Кевин Андерсън
Пепел от светове (98)

97.
Съливан Голд

Когато председателят изпрати семейството му на лунната база „за тяхна сигурност“, Съливан не очакваше мястото да е приятно. Още по-малко пък очакваше да се окаже в разгара на война.

Преди да се отправи към скитническия газов гигант Голген с отряд войници на ЗВС, които да поддържат реда, Съливан придружи Лидия и семейството си до Луната — държеше да се увери, че са настанени добре. Опита се да им обещае (и вътрешно да обещае и на себе си), че всичко ще е наред. Решението бе болезнено, но друго не му идваше наум.

А после базата бе нападната.

— Наистина ли трябва да има тренировки по цял ден? Никога ли не спят тези хора? — изстена Лидия. — Радвам се, че поне ти си тук.

Съливан подаде глава от вратата на квартирата им — дълга редица еднакви стаи в дълъг каменен коридор. И чу по високоговорителите заповедта всички войници да заемат местата си, за да защитят базата.

— Не мисля, че е тренировка.

Тъй като технически не бяха затворници, членовете на семейството му можеха да се движат, където пожелаят при условие, че стоят настрана от определени забранени за достъп места. През по-голямата част от първия ден Джером, Виктор и Патрис седяха навъсени, неспособни да си представят как биха могли да върнат живота си в старото му русло. Малките деца пък бързо се отегчиха.

Съливан сграбчи Лидия за китката.

— Бързо, да повикаме всички. Не знам какво става, но не искам да загубим никого.

Цял час никой не дойде да им обясни на какво се дължи цялото това вълнение. Обезумелите войници си имаха друга работа — факт, който не вдъхваше на Съливан особена увереност.

А после по високоговорителите над хаоса и откъслечните гърмежи в коридорите се разнесе заповедта на комендант Тилтон:

— Осигурете на войниците от Слънчевия флот безпрепятствен достъп до мага-император. Не им се противопоставяйте. Те гарантират безопасността ни, ако не стреляме по тях. Магът-император трябва да бъде освободен невредим.

Съливан примигна.

— Значи Слънчевият флот е дошъл да освободи хората си? Това е добра новина.

— И как ще ни помогне това на нас? — попита Лидия с надежда, но и скептично.

Съливан се замисли над въпроса й, прецени възможностите и взе решение.

— Елате с мен, всички.

И излезе тичешком в коридора. Останалите — общо четиринадесет души — го последваха по тунелите. Малките деца плачеха; Филип изглеждаше по-скоро въодушевен, отколкото уплашен.

— Къде отиваме, Съливан? — попита Лидия. — Ако така е най-добре, съм изцяло с теб, но какво добро очакваме да ни направи Слънчевият флот?

— Много. Или предпочиташ да разчиташ на гостоприемството на ЗВС? Пред тази алтернатива предпочитам начина, по който се отнесе с мен магът-император. — Погледна жена си в очите. — Моля те. Трябва да ми имаш доверие.

Тя се усмихна криво.

— Винаги ти имам доверие. Не сме ли си причинили достатъчно неприятности един на друг през всички тези години? И все пак оцеляхме. Щом казваш, че трябва да отидем там, значи ще отидем.

Съливан имаше обща представа в коя част на базата държат илдирийците и бързо се отправи нататък, следван от семейството си. Коридорите бяха препълнени с толкова много объркани войници, че никой не си направи труда да ги спре.

Точно преди да стигнат до помещенията на илдирийците, на един ъгъл се натъкнаха на голяма група въоръжени войници от Слънчевия флот. Съливан размаха ръце и викна високо:

— Аз съм Съливан Голд. Заведете ме при мага-император Джора’х или при адар Зан’нх — при който и да било от двамата.

Бойците със свирепи лица го гледаха заплашително.

Тъй като всички илдирийски войници крачеха в една и съща посока, Съливан реши да ги последва заедно с Лидия и многобройната им челяд.

— Извинете! — Той си проправи път покрай мускулестите стражи, като внимателно избягваше острите им като бръснач оръжия и шипестите им брони. От тунелите се изсипваха илдирийски войници и се изкачваха към повърхността на Луната и широките площадки за приземяване, където бяха кацнали безброй катери и транспортни кораби. — Надявам се да не сме закъснели.

Видя напред още илдирийци с различно облекло, служители от кастата на чиновниците, прислужници, а също и една зелена жрица. Разбра, че Джора’х трябва да е наблизо.

— Императоре! Почакайте! Трябва да говоря с вас!

Един богато облечен военен се обърна към него и Съливан видя, че е Зан’нх. Адарът привлече вниманието на баща си и посочи назад към Съливан, който дръпна Лидия със себе си и прошепна:

— Следвай ме. По-добре да не ги караме да чакат.

Проправи си път покрай мускулестите стражи и застана пред адара и мага-император. Почти не му бе останал дъх.

— Със семейството ми молим за убежище в Илдирийската империя. Моля ви, вземете ни с вас.

— Доста неочакван обрат, Съливан Голд. — Джора’х го изгледа с изненада. — Променили сте решението си да останете в Ханзата?

— Да, сър, променихме го — отговори Лидия вместо съпруга си. — Цялото ни семейство го промени.

За изненада на Съливан адарът се изказа в негова подкрепа.

— Този човек вече е доказал колко много има да предложи на нашите хора, господарю. Знаем, че ще е ценна придобивка за империята.

— Семейството ми може да бъде също толкова полезно. Това е жена ми Лидия — представи я Съливан и посочи към останалите от групата. — Тях ще ви ги представя по-късно. Моля ви, вземете ни на Илдира. Предпочитаме да сме там, а не затворници тук.

Магът-император Джора’х го погледна с тъга, но и с разбиране.

— Илдира е завладяна от фероуите. Стотици хиляди са мъртви. Самата Миджистра е унищожена, както и Призматичният палат. Не съм сигурен какво е останало от моята империя.

Съливан се смая от тези новини, но не промени решението си.

— Все едно, предпочитаме да дойдем с вас. Ще ви помогнем с всичко, с което можем. Нещата тук не са много розови.

Магът-император кимна и им направи знак да го последват. Когато се качиха на борда на един голям транспортен кораб, Съливан вече бе успял да поуспокои семейството си.

— Всичко ще е наред. Наистина.

Корабите се издигнаха над Луната, за да се присъединят към пълните с войници бойни лайнери. Съливан бе удивен от светкавичната бързина на това масово отстъпление. Цялата операция бе проведена брилянтно.

От началото до края на мълниеносния удар на адар Зан’нх и почти безкръвното спасяване на мага-император не бяха изминали и два часа.

Първата септа се отправи към предварително определен сборен пункт. Съливан и семейството му последваха мага-император и Нира в командното ядро на бойния лайнер на адар Зан’нх. Младата дъщеря на Джора’х и Нира, Осира’х, прегърна родителите си. Съливан не беше сигурен, че мястото му е тук, но никой от илдирийците не възрази.

В командното ядро запищяха аларми.

— Адаре, кораби! Идват към Луната отнякъде извън системата. Те са… безброй!

— Вероятно ЗВС, които ви преследват — каза Съливан. — Но не мислех, че са им останали толкова много кораби…

Зан’нх и баща му застанаха пред главния екран.

— Това не са земни кораби. Всъщност изобщо не са кораби…

Като се движеха толкова бързо, че сензорите едва можеха да ги проследят, ярки светлини се понесоха напред като искри от пожар от дълбокия космос. Сякаш в слънчевата система бе избухнала полудяла купчина звезди — пламтящи елипсоиди, прекалено много, за да ги преброят.

— Щом фероуите са разбрали, че трябва да дойдат тук, Руса’х очевидно не е загинал при разрушаването на Миджистра, както се надявахме — каза Зан’нх.

Осира’х докосна ръката на баща си и каза:

— Руса’х мисли, че още си на Луната.

Адар Зан’нх издаде припрени заповеди:

— Оставащите кораби да минат от другата страна на Луната. Ще се възползваме от прикритието на сянката й, за да приключим товаренето на последните катери и транспорти.

— Ако фероуите са дошли за нас — каза Джора’х, — ще ни намерят.

Последните бойни лайнери се гмурнаха зад нашарения с кратери хоризонт.

— Не, господарю. Обещавам ти, че ще се измъкнем.

Зад тях, като невъобразимо силен метеоритен дъжд, армадата на фероуите се устреми право към Луната.