Кевин Андерсън
Пепел от светове (142)

141.
Председателят Базил Венцеслас

Погълнатата в недрата на невероятния кораб-рояк дипломатическа совалка се разтресе, но продължи да напредва към ядрото — огромна буца от спирали, съставени както от различни метали, така и от блестящи полимерни секрети. Базил си помисли, че прилича на електрифициран обгърнат в смола мозък.

Пилотът безпомощно вдигна ръце от контролите.

— Има магнитен лъч, който ни притегля. Не мога да направя нищо.

— Очевидно ни тегли натам, където трябва да отидем. — Базил се взираше напред, мъчеше се да забележи нещо, което да му даде някаква информация. — Какво ще ни посъветвате, доктор Коликос?

— За момента най-доброто, което можете да направите, е да чакате. Люпилото ще направи първия ход.

Магнитът ги привлече в подобен на пещера отвор в ядрото на кораба-рояк. Совалката се стовари тежко на пода в сводест хангар. Поне хиляда кликиски войници се стекоха, за да ги посрещнат.

Маргарет отиде до люка, отвори го и почти небрежно излезе сред гъмжилото от кликиси.

— Господин председател — провикна се през рамо, — люпилото иска да дойдете. Елате.

Базил малко се подразни от спокойствието й пред лицето на чудовищните насекоми. Не му харесваше някой друг да поема командата. Нареди на пилота да остане вътре, за да защитава кораба (макар че не обясни как точно), и последва Маргарет. Антон също слезе. Въздухът беше спарен, но ставаше за дишане.

Покритите с шипове хитинови тела на насекомите приличаха на бронирани танкове. Тези, които Маргарет посочи като дарители, имаха сребриста броня, прорязана от черни ивици; лицата им представляваха мозайки от малки плочки, които постоянно се разместваха и от време на време приемаха почти човешки образ.

Базил се изправи пред най-близкия дарител — същество с огромен рог на главата — и каза, сякаш се обръщаше към официален посланик:

— Аз съм председателят на Теранския ханзейски съюз. Имам уговорка за среща с вашето люпило.

— Те нямат индивидуалност — тихо каза Маргарет. — Когато говорите с един от тях, вие всъщност говорите с люпилото. Кошерното съзнание слуша всичките ни разговори.

— Тогава защо просто не ни изпратиха посланик? — недоволно попита Базил.

Маргарет наклони глава.

— Защото ефектът няма да е същият. Последвайте ме.

Огромните дарители и шипестите воини ги поведоха с бързи тракащи крачки по странни вътрешноутробни коридори. По пътя Базил видя толкова много кликиси, задръстили пътеките, че беше сигурен: кошерното съзнание никога нямаше да ги пусне да си отидат от това адско място.

Най-после спряха в някакво помещение и Базил се взря с ужас в слузестите късове от убити кликиси, в парчетата отломки, в блестящите късчета метал и счупено стъкло… и в ларвите — много, много ларви. Олюля се и ушите му гръмнаха от неспирното оглушително жужене, което проникваше до най-дълбоките нива на слуха и караше костите му да вибрират. Всичките му планове, дипломатически умения и увереност увяхнаха.

Никога не се бе чувствал толкова объркан.

Маргарет пристъпи към ужасната маса и каза високо:

— Това е Единственото люпило. — Вече не изглеждаше толкова самоуверена. — То е… различно от всичко, което съм виждала.

Краката на Базил се бяха парализирали, но той се насили да се приближи до люпилото. Гласът му бе пресипнал. Никога не се бе чувствал толкова смазващо беззащитен.

— Аз съм председателят Базил Венцеслас. Мисля, че трябва да обсъдим някои дипломатически въпроси.

Без да помръдва от мястото си, Маргарет се провикна към бръмчащата пулсираща маса:

— Още ли си там, Дейвлин? — В гласа й имаше слаба надежда. — Поне част от теб? Чуваш ли ме?

Помръдващите парчета на люпилото се разместиха като глина под ръцете на скулптор и образуваха едно огромно лице, приличаше на главата на насекомо. А после чертите му потрепнаха, омекнаха, станаха почти човешки.

— То… прилича на Дейвлин.

— Значи някаква част от него все още е там дори след това последно голямо делене. — В гласа на Маргарет звучеше облекчение.

— Познавам те, председателю Венцеслас. — Устните на гигантското лице се движеха, но гласът идваше отвсякъде. — Познавам врага ти.

Толкова много неща бяха рухнали, че този чудноват обрат на събитията не бе по-странен от всичко останало. Базил се вкопчи в мисълта, че люпилото го бе повикало по име. Макар че почти не познаваше мъжа, който бе работил за него години наред като „специалист по неизяснени подробности“, знаеше, че Дейвлин положително трябва да го помни.

— И аз те помня, Дейвлин. Ти беше най-добрият ми експерт и съм сигурен, че си спомняш на кого си верен. Ханзата иска да сключи мир с кликисите. — Помисли си, че ще е по-добре да не споменава за адмирал Диенте и за нападението на генерал Ланиан.

Изражението на огромното лице не се промени.

— Познавам те, председателю Венцеслас. Не можеш да скриеш никакви тайни от мен.

Базил настръхна. Истинският Дейвлин Лотце не знаеше почти нищо за него и това може би не беше хубаво.

Чертите на лицето отново се размиха, изостриха се, уголемиха се и се превърнаха в калейдоскоп от най-ужасните кликиски воини, чудовищни дарители, шипести насекомовидни същества.

— Ти изпрати хората на нашите светове. Твоята колонизаторска инициатива. Ти изпрати бойни кораби да унищожат нашия кошер в Пим.

Базил заговори с пресъхнало гърло:

— Това беше неразбирателство. Мислех, че нямам друг избор. Ханзата не мисли зло на кликисите. Можем да сме съюзници. Няма причина да воюваме.

— Не можеш да скриеш какво си направил.

Изведнъж всяко подобие на обвивка върху люпилото — било то лицето на Дейвлин или глава на кликис — отново се разпадна в кипящ хаос. Дори Маргарет отскочи уплашена. Гласът на кошерното съзнание обаче продължи да бучи от безброй гърла, ехтящ, обвиняващ:

— Ти се съюзи с роботите. Ти си сътрудничеше с нашите врагове.

Дарителите и воините тръгнаха към тях, вдигнали шипестите си ръце.

Сърцето на Базил изстина от ужас. Около тях корабът-рояк започна да вибрира, да бръмчи, да се движи.

— Това беше част от грижливо замислен план — настоя Базил. — Сирикс искаше да ни предаде. Винаги съм го знаел. Направих клопка, която ще унищожи черните роботи веднъж и завинаги. Нищо не би ми доставило по-голяма радост.

Внезапно люпилото отново прие формата на лицето на Дейвлин Лотце.

— Познавам те, председателю Венцеслас. За теб истината е… това, което ти изнася в дадена ситуация.

— Казвам ти, че това никога не е било истинска сделка, а само клопка!

Но всяка следа от Дейвлин Лотце, от каквото и да било човешко, бе изчезнала от кънтящия глас:

— Два от моите кораби-рояци ще преследват и ще унищожат черните роботи. Останалите ще опустошат Земята, задето си сътрудничеше с нашите врагове.

— Дейвлин, чуй ме! — изкрещя отчаяно Базил. — Обещавам, че всичко ще се изясни. — Отново се опита да си възвърне спокойствието, да влезе в ролята на председател на Ханзата. — Когато се изправиш пред черните роботи, ще разбереш какво съм направил за хората и за кликисите. Ако наистина ме познаваш, както твърдиш, значи знаеш, че бих постъпил точно така.

Молеше се коварният план, който бе замислил срещу Сирикс, да се развие според очакванията му. В противен случай нямаше начин да възпре яростта на кликисите.