Кевин Андерсън
Пепел от светове (67)

66.
Кейлъб Тамблин

Дори и с допълнителното оборудване, което бе привлякъл от ниската орбита, шансовете на Кейлъб да оцелее задълго не бяха кой знае колко големи. Все пак се чувстваше по-малко изнервен и отчаян.

След като се върна при разбитата капсула с последната шейна с припаси и оборудване от сателита, Кейлъб презареди костюма си, използва регенератора за въздух, за да зареди резервоарите с пресен кислород, извлечен от леда, и най-накрая отиде да установи какъв е източникът на странните светлини, които блестяха по ледения пейзаж наоколо.

Ледът около огромния разтапящ се кратер от часове сияеше, сякаш в замръзналото вещество бяха заключени блестящи завеси. Кейлъб никога не бе виждал подобно нещо. През годините, прекарани във водните мини под дебелия леден пласт на Плумас, бе имал не едно и две странни преживявания и тези блестящи светлини му напомняха за венталите, които бе виждал.

Мисълта да се изправи пред покварена водна сила като онази, която бе възкресила Карла Тамблин, изобщо не му се нравеше. От друга страна, Джес и Ческа бяха използвали силата на венталите, за да възстановят разрушените водни мини… така че странните водни същества не можеха да са лоши до едно. Освен това Кейлъб не бе в положение да може да избира.

Докато мъчително се придвижваше около ръба на замръзналия кратер, видя още светлини, блестящи под металносивото езеро. Целият този опустошен участък сякаш се пробуждаше. Далеч отдолу Кейлъб видя течна вода — подвижни потоци, които се разпространяваха като мрежа, подобна на кръвоносна система.

От тях сякаш по своя воля се отделяха малки ручейчета, променяха посоката си и набираха сила.

Да, вентали бяха, Кейлъб го разбра със сигурност. Застанал на един извисяващ се насип на ръба на кратера, той наблюдаваше как капчиците вода се носят нагоре, противно на гравитацията — право към него. Земята под краката му стана несигурна, ледът се превърна в киша. Той се опита да се отдръпне, въпреки че защитните му ботуши затрудняваха движенията му, но замръзналата повърхност се разтопи още повече и той започна да потъва в нещо като подвижни ледени пясъци.

След миг колебание реши да не бяга. Джес му бе казал, че венталите не искат да причиняват вреда на никого. Кейлъб спря и се помъчи да се закрепи. Спря да потъва.

Дълбоката до глезените му кишава вода се издигна, покри краката, после и кръста му. Той почувства проникването на туптящата енергия през плата, но в клетките му не настъпи никаква физическа промяна. Венталите го бяха почувствали. Да го разберат ли се опитваха?

Кейлъб бавно тръгна към спасителната капсула. Венталите го последваха. Ботушите му оставяха отчетливи отпечатъци в разтапящия се лед. Докато продължаваше мъчително да се движи напред, той забеляза същите следи да се появяват пред него — верига от призрачни стъпки, оформящи пътека до капсулата му.

Значи венталите знаеха кой е и откъде е дошъл.

Като се движеше на подскоци поради ниската гравитация, Кейлъб се върна в малкия си скромен дом. Сребристи ивици втечнена вода изригнаха от леда и блестящите светлини засияха по-ярко.

— Да комуникирате ли се опитвате? Какво искате? — изкрещя Кейлъб в радиото на екипа си. — В името на Пътеводната звезда, не можете ли да ми подскажете нещо?

Но венталите или не можеха да говорят на език, разбираем за него, или не можеха да улавят радиочестоти… или просто предпочитаха да не отговарят. Кейлъб дълго остана изправен пред капсулата, чакаше и наблюдаваше светлинното шоу, но нищо не се промени.

Когато се върна в убежището си, изумен установи, че всичките му енергийни резервоари, включително системата на батериите му, са напълно заредени. Газообменителите му работеха на пълна мощност; разполагаше с предостатъчно въздух, вода и енергия, а като се добавеше и това, което бе донесъл от сателита, имаше и повече храна отпреди.

Венталите съзнателно се опитваха да спасят живота му. Кейлъб реши, че поне този път няма да се оплаква.