Кевин Андерсън
Пепел от светове (115)

114.
Антон Коликос

Антон стоеше в празния университетски кабинет и се опитваше да не се поддава на скръбта. Извади нещата си от шкафа и ги подреди на бюрото. Книги и документи, нахвърляни на ръка бележки, писма от родителите му, статии, събрани в специална папка — всичко, от което имаше нужда. Пространният биографичен проект бе прекратен, прекъснат — точно като живота на родителите му.

Но болката, която изпитваше, бе прекалено голяма и Антон не можеше да се застави да се върне към работата си. Някога бе мечтал да опише разработките на известните ксеноархеолози Маргарет и Луис Коликос, но сега тишината и празнотата в кабинета сякаш го задушаваха.

Изглежда, без Вао’сх бе забравил как да прави каквото и да било.

Беше отчаян. Спомни си, че бе обещал да опише и трогателната история на зелената жрица Нира, да разкаже за изпитанията й в лагерите за разплод на Добро и за любовта й към мага-император Джора’х. Сега Нира също я нямаше — бе избягала със Слънчевия флот, когато илдирийците бяха напуснали Луната и бяха изоставили Вао’сх.

И най-важното от всичко: трябваше да се увери, че на Вао’сх е отредено подобаващо място в Сагата за седемте слънца — че ще го запомнят като истински герой, като част от героичната история, а не само като обикновен паметител.

Не знаеше как би могъл да довърши някой от тези проекти.

Със стария паметител бяха работили заедно толкова дълго, бяха разговаряли, бяха обсъждали различните нюанси на неточностите в Сагата и в дълго цензурираните апокрифи. Антон бе превеждал от илдирийски и бе предоставял части от Сагата на жадните земни учени. С Вао’сх бяха истински другари по сърце и дух. Дори и като пленници на Земята пак бяха заедно. Антон изобщо не си бе представял колко самотен ще се чувства без стария паметител.

В Катедрата по илдирийски науки двамата „предоставяха информация“, както гласяха нарежданията на председателя Венцеслас. Ходеха на десетки конференции и изнасяха безброй лекции. Сега, когато стария паметител го нямаше, Антон просто седеше зад бюрото си и се взираше пред себе си.

Деканът му бе дал най-просторния кабинет в цялата сграда. Големите прозорци гледаха към парка и вдъхновените от илдирийското изкуство скулптури. На бюрото имаше четири неизмити чаши от кафе. Едно растение — подарък от някого? — бе потъмняло до кафяво и бе загинало, защото бе забравил да го полива.

Във всеки момент някоя огромна гореща скала можеше да се стовари през атмосферата и да унищожи целия университет. Не го беше грижа.

Населението на цялата планета живееше под сянката на този фатализъм. Някои хора бяха станали драматично религиозни; други отговаряха на възможния свършек на света с див хедонизъм. Мнозина не знаеха какво да правят. На Антон никое бедствие не му се струваше толкова ужасно като смъртта на Вао’сх. Въздъхна дълбоко. Чу, че някой чука на вратата, и вдигна поглед.

И видя майка си.

Впери поглед в нея. Маргарет също го гледаше.

— Здравей.

Мълчанието продължи един невъзможно дълъг миг.

— Къде беше? — изтърси накрая той.

Не можеше да си спомни как го е направил, но в следващия миг вече бе станал от бюрото и тичаше към вратата. Майка му изглеждаше скована и беше ужасно слаба. Той я стисна в прегръдката си — чисто автоматична реакция; не можеше да си спомни последния път, когато Маргарет го бе прегръщала. Родителите му винаги бяха дотолкова погълнати от археологическите си разкопки, че не знаеха как да се държат с деца, дори и пораснали.

Продължи, почти без да си поема дъх:

— Търсих те! Умолявах председателя Венцеслас да изпрати екипи да те търсят и той го направи. Направих какви ли не проучвания, а после заминах за Илдира. — Поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от глупавите си мисли. — Беше толкова трудно да получавам новини там.

— Никой не знаеше къде съм — каза тя. — Бях прекалено далеч. Прекалено, прекалено далеч. Винаги си обичал епичните истории, а тази е цяла сага, и то каква.

— Ще ми я разкажеш, нали? — Антон осъзна, че може би все пак ще успее да довърши тази дълго планирана биография.

Маргарет се замисли.

— Откъде да започна? От черните роботи? Как баща ти загина на Рейндик Ко? Как живях сама сред кликисите години наред? Как най-накрая успях да се върна? — Погледна го със странна усмивка. — Помниш ли онази музикална кутийка, която ми подари — онази, която свиреше „Гринслийвс“?

— Беше подарък за рождения ти ден. — Никога не знаеше какво да подари на майка си и бе купил малката метална кутийка в последната минута. Не беше скъпа, но му бе харесала, а Маргарет изглеждаше доволна. — Искаш да кажеш, че си я запазила?

— Тя ми спаси живота. Тъкмо заради нейната мелодия кликисите не ме убиха като останалите човешки пленници. — Тя го хвана за раменете и го погледна внимателно. — Тъжен си.

Антон отново не знаеше какво да каже.

— И двамата имаме да си разказваме интересни истории. — Поклати глава. — Някога си мислех, че да ме поканят за лектор на някоя конференция е най-вълнуващото, към което бих могъл да се стремя. Обичах да чета за великите герои… и не се опитвах самият аз да стана герой.

Не осъзнаваше какво прави, а после изведнъж разбра, че плаче на рамото й. Маргарет го държа в прегръдките си дълго. После каза:

— Тук някъде има ли кафене, където да поговорим?

Той избърса очите си.

— Ще ни трябва нещо повече от кафе. Какво ще кажеш за вечеря?

Маргарет се усмихна, докато вървяха по коридора.

— О, да. И днес, и утре, и винаги. Няма да е нито бързо, нито лесно.