Кевин Андерсън
Пепел от светове (172)

171.
Маргарет Коликос

Седмици наред Дейвлин-люпилото споделяше с Маргарет и Антон всички песни-разкази, които сметнеше за необходими, всичко забележително за цялата кликиска раса. След като научи за невероятните конфликти, за издигането и падането на безброй кошери, за цикличните роенета и последвалите ги консолидации и изтребления, Маргарет остана без дъх от самия обем на информацията.

А после един ден с люпилото беше свършено.

В кошерния град всички кликиси маршируваха и се строяваха в редици — милиони кликиси, подредени в идеален ред според породите.

— Какво става? — попита Антон.

Майка му поклати глава.

— Нещо, което не съм виждала никога.

Чрез двама воини кошерното съзнание призова нея и Антон в подобната на отворена уста зала. Миризмите вътре бяха станали по-гъсти, а фоновият шум — така оглушителен, че зъбите на Маргарет затракаха.

Още преди съставеният от хиляди частици организъм да оформи докрай грубото човешко лице, Маргарет попита:

— Дейвлин, какво става?

— В далечното минало Илдирийската империя е съществувала съвместно с кликисите. Хората са избягвали нашите колониални светове и войните между кошерите не са ги интересували. — Извънземният глас спря за един дълъг миг. — Но сега това ще се промени. Хората ще спрат да ни игнорират. Ще дойде време, когато отмъстителни хора няма да искат да ни оставят на мира. Така че можем или да останем да чакаме тук и да се оставим да ни унищожат… или да влезем в състояние на хибернация и да оставим да мине време — може би още десет хиляди години.

Маргарет не можеше да възрази на тази оценка на ситуацията. Не вярваше, че хората някога ще оставят кликисите на мира.

— Това ли са двете единствени възможности? — попита Антон.

— Дълго време смятах така, но сега избрах различен начин за оцеляването ни. — Изкуственото лице изглеждаше тъжно и замислено. — Аз съм единственото, което е останало от кликисите, затова, като люпило, трябва да оцелея. Ще взема останките от кошера си и ще отида някъде другаде — далеч, далеч и от човешката, и от илдирийската цивилизация. Не очаквам да срещна някого от моята стара раса в продължение на хиляди години. Сбогом, Антон Коликос. Сбогом, Маргарет Коликос. Благодаря ви, че записахте песните ни.

Огромното лице на Дейвлин се разми в безформена маса. Като стържеха по пода, осемте огромни дарители влязоха в залата на люпилото и нагазиха директно в гърчещата се маса на кошерното съзнание. За миг Маргарет си помисли, че това е началото на ново делене, че ларвите там ще разкъсат дарителите. Вместо това мърдащите създания се закатериха по осемте огромни дарители и се заизкачваха по твърдите им екзоскелети, докато не ги покриха целите като живи, подвижни одеяла. Отрупаните по този начин същества тежко закрачиха вън от залата, носеха със себе си разпръснатото люпило.

Маргарет и Антон ги последваха, излязоха на ярката слънчева светлина на Ларо и се качиха на една кула, откъдето можеха да наблюдават града. Под тях кликиските породи учени се скупчиха около транспортала в центъра на кошерното поселище. Високата трапецовидна стена заблестя и плоската каменна бариера се разтопи, за да разкрие друг свят — място на сиви скали и изпускащи пара гейзери под замъглено индиговосиньо небе.

Редиците на кликисите се разделиха, когато нашарените с тигрови ивици дарители закрачиха напред като в церемониален марш. Без да спрат нито за миг, те пренесоха разпръснатото люпило пред пулсиращия транспортал.

Щом дарителите изчезнаха, първите редици воини закрачиха след тях в марш, който продължи повече от час. После дойдоха работниците, събирачите, разузнавачите… порода след порода, ред след ред се движеха в изумително, но дисциплинирано масово отстъпление от Ларо.

От наблюдателния си пост Маргарет и Антон не ги изпускаха от очи.

— Дейвлин взема семената на кошера със себе си.

Кликисите се изляха през транспортала в безкраен поток и се евакуираха към неизвестен нов свят. Научните породи наблюдаваха преминаването на всички насекоми, докато и последните не се прехвърлиха от другата страна.

После създанията-учени започнаха да се занимават с жиците и контролите, вдълбани в основата на трапецовидната стена. Накрая, удовлетворени, се хвърлиха през транспортала — всички, освен един.

Когато останалите изчезнаха, единственият останал кликис докосна контролите на транспортала и каменният вход отново се сля в солидна цялост и отряза прохода към другия свят. От жиците захвърчаха искри, повечето координатни плочки се разтопиха. Транспорталът бе завинаги негоден за употреба.

И щом приключи работата си, кликиският учен умря.

Маргарет погледна мъртвото тяло, проснато до тъмната трапецовидна стена, и си спомни за самотния кликиски труп, който двамата с Луис бяха намерили в скалния град на Рейндик Ко до подобен транспортал. Сега разбра как последните останки от насекомовидната раса се бяха измъкнали от черните роботи и хидрогите.

И разбра какво е направил Дейвлин.

Маргарет и Антон се запътиха към каменната стена и погледнаха огромния празен кошерен град, разпрострял се навсякъде около тях.

— Люпилото е избрало нова планета — такава, която не е отбелязана на обичайните координатни плочки, за да не можем никога да ги намерим. А после породите на учените унищожиха транспортала, за да прикрият следите си. Предполагам, че дори и най-добрите ни експерти няма да разберат къде са отишли кликисите.

Антон скръбно кимна.

— Струва ми се, че това е добър край на кошерната песен.

Майка му се съгласи. Дейвлин си бе отишъл, кликисите също, и тя най-сетне почувства, че работата й е завършена.