Кевин Андерсън
Пепел от светове (170)

169.
Орли Ковиц

Орли смяташе, че въпреки многото години, прекарани с хората, ДД едва ли разбира какво означават деликатните нюанси в човешкото изражение, но все пак се постара да не позволи на въодушевлението си да проличи. Едва успяваше да сдържи усмивката си, докато използваше специални платове, за да изтърка и излъска приятелското компи.

— Винаги съм се старал да поддържам максимална чистота, Орли Ковиц. Все пак оценявам вниманието ти към подробностите. След неотдавнашните си затруднения съм малко износен и обезцветен.

— Имам изненада за теб и искам да си колкото се може по-хубав.

— Каква?

— ДД, ако ти кажа, няма да е изненада.

Малкото компи се замисли.

— По дефиниция си права.

Орли хвърли поглед към часовника и бързо забърса за последен път раменете и тила на компито.

— Време е да тръгваме. Господин Стайнман ни е уредил транспорт.

— Разпалваш любопитството ми.

— Добре.

ДД последва Орли, без да спира да бъбри:

— Мога да изпитвам любопитство, нали знаеш? Програмирането ми е много сложно.

— Да, напълно съм наясно. Знам, че можеш да изпитваш много неща, които ме изненадват.

Господин Стайнман се бе избръснал и изкъпал, бе облякъл чисти дрехи и бе пригладил влажната си сива коса зад ушите. Орли реши, че няма да е зле да се подстриже, но се радваше, че е положил усилие да изглежда представителен. Господин Стайнман разбираше колко важно е това за нея и ДД. Дори си бе сложил парфюм. Много парфюм.

— Всичко е готово — каза той. — Тръгваме ли?

— Изглеждате също толкова развълнуван като мен.

Старецът се изчерви.

— Просто ти правя услуга, дете.

— Къде отиваме? — попита ДД.

— Изненада! — отговориха двамата в един глас.

— С кого ще се срещнем?

— Изненада!

— Ще отговорите ли на някой от подробните ми въпроси.

— Не.

— Тогава да спра ли да питам?

— Да.

Приятелското компи беше нетърпеливо като дете, което иска да отвори подаръка за рождения си ден.

Докато пътуваха през града, Орли най-после омекна и му загатна нещо.

— Направих някои проучвания. Вече знаеш, че не успях да открия майка си, но все пак намерих някого… някого за теб.

— Не искам никой друг, Орли Ковиц. Маргарет Коликос ни каза да останем заедно.

— Това е различно. Скоро ще разбереш.

Спряха пред скромна къща с красиви сандъчета с цветя отпред. Орли се усмихна при вида на кафявите капаци, дървения покрив, бледожълтата боя и приветливата пътечка, която водеше до врата, заобиколена от растения в саксии.

ДД не изоставаше от нетърпеливите крачки на Орли. Господин Стайнман вървеше на няколко стъпки след тях. Орли почука и им отвори хубава възрастна жена в свободна зелена рокля. Сребристосивата й коса бе прибрана назад, а на лявата й китка блестеше деликатна златна гривна. Изглеждаше на същата възраст като господин Стайнман.

След миг неловко мълчание старата жена попита с глух глас:

— ДД? Наистина ли си ти, ДД?

Компито пристъпи напред.

— Да, аз съм ДД. Радвам се да се запознаем.

Орли направо щеше да се пръсне от въодушевление и гордост.

— ДД, не си ли спомняш Далия Суини?

— Далкя… моята първа господарка? — Компито бе поразено.

Жената се засмя.

— Това беше преди петдесет години. После пораснах и те дадох на дъщеря си… тя също порасна, но реши да не създава семейство.

— Толкова си остаряла…

— Да, така става с хората. Радваш ли се да ме видиш?

— Това е абсолютно фантастично! — избърбори въодушевено ДД.

— Да, така е, — Далия отвори широко вратата. — Заповядайте. Трябва да си разкажем толкова неща. Ох, ще се разплача!

Влязоха. Орли усети миризмата на сладкиши.

Прекараха часове в разговор и Орли осъзна колко е самотна старата жена. ДД я осведоми за всичките си приключения, а Далия му разказа как е протекъл животът й, след като дъщеря й Мариана го бе продала. После господин Стайнман описа собствените си изпитания, като скромно смекчи героичната си роля. За пръв път Орли го виждаше да изглежда почти срамежлив.

На следващия ден дойдоха пак на вечеря. И на последващия също. И всеки път Далия ги изпращаше със сълзи на очи.

Най-после по време на поредното им посещение старата жена, седнала елегантно на дивана, след като им поднесе лимонада вместо обичайния чай, заговори:

— Искам да ви направя едно предложение. Всички ние сме сираци и нямаме корени. Орли, от това, което ми разказа, ми се струва, че си се лашкала напред-назад от място на място и просто искаш да имаш дом.

Орли се усмихна сковано.

— Е, ако все още не съм се установила, то не е защото не съм се опитвала.

— В такъв случай ти предлагам с ДД да останете тук с мен. Имам много свободни стаи и ще се радвам на компанията ви — а също и на малко помощ в градината и с разните дреболии.

— Мога да ти предложа помощта си — каза ДД.

Орли, която не изпитваше особена привързаност към малкия си апартамент, не се поколеба дори за миг, преди да приеме.

— Поканата се отнася и за вас, господин Стайнман — каза Далия. — Ще се радвам, ако предложението ви заинтересува.

— Наричайте ме Хъд, особено щом ще се нанасям тук. — Старецът се ухили.

— Това ме прави много щастлив — каза приятелското компи.

Орли осъзна, че и самата тя е много щастлива. Най-после.