Кевин Андерсън
Пепел от светове (51)

50.
Антон Коликос

Сега, докато се носеха с бързата совалка, лицето на паметителя посивя от безпокойство.

— Действията на вашия председател силно ме объркват.

— Няма извинение за това. — Самият Антон не можеше да измисли никакво обяснение. — Никой няма право да се отнася с хората по този начин.

Гласът му звучеше по-смело, отколкото се чувстваше самият той.

Когато совалката се понесе над Дворцовия квартал, Вао’сх погледна през илюминатора и се усмихна печално.

— Винаги съм искал да видя Двореца на шепота, макар че ми се ще първото ми посещение да бе при малко по-различни обстоятелства.

Антон почувства тъга и необходимост да се извини.

— Срамувам се от случилото се. Не мога да искам нито от теб, нито от мага-император, нито от който и да било илдириец да ни прости.

— Не хората постъпиха така, паметителю Антон. Само председателят. Не бива да съдим цялата ви раса заради действията на един човек.

Совалката кацна на покрива на сградата на Ханзата. Двамата пленници веднага бяха отведени на етажа на кабинетите, където зачакаха, отново под стража. И чакаха. И чакаха.

Измина повече от час, преди да ги въведат в кабинета на председателя. С ясно очертан на фона на широките прозорци профил, Базил Венцеслас седеше пред голямо бюро с екран, който показваше не електронни таблици или графики, а променяща се мрежа от образи от шпионаж. Председателят, изглежда, бе решил да следи всичко около себе си.

При влизането на двамата се изправи. Красивото му лице бе непроницаемо, но поведението му изглеждаше дружелюбно, сякаш посрещаше стари приятели.

— Антон Коликос! Радвам се да ви видя отново. Толкова неща се случиха през годините, откакто говорихме за последен път.

— Изненадан съм, че изобщо си спомняте за това, господин председател. Така и не намерихме майка ми, а тялото на баща ми бе открито в руините на Рейндик Ко. Не може да се каже, че спасителната акция бе особено успешна.

— Но вашият стремеж да откриете изчезналите си родители се превърна в двигател на събития, които се оказаха ключови за нашата история, при все че тогава не го осъзнахме. Когато изпратих Дейвид Лотце и Рлинда Кет на Рейндик Ко, двамата откриха транспорталите, които представляваха толкова ценна придобивка за нас, поне доскоро. — Вниманието му, изглежда, бе съсредоточено върху образите, които наблюдателните устройства изпращаха към екрана на бюрото му. — Но адмирал Диенте е на път към кликисите, така че дори този проблем ще се разреши скоро.

— Радвам се, че сте доволен — измърмори Антон.

Председателят насочи вниманието си към Вао’сх.

— Разбирам, че сте един от най-големите илдирийски историци. Значи можете да ми помогнете. — Имаше нещо странно в гласа на Базил, въпреки че той очевидно се мъчеше да говори колкото се може по-разумно. — Трябва да разбера илдирийците. Очевидно съм преценил погрешно характера на мага-император. Той не се държи разумно. Това черта на цялата ви раса ли е, или лично на Джора’х? Човек би си помислил, че дългото му пътуване, по време на което му бе дадена възможност за размишление, ще го накара да работи за благото и на Илдирийската империя, и на Ханзата, и все пак той отказва да направи съвсем дребното усилие, което се изисква от него. Не желае ли да се върне при поданиците си, на които — според самия него — е отчаяно необходим? Не знам как да постъпя. Не разбирам защо магът-император се държи по този начин.

— И ние не ви разбираме, председателю Венцеслас. — Вао’сх не бе настроен услужливо. — Честно казано, вашата гледна точка ни е непонятна. Ще ми е трудно да опиша Ханзата в положителна светлина, когато вписвам тези събития в Сагата на седемте слънца.

Председателят направи усилие да потисне очевидния си гняв.

— Илдирийската пропаганда или приказки за лека нощ не ме интересуват. Това, което искам, е да придобия сведения, които са жизненоважни за Ханзата.

И се обърна към Антон, който потръпна.

— Господин Коликос, вие ще останете на Земята заедно с паметителя Вао’сх. Заведете го в катедра „Илдирийски науки“ във вашия стар университет. Искам нашите учени да го подложат на щателен разпит.