви амулети от епохата на Обетованата земя — каза Бренди. — От района на Тел Арад ли са?

— Да. Мой бивш студент ръководи разкопките там за един американски университет.

— Момчето може да си създаде неприятности, като ограбва официални разкопки.

— Наясно е с това. Обаче случаят е твърде необикновен. Момчето наистина е праволинейно като стрела. По недоглеждане започнал да копае в гроб и намерил няколко ценни артефакта. Всъщност са изкопали четири еднакви амулета. Единият замина за университета, а другият беше дарен на Израелския музей. Джош ми изпрати другите два като подарък, заради помощта, която му оказвах през годините в кариерата му.

Бренди смръщи чело и попита:

— И какво, искаш да ги продам?

Банистър се усмихна.

— О, не, приятелю. Макар да зная, че биха могли да докарат доста пари, всъщност нямам нужда от тях. Вземи единия и прави с него каквото искаш.

Очите на антикваря светнаха.

— О, това е наистина щедър подарък!

— През годините ти се оказа ценен приятел и може би ще имам нужда от твоята помощ и в бъдеще. Вземи го с моята благословия.

— Шалом, приятелю — отговори Бренди, докато разтърсваше ръката на английския археолог. — Мога ли да попитам какво ще правиш с другия амулет?

Банистър го вдигна и известно време го оглежда, после го пусна в джоба си.

— Ще го занеса на Дебелака.

— Мъдра идея — отбеляза Бренди. — Той може да плати някой долар повече.

Банистър му махна за довиждане и излезе, като се усмихваше. Наистина разчиташе на това, че Дебелака ще му плати за амулета добре — но с нещо много по-ценно от пари.