Кевин Андерсън
Пепел от светове (89)

88.
Рлинда Кет

— Нали разбираш, на борда на космическите кораби нямаме много опит с буболечките — каза Рлинда Кет на Маргарет Коликос.

Възрастната жена вървеше пред нея, без да обръща внимание на пищенето, свиркането и тракането на бронираните насекоми.

— Аз също не ги харесвам, капитан Кет, но дълги години живях сред тях и оцелях.

Рлинда бе изумена, че буболечките не я нараниха, докато я отвеждаха далеч от повредения й кораб.

— Надявам се, че смятат да поправят „Любопитство“. Все пак пострада по тяхна вина.

— Те смятат, че изобщо не е трябвало да идвате тук. — На устните на Маргарет се изписа загадъчна усмивка. — Но ако Дейвлин се съгласи, предполагам, че могат да бъдат убедени да поправят кораба.

— Какво всъщност се е случило с Дейвлин?

— Отиваме в залата на люпилото. Там ще получите отговори на въпросите си.

Рлинда се намръщи. Вече знаеше, че се е загубила безнадеждно в огромния кошерен град.

— Дойдох да го спася.

— Боя се, че сте закъснели. — В гласа на жената звучеше дълбока тъга. — Дейвлин вече не може да бъде спасен… или може би той ще спаси всички ни. Не съм сигурна.

Рлинда въздъхна раздразнено.

— Все още не разбирам за какво говорите. Жив ли е Дейвлин, или мъртъв?

— Ох — каза Маргарет. — Това е нещо, което трябва да видите сама.

Насекомите ги отведоха до огромна куполовидна страда и Маргарет влезе в един зловонен тунел. Рлинда не бе очарована от мисълта да се провира в тъмни претъпкани коридори в компанията на толкова много бронирани насекоми, но Маргарет вървеше, сякаш всеки ден минаваше по тези тунели, за да стигне до местоработата си. Наистина приличаше на жена, която просто отива на работа.

Рлинда се стараеше да не изостава от забързаните крачки на Маргарет. Дишаше тежко и това й пречеше да задава прекалено много въпроси. Никога не бе страдала от клаустрофобия, но сега, в тези хлъзгави тунели, й се стори, че се задушава.

В голямата централна зала беше още по-зле.

Маргарет спря и заговори на нещо, което приличаше на кипяща маса от личинки, черни късчета от смачкани насекоми, натрошени отломки — нещо, което наподобяваше купчина боклук, но по някакъв начин бе живо.

— Нали си спомняш Рлинда Кет? Доведох я. — Маргарет погледна назад. — Люпилото иска да говори с вас.

Стомахът на Рлинда се разбунтува, когато гърчещата се маса започна да се размърдва и променя. Искаше единствено да избяга… докато не осъзна, че отделните части се събират в лице… човешко лице.

Лицето на Дейвлин Лотце.

— Сигурно се майтапите.

Главата приличаше на колосална статуя, заемаше по-голямата част от помещението. Гротескните устни на Дейвлин се размърдаха.

— Рлинда Кет.

Гласът не беше на Дейвлин. Дори не беше човешки.

— Наредих да ти осигурят безопасност.

— Много гостоприемно, Дейвлин. — Рлинда прибягна до хумора като средство за самозащита.

— Аз не съм… изцяло Дейвлин. Съзнанието ми съдържа това на всички кликиси в кошера ми. Унищожих повечето от останалите кошери… отказах да асимилирам тяхното ДНК… отказах да се деля.

— По-късно ще ви обясня кликиското възпроизвеждане — каза Маргарет Коликос. — Доста е странно.

— Нямам търпение. — Рлинда потисна страха си и се насили да пристъпи по-близо до гигантската скулптирана глава.

— Трябва да унищожа още един кошер. Ще го направя скоро. Тогава аз ще съм Единственото люпило.

Рлинда погледна Маргарет, после пак се обърна към кошерното съзнание.

— Ами хубаво. Какво ще стане после?

— После ще направя нещо велико — каза Дейвлин-люпилото. — Ще стана по-могъщ от когато и да било.

— Дейвлин да завладява вселената? Не ми звучи в твой стил.

— Аз не съм Дейвлин.

Маргарет се обади тихо:

— Той се променя с всеки кошер, който побеждава, дори и да не го асимилира. Но според мен това означава, че следващата цел на кликисите са черните роботи.

— Да се отървем от черните роботи ли? Не ми звучи никак зле. А какво се случва с всички други кликиски кошери, които разгромява? Към армията му ли се присъединяват, убива ли ги? Какво?

— Не съм сигурна.

— Кошерът на Пим е почти унищожен — каза люпилото.

Маргарет обясни какво е научила през дългогодишните си изследвания.

— Ако никой не им попречи, кликисите ще се спуснат като ято скакалци върху всяка планета, която намерят, включително и тези, населявани от хората. Дейвлин обаче смята, че е достатъчно силен, за да ги спре. Трябва да се молим той, а не люпилото на някой друг кошер, да стане Единственото люпило.

Рлинда зачака, но чуваше само шумоленето и потракването на милиони малки създания. Искаше Дейвлин да й каже, че не е зъл, но изкуственото лице не изразяваше нищо.

— Помниш ли старата приказка за по-малката от двете злини? — попита тя и с неизмерима тъга добави: — Съжалявам, че закъснях. Исках да те спася.

— А аз исках да се измъкна невредим. Вместо това… трябваше да се приспособя към положението.

Главата потръпна и започна да се разпада, сякаш отделните парченца бяха загубили решимостта си да останат заедно в определена форма. Рлинда чуваше как навън, в кошерния град, се движат множество кликиси. Сигурно ставаше нещо много важно.

Люпилото обаче не възнамеряваше да се впуска в обяснение. Съзнанието на Дейвлин — или това, което бе останало от него, — вече бе заето с някакъв голям проблем.

След няколко изпълнени с напрежение мига пред люпилото се появи процесия от кликиски воини, покрити с кървавочервени и кафяви петна. Носеха главите на четири огромни буболечки — сребристи, с черни неравни ивици, наподобяващи светкавици, по теметата. От прерязаните вратове висяха ганглии, а фасетните очи бяха празни.

Воините поднесоха четирите глава като дар на люпилото. В залата нахлуха още воини, изпълниха я докрай и започнаха да цвърчат тържествуващо.

Маргарет обясни на Рлинда:

— Това са дарители на вражески кошер.

— Това означава ли, че се е случило нещо важно?

Гърчещата се променяща се маса се тресеше неразличима, човешкото у нея бе изчезнало; но после лицето отново се оформи, макар и грубо, от свиващите се като червеи компоненти.

— Кошерът на Пим е понесъл жестоки щети от кораби на ЗВС. Убили са няколко дарители, но са се оттеглили, преди да унищожат люпилото. — Лицето направи пауза. — Ние пристигнахме веднага след това. Моите воини постигнаха лесна победа. Унищожих люпилото на Пим.

— Значи е свършено. — Гласът на Маргарет бе изпълнен с благоговение.

— Какво означава това? — попита я шепнешком Рлинда.

— Сега аз съм кликиската раса. Аз съм кошерното съзнание, което контролира всички. — Гротескната глава се размърда, но лицето, което се образува сега, нямаше дори най-бегла прилика с човешко. Приличаше на огромно бодливо насекомо. — Сега ще се променя. Тук ще пристигнат оцелели членове от всички кошери и моите дарители най-после ще ги погълнат. Тогава ще предприема огромно делене.

Маргарет изглеждаше обезпокоена.

— Но, Дейвлин, това ще те удави сред тях — личността ти ще изчезне сред целия този шум!

Скулптираната буболечкова глава се разпадна на отделни, самостоятелно движещи се парчета. Доколкото разбираше Рлинда, Дейвлин Лотце вече се бе превърнал в слаб шепот в какофонията на гигантското кошерно съзнание.