Кевин Андерсън
Пепел от светове (109)

108.
Антон Коликос

Антон знаеше, че е само въпрос на време, преди Вао’сх да се предаде на пълната си изолация, и отчаяно търсеше начин да го спаси; молеше се съпричастието и утехата му да помогнат на стария паметител да издържи още малко. Вао’сх имаше нужда от него и Антон не искаше да се отделя от паметителя дори за миг. Искаше му се да може да е до него по цял ден, да държи ръката му и да му вдъхва воля да запази силата си.

Трябваше да направи нещо, за да му помогне. Трябваше да опита всичко. Всичко! Настояваше да получи отплата за направени услуги, обаждаше се на всеки, който можеше да му е от полза, сграбчваше ревери и молеше за помощ. Състави списък от възможности, а после упорито започна да преследва всяка, зачеркваше провалите и записваше всяка нова идея.

Нахлу в офиса на декана на Катедрата по илдирийски науки, но той незабавно си изми ръцете от всякаква отговорност, обзет от неприязън към илдирийците, откакто Слънчевият флот бе завел фероуите на Луната (без значение, че магът-император и целият екипаж на един илдирийски боен лайнер бяха задържани там като заложници). От него Антон отиде при ректора, но той пък бе изпаднал буквално в кататония след унищожаването на няколко големи града и бе убеден, че Дворцовият квартал ще е следващият. В самия университет цареше пълна анархия и нямаше никакви лекции.

Антон изпрати на председателя Венцеслас четиринадесет съобщения, всяко все по-неотложно от предишното. Твърдеше, че е получил жизненоважна информация, но председателят не им обърна внимание. Очевидно вече изобщо не се интересуваше от илдирийския паметител. Носеше се слух, че се е скрил в убежище дълбоко под земята; във всеки случай не го бяха виждали от дни, макар че крал Рори си оставаше пред погледа на обществото, вдигаше ръце и обещаваше — неубедително, — че всичко ще се оправи.

Антон знаеше с абсолютна сигурност, че Вао’сх няма да се оправи, ако не получи помощ. Без останалите илдирийци, без тизма той щеше да умре.

Най-добре щеше да е някой бърз кораб да откара паметителя в Илдирийската империя, където той щеше да е със своите хора, в безопасност в мрежата на тизма. Всъщност и всяка отломъчна колония щеше да свърши работа, стига Вао’сх да се намираше близо до сънародниците си. Като се имаше предвид ситуацията на Земята, Антон с радост щеше да го придружи. Бе готов на всичко, за да помогне на приятеля си.

Но нямаше никакви свободни кораби, а дори и да имаше, едва ли някой щеше да се съгласи да се отправи към далечната Илдирийска империя.

Колкото и да се опитваше, Антон не можеше да накара никого да се отнесе към проблема сериозно. Луната бе унищожена и парчетата й бяха изравнили със земята няколко града. Пламтящи огнени същества бяха нападнали слънчевата система. Тежкото състояние на един-единствен чужденец не интересуваше абсолютно никого на Земята.

Само Антон го смяташе за важно. И беше отчаян.

Откъснат от тизма, Вао’сх се бе сгушил в малкия им апартамент. Антон го окуражаваше да излиза, да бъде заобиколен от хора (макар че тайно се страхуваше, че ще се събере разярена тълпа и ще го линчува). Старият паметител обаче отказа.

— Хората не могат да ми дадат това, от което имам нужда, колкото и голяма да е тълпата. Има разлика между това да видиш образа на храна и да седнеш на отрупана с ястия маса. Тук няма храна за мен.

Вътрешно Антон се разкъсваше, но отказваше да се поддаде на отчаянието. Щеше да измисли нещо. Не можеше да загуби Вао’сх. Нямаше да се предаде.

Помоли за време в новините, за да накара зрителите и слушателите да почувстват цялата сериозност на проблема на Вао’сх, но всички предавания бяха съсредоточени върху разрушаването на Луната, анализи на фероуите, обвинения към Слънчевия флот. Други истории описваха съкрушителните удари и унищожените градове и отправяха сериозни предупреждения за по-големите отломки, които се спускаха към Земята.

Най-после Антон прибягна до последната си възможност. Не можеше да се сети за нищо друго, което да направи, за никакви услуги, на които да поиска връщане. С натежало сърце се прибра в апартамента, затвори вратата и за миг остана неподвижен, уплашен да признае провала си. Знаеше какво ще причини това на Вао’сх. Затвори очи, събра всяка останала му капчица оптимизъм и се провикна с изкуствена бодрост:

— Все още нищо, но ще измисля нещо. Няма да се предам.

Старият паметител бе включил всички светлини, бе отворил щорите и завесите. Антон го завари проснат на походното легло, разтреперан и облян в пот. По лицето му се сменяха различни цветове, до един болнави. Антон коленичи и хвана ръката му.

— Бъди силен. Тук съм. Имаш цялата ми подкрепа, цялата ми сила.

Изминаха няколко мига, преди да осъзнае, че Вао’сх не страда само от изолацията. Паметителят се гърчеше в спазми. Очите му бяха стиснати, по страните му се стичаха сълзи.

— Радвам се, че си тук — едва успя да каже Вао’сх. — Исках да си до мен.

— Няма да се предам! — настоя Антон.

— Нищо не можеш… да направиш. Приеми го.

— Не!

Антон надуши някаква остра миризма в стаята. Огледа се и видя празни бутилки от химикали — изгарящи кожата почистващи препарати от банята и кухнята, няколко отдавна изписани лекарства, — до една празни.

— Вао’сх, какво си направил?

Старият паметител продължаваше да трепери, но успя да отвори очи. Заговори така, сякаш разказваше приказка:

— Магът-император Сайрок’х видя какво е нужно на Илдирийската империя и погълна отрова, за да може историята да премине към следващата глава. — Закашля се и повърна.

Антон стисна костеливите рамене на стареца и го вдигна да седне. Струваше му се, че светът е рухнал под краката му.

— Защо отказа помощта ми? Нали съм с теб!

Паметителят сграбчи ръката му, въздъхна мъчително и изхриптя:

— Не всички истории имат щастлив край.

— Как можа! — Антон го пусна и се изправи. Сърцето му биеше лудо, не му стигаше въздух. Не чуваше почти нищо, освен препускането на собствените си мисли. — Ще се обадя в болницата. Там могат да направят нещо.

Но никой земен лекар не разбираше нищо от психологията или токсикологията на илдирийците. Без пълен анализ не можеше да се разбере кои от химикалите, които бе погълнал Вао’сх, са отровни за биохимията му, и нямаше начин да приготвят навреме подходяща противоотрова.

Антон изхвърли тези мисли от съзнанието си. Отказваше дори да признае съществуването на подобна възможност.

Вао’сх го хвана за ръката.

— О, приятелю, самотата, която изпитах, след като избягахме от Марата, ме подготви за това, което чувствам сега. А оттук нататък ще става само по-лошо. И двамата го знаем. Моят избор е да свърша по този начин. Така аз контролирам нещата и ще умра много по-спокойно, отколкото ако позволя на лудостта да ме обземе.

Гласът му наистина звучеше съвсем спокойно.

— Не! — Антон почувства как в гърдите му напират ридания и гняв. Отказваше да приеме, че не може да направи нищо, че е провалил Вао’сх.

— Обещай ми… обещай ми, че ще разкажеш историята ми. Запиши края ми за Сагата за седемте слънца. — Очите на Вао’сх бяха замъглени. — Открих едно стихотворение, което много ми харесва. Написал го е Томас Бенингтън Маколи, казва се „Балада за древен Рим“.

Антон избута настрана останалите си мисли и се вкопчи в нещо нормално — нещо, което можеше да направи. И установи, че си спомня стихотворението.

— Знам го.

Вао’сх събра сили и изрецитира с глас, в който все още звучеше силата на велик паметител:

Че няма по-достойна смърт

пред жребия ни строг:

да паднеш с чест зарад предци

и с вяра в своя Бог.

Отпусна се в леглото и на устните му се изписа бледа усмивка.

— От това ще излезе чудесна епитафия…

— Не… — Антон не успя да сдържи риданията си, докато се свличаше на колене до приятеля си. Вао’сх отново посегна и го хвана за ръката.

След по-малко от час старият паметител си отиде така спокойно, както бе обещал.