Кевин Андерсън
Пепел от светове (40)

39.
Магът-император Джора’х

На борда на собствения си боен лайнер, затворен в каютата си, магът-император потръпна и увеличи осветлението до крайност. Въпреки това едва чувстваше, едва виждаше суровия блясък, който трябваше да го успокои.

Това бе неговата каюта. Неговият лайнер. Той беше магът-император на Илдирийската империя.

Беше безсилен.

И сам.

Знаеше, че Нира го очаква, и се зарече да издържи. Но мисълта за нея не бе достатъчна, не и при такива обстоятелства. Дори самата тя да беше тук, за да го прегърне и да му говори… въпреки близостта им дори тя не би могла да му даде силата на тизма.

Измина още един миг, а после още един.

Съзнанието на Джора’х бе изпълнено с ужасно, празно мълчание. С бездна. Мислите му бяха също така празни, както пространствата между звездите, където сега се носеше неговият откраднат лайнер. Да, изолацията можеше наистина да го побърка, точно както искаше председателят Венцеслас. Проклет да е! Този човек не заслужаваше доверие, а цялата Илдирийска империя, великата и славна цивилизация, както и нейният велик и славен управник, бе съборена на колене.

По-малко от три дни — как отчаяно се бе вкопчил в тази мисъл! Зачуди се колко ли време е изминало. Не бе успял да се съсредоточи дотолкова, че да се сети да провери данните на хронометъра, когато адмирал Диенте си бе тръгнал. Струваше му се, че откакто се бе възцарила тази самотна тишина, са изминали години. Дали бяха три дни? Два? Или само един час? Само няколко минути?

Вече не можеше да определи — нямаше ни най-малка представа.

— Нира… — прошепна той, но никой не му отговори.

Припомни си деня, в който Антон Коликос бе довел изпадналия в кататония паметител Вао’сх в Призматичния палат след дългото им самотно пътуване, което ги бе спасило от черните роботи. Като маг-император Джора’х бе почувствал далечно ехо от мъчението, което бе изтърпял Вао’сх. Но никога не си бе представял, че е толкова ужасило.

Разкъсван от кошмари, той не можеше да забрави как синът му Тор’х бе упоен и затворен в заключена стая — по заповед на самия Джора’х. Генераторите бяха отказали да действат и бяха угасили ярките блестители в стаята. Тор’х бе умрял сам и в тъмното — чудовищна участ за всеки илдириец…

Джора’х се притисна по-близо до блестителите, приковани към стената, но дори и светлината не помогна.

Чувстваше как отслабва все повече и повече, но все пак упорито изпрати мислите си колкото можеше по-далеч, опитваше се да намери някакво ехо. Продължи да се опитва часове наред… или може би само минути… докато не се почувства прекалено изтощен, за да продължи, и остави мислите си да се реят безцелно в студената черна пустош.

Неочаквано познатите нишки на тизма докоснаха периферията на съзнанието му. Умственият допир го стресна и той се пресегна да сграбчи нишките така отчаяно, че крехката връзка почти се скъса. Почти. Далечните мисли отново се понесоха към неговите. Джора’х се опита да ги разпознае, но бе толкова трудно да мисли логично.

Най-после осъзна чии са — на Осира’х и нейните братя и сестри! Щом проумя кои са, връзката се засили. Децата помогнаха от своя край и я направиха по-стабилна.

— Осира’х! — извика той на глас и децата сграбчиха блуждаещото му съзнание като спасители, които хвърлят въже на удавник. Връзката на тизма стана ярка и чиста. Джора’х видя проблясващите образи на илдирийски бежанци, скрити в планински пещери, и попи спомените на други хора за смъртоносни огньове.

Бавно започна да разбира какво се е случило на Илдира. Досега бе долавял само неясните страхове на хиляди хора, но сега научи как Руса’х и неговите огнени кълба са прогонили всички от Миджистра и са превзели Призматичния палат. Самите основи на империята се тресяха и бяха на път да рухнат.

Джора’х използва мислите на децата като котва и почерпи от тях сила. Но решимостта му си бе лично негова, както и яростта му заради това, което му бе сторил председателят Венцеслас.

Да, сега вече имаше силата и волята да издържи, докато лайнерът се върнеше на Земята. А щом се озовеше там, трябваше да намери начин да спаси народа на Илдира.