Кевин Андерсън
Пепел от светове (151)

150.
Председателят Базил Венцеслас

В центъра на извънземния кораб-рояк люпилото проговори с потръпващ глас, който изобщо не звучеше като гласа на спокойния и винаги владеещ емоциите си Дейвлин Лотце:

— Не си ме излъгал, Базил Венцеслас. — В гласа звучеше странна, дразнеща нотка на изненада. — Черните роботи наистина са унищожени.

— Значи си видял клопката, която заложих на Сирикс — настоя Базил. — Фатален дефект. Аз го направих. Всички нови роботи блокираха веднага щом се опитаха да открият огън.

— Черните роботи са унищожени — повтори люпилото и в гласа му най-после прозвуча задоволство. — До един. Най-накрая.

Маргарет Коликос изгледа Базил със странен поглед и каза:

— Сирикс уби моя Луис.

Антон сложи ръка върху нейната.

Базил не им обърна внимание, съсредоточен само върху кипящото кошерно съзнание.

— Аз ви помогнах. Аз направих черните роботи уязвими, за да могат кликисите да ги унищожат. Аз задвижих нещата много преди ти да пристигнеш.

Сарейн и Каин го бяха проболи в гръб, адмиралите Пайк и Сан Луис го бяха изоставили, а Питър продължаваше със самодоволното си неподчинение. Базил знаеше, че се хваща за сламка. Но кликисите бяха единствената възможност. Ако стимулираше достатъчно Единственото люпило, то можеше да надвие всички други врагове на Ханзата.

— Дължиш на Ханзата същото разбиране, което ти показа тя. Ние сме партньори. Няма причина да ни нараняваш. Имаш нужда от мен.

Но в колективното съзнание вече нямаше видими следи от Дейвлин Лотце. Всъщност то дори изглеждаше по-кликиско от всякога, сякаш след смазването на последните роботи жаждата за кръв на насекомообразните създания се бе разпалила още повече и те искаха да се нахвърлят върху Земята.

Маргарет и Антон се оглеждаха неспокойно. Дарителите и воините, застанали на стража пред централното помещение, сякаш горяха от желание да ги убият.

Изведнъж обаче воините трепнаха и замръзнаха. Безформената маса на люпилото се размърда и потръпна и изкуственото лице се появи отново.

— Какво става? Кликисите… парализират се… блокират… — Лицето се превърна в мозайка от милиони въртящи се части, но гласът продължи: — Останки от кошери… един след друг. Прекалено много загуби…

Устата на люпилото се сгърчи, лицето замръзна в кашеста маса.

— Загубвам част от ума си. Предателство! Унищожете…

Базил не разбираше какво става. Маргарет Коликос очевидно също не разбираше и попита остро:

— Що за номер е това, господин председател? Някакво ново оръжие на ЗВС?

— Бих се радвал да си припиша заслугата за това, доктор Коликос, но нямам ни най-малка представа какво става.

Всички кликиски войници бяха застинали неподвижно. Един от дарителите рухна на пода пред една врата с извита арка.

Люпилото трепереше и се гърчеше.

В целия кораб-рояк и навярно и във всички останали кликиски съдове кликисите бяха изпаднали в кататония. Ако някой — Конфедерацията? — бе измислил оръжие срещу тях, Базил не искаше да остава на борда и секунда повече. Чудовищните създания бяха обездвижени и той не можеше да пропусне тази възможност.

— Трябва да се махнем оттук. Срещата приключи.

Не знаеше колко дълго ще продължи парализата им и това го караше да се чувства ограничен в действията си. Не знаеше как ще реагира променливото люпило, когато и ако дойдеше в съзнание. Не искаше този момент да го завари тук — много лесно можеше да се превърне в изкупителна жертва.

— Бягайте!

Нито Маргарет, нито Антон се впуснаха в спор. И двамата бяха видели, че личността на Дейвлин е потисната от кликисите. Тримата забързаха по виещите се органични коридори.

Най-после стигнаха до помещението за кацане. Кликиските войници бяха заобиколили дипломатическата совалка като кошмарни скулптури. Никой от тях не помръдваше.

— Отваряй! — изкрещя Базил на пилота. — Отваряй, по дяволите!

Люкът се отвори и той хукна нагоре по рампата.

— Господин председател, жив сте! — извика пилотът.

— Очевидно. Включвай двигателите.

Странната парализа на цялата раса можеше да свърши всеки момент — или, ако зад това стоеше Конфедерацията, Питър можеше да се опита да взриви кораба-рояк. Положително нямаше да има скрупули да го направи, докато председателят е на борда.

Совалката се издигна от слузестия под, излязоха от подобния на уста тунел, а после и от ядрото и полетяха в благословено открития космос.

И тогава Базил видя останките от корабите на ЗВС. Незабавно осъзна размерите на бедствието: отломките, гаснещите пламъци, жалките останки от флота, който доскоро бе под командването на генерал Бриндъл. Касапницата беше ужасяваща.

Бойната група на Конфедерацията обаче бе незасегната.

— Проклет да си, Питър! — изкрещя Базил. — Проклет да си!