Клайв Къслър, Дърк Къслър
Залезът на полумесеца (6)

5.

Два здрави ритника бяха достатъчни, за да изкъртят вратата, и тя се отвори. Лорън и Пит бързо се вмъкнаха в някакво празно помещение с тезгях и касов апарат в единия ъгъл. В дъното имаше слабо осветена стълба, която се спускаше към долния етаж. Пит се обърна да затвори вратата и видя жената в черно да заобикаля едно от такситата. Не забеляза пламъка от дулото, когато тя стреля отново, но куршумът се заби в дървото само на сантиметри от лицето му.

— Бързо — викна той, сграбчи Лорън за ръката и я помъкна към стълбата. След няколко стъпала обаче тя спря.

— Не мога да сляза с тези токчета!

Бързо изу обувките си и пак забързаха надолу.

— Защо практичността никога не е на първо място при дизайна на дамски обувки? — изпъшка Пит.

— Само мъж може да зададе такъв въпрос — отвърна задъхано тя.

Стъпалата се оказаха поне петдесетина. Спорът им за обувния дизайн заглъхна от усещането за страхопочитание пред заобикалящата ги обстановка, която се разгръщаше пред тях залята от оскъдна светлина.

Бяха в огромна пещера, явно дело на човешки ръце. Странно и изненадващо място в средата на гъмжащия от хора Истанбул. Стъпалата свършиха при дървена платформа, която сякаш висеше над дълбоката пещера. Цяла гора мраморни колони се простираше напред в мрака — капителите им подпираха висок таван. Червени лампи хвърляха слаба светлина и придаваха на помещението мрачния вид на преизподня.

— Какво е това? — попита Лорън, гласът й отекна в каменните стени. — Направо ти спира дъха!

— Подземен резервоар. Римляните са построили стотици такива под улиците на Константинопол, за да съхраняват водата, която е идвала от околността по акведукти.

Намираха се в най-големият резервоар на Истанбул, Йеребатан Сарнаджъ, или цистерната на Базиликата. Построен от император Константин и по-късно разширен от Юстиниан, резервоарът е дълъг сто и петдесет метра — иззиданото с тухли водохранилище събирало осемдесет хиляди кубически метра вода. Забравен по време на отоманското управление, резервоарът се превръща в пълна с кал дупка, докато през 1985 г. турското правителство не се сеща, че може да го превърне в неповторима забележителност. Като доказателство за римските строителни умения подът на резервоара все още е покрит с няколко педи вода.

Огромното помещение беше тихо, ако се изключеше плясъкът на падащите от тавана капки. Внезапно това спокойствие беше нарушено от стъпки — въоръжената жена профуча през входа с касовия апарат и се втурна надолу по стъпалата. Пит и Лорън хукнаха по дървената пътека, която водеше към другия край на водохранилището. Накрая пътеката се разделяше на две, за да позволи на туристите да разгледат стотиците колони, които подпираха тавана. В тихата плитка вода под тях живееха стотици шарани, които никога не виждаха дневната светлина. Пит и Лорън обаче нямаха време да се възхищават на рибите, защото трябваше да се спасяват. Дъските бяха мокри от капещата отгоре вода и Лорън на няколко пъти се подхлъзна заради обутите си в найлон крака. Трополенето на забързани стъпки, спускащи се по стъпалата, заехтя из резервоара.

— Защо продължава да се занимава с нас? — удиви се Пит на глас, докато помагаше на жена си да вземе един завой.

— Може да е заради това — отговори тя и вдигна брезентовата торба. — Взех я от буса. Реших, че може да е нещо важно.

— Да, вероятно е важно — съгласи се Пит. — Но не чак толкова, че да те убият заради него.

Преследвачката им се беше спуснала на рампата — шумът от стъпките й се промени в глухо тропане по дъските. Пит и Лорън пробягаха още няколко метра и пътеката внезапно свърши.

— Дайте ми торбата и можете да си вървите. — Гласът на жената заехтя из пещерата в гневно повторение. След известна пауза стъпките й отново затрополиха, още по-бързо. Макар още да не се виждаше в сумрака, по шума личеше, че бързо ги наближава.

— Във водата — прошепна Пит, взе черната торба от Лорън и я подбутна към перилата. Тя беше с дълга до средата на прасците рокля, затова ги прекрачи тромаво; Пит й помогна тихо да се спусне в дълбоката до кръста вода и тя потрепери както от студ, така и от непосредствената заплаха за живота им.

— Скрий се зад ей онази колона и остани там, докато не те повикам — каза Пит.

— А ти къде ще бъдеш?

— Ще й върна торбата.

Наведе се през перилата и бързо я целуна, после остана да гледа как мина покрай няколко редици мраморни колони, докато не се спотаи зад най-далечната. Доволен, че се е скрила на безопасно място, той се обърна и тръгна по туристическата платформа. Оглуши го трясък и от перилата отхвръкна голямо парче дърво. Жената бе на трийсетина метра. Пит се шмугна зад редица колони.

Умът му работеше трескаво. Той огледа черната торба. Не беше тежка и, изглежда, съдържаше два предмета. На голите дървени платформи човек нямаше къде да се скрие, затова очите му се плъзнаха по огромните колони. Забеляза, че на всяка трета, близо до капитела, е монтиран малък червен прожектор, който осветяваше резервоара. Когато шумът от крачките на жената се приближи, Пит вдигна торбата, раздели двата предмета през брезента и го усука в средата. Торбата заприлича на щанга с тежести в противоположните краища.

— Пусни я! — заповяда жената. Пит реши, че в този сумрак е още твърде далеч, за да може да стреля точно, така че направи две крачки към перилата. Пистолетът гръмна отново, два пъти, и Пит зърна с крайчеца на окото си двата дулни пламъка. Ехото от изстрелите закънтя из резервоара. Единият куршум се заби в перилата, а другият изсвири над главата му. Тъй като вече се беше хвърлил напред, единственото, което можеше да направи, бе да продължи да се движи.

При третата си крачка вдигна торбата и я запрати нагоре. Без да намалява скоростта, се подпря с дясната ръка на перилата, прескочи ги — торбата още продължаваше да лети — и пльосна във водата. Веднага се хвърли напред и се плъзна под вода под дървената платформа към жената. Опитваше се да не доближава повърхността. Беше опитен гмуркач и с лекота измина двайсетина метра под водата. Показа се тихо, за да си поеме дъх.

Стоеше напълно неподвижно и вдишваше безшумно, докато се опитваше да определи местоположението на жената. Правилно беше преценил, че ще мине под нея, защото тя ще се втурне към мястото, където беше скочил във водата. Надникна предпазливо и я видя с гръб към него и с насочен към водата пистолет.

Плъзна се отново под вода и бавно заплува в обратната посока, където платформата правеше остър завой. В тази част имаше повече осветление, отколкото му се искаше, но завоят предлагаше скривалище и възможност да нападне. Тъкмо започна да се набира на една греда, когато чу още някой да тича надолу по стъпалата. Откъм улицата долетя нетърпеливият вой на клаксон.

— Госпожице Мария, трябва веднага да тръгваме — изкрещя мъжки глас на турски. — Полицията е започнала да търси извън Топкапъ.

Жената затича към Пит и той пак се плъзна под водата. Краката й изтрополиха над главата му, след това чу, че започва да изкачва каменните стъпала. Когато стигна горната площадка, се поколеба, после изкрещя пронизително:

— Няма да ми се измъкнете!

Шумът от крачките й заглъхна, а колата престана да свири. Пит остана неподвижно във водата, заслушан в призрачното ехо на падащите от тавана капки. Когато се увери, че нападателите са си отишли, се качи на платформата и тръгна към края.

Лорън се появи иззад далечната колона, изгази до платформата и Пит й помогна да се качи. Макар че косата й беше разчорлена, роклята мокра, а самата тя трепереше от студ, на Пит му се стори прекрасна.

— Как си? — попита той.

— Нищо ми няма. Отидоха ли си?

Пит кимна, хвана я за ръка и я поведе по дървената платформа.

— Ужасни хора — каза тя. — Колко ли души са убили при обира?

— Биха ли те? — попита той. Не знаеше отговора на въпроса й.

— Не. Но очевидно не се страхуват да убиват. Изобщо не им пукаше, когато им казах, че съм конгресменка.

— Тук май уважават политиците още по-малко, отколкото в Америка.

— Даде ли й торбата?

— Не. Наложи й се да си тръгне с празни ръце. Нали я чу как се заканваше.

— Къде я скри?

Пит спря и посочи капитела на една мраморна колона, която се издигаше от водата само на няколко метра от тях. Закачената за издължения прожектор черна брезентова торба все още се полюшваше над водата.

— Не е скрита — отбеляза Лорън с усмивка. — Просто е, така да се каже, недостъпна.