Кевин Андерсън
Пепел от светове (118)

117.
Осира’х

От голямата ниша, която гледаше към площадката за приземяване и към открито небе, Осира’х и останалите видяха гибелта на няколко бойни лайнера. Ледените снаряди на дръзките скитнически кораби имаха ефект, но бяха твърде малко. Нямаше начин да стигнат. Огнените кълба продължаваха да прииждат.

По отворения канал на малкото комуникационно устройство на маг-императора прозвуча гласът на адар Зан’нх:

— Господарю, на небесната мина ли ще останеш, или предпочиташ да се качиш на флагманския кораб? Не знам къде ще си в по-голяма безопасност.

— Никъде няма гаранция за безопасност — отвърна Джора’х, погледна Келъм и продължи с отсечен тон: — Скитниците обаче ще имат по-големи шансове да оцелеят, ако не съм сред тях. Руса’х иска мен. Изпрати катер да ни вземе. — И направи знак на Нира и дъщеря им да го последват.

— Не, имаме още един шанс — каза Осира’х. Знаеше го със сърцето си, въпреки че никой от останалите не искаше дори да помисли за това. — И според мен вече сме достатъчно отчаяни, за да прибегнем до него.

Хидрогите бяха причинили вреда на толкова много планети, в това число и на Илдирийската империя, но някога Осира’х се бе свързала с тях. Беше се изправила срещу тях, бе създала мост, бе използвала ума си и връзката си с телевръзката и тизма, за да ги принуди да я чуят. Беше докоснала мислите им и знаеше колко силно ненавиждат фероуите.

Очите на Нира се разшириха.

— Прекалено е опасно!

Но Осира’х вече тичаше към малкото диамантено кълбо. Оставен сам на себе си, корабът щеше да пропадне в дълбините под тях, но тя трябваше да го махне от небесната мина; дори и най-лекото побутване щеше да го запрати през ръба на площадката за приземяване.

Пищната роба на Джора’х се развя в разредения въздух на откритата площадка.

— Не, Осира’х! — изкрещя той. — Не мога да искам от теб да го направиш отново.

Осира’х се вмъкна през люка и спря за миг, за да отговори:

— Не ти го искаш от мен — аз го реших.

Докато родителите й тичаха след нея, Дел Келъм се провикна:

— Какво прави това момиче?

Осира’х затвори прозрачния люк точно когато майка й стигна до кораба. Не можеше да погледне Нира; вместо това се завтече към кръглите кристални контроли. Изобщо нямаше представа как се управлява корабът — разполагаше само с няколко мисли, доловени от хидрогите, но единственото, което трябваше да направи, бе да включи двигателите, за да накара сферичния съд да се раздвижи. Никога нямаше да може да го пилотира, така че останалото трябваше да го свърши гравитацията.

Небето се раздра от тътен. Джора’х и Нира стояха разтревожени пред прозрачния кораб, но Осира’х не можеше да ги чуе. Малките й ръце се плъзгаха по контролите, опитваха се да разберат кое за какво служи. Едно от таблата светна и макар че не чу нищо, момичето почувства лека вибрация. Опита още няколко уреда и най-после освободи малко мощност — усети краткото пулсиране на чуждоземните машини.

Прозрачното кълбо се завъртя и се затъркаля по гладката площадка към пропастта. Майка й и баща й не можеха да го спрат. Над главата й продължаваха да се стрелкат фероуи и илдирийски кораби.

Осира’х погледна бушуващата в небето буря и се въоръжи със смелост. Не много отдавна бе успяла да установи връзка с хидрогите и бе използвала силата на верданите, за да ги подчини. Бе отгледана и обучена, за да го прави, и можеше да го направи отново. Чрез тизма магът-император щеше да знае, че още е жива.

Претърколи се през ръба. Корабът пропадна тежко като камък под гигантския небесен град. Докато се носеше надолу, Осира’х погледна през прозрачния таван и видя, че Нира и Джора’х крещят и все още посягат към нея.

Огромната небесна мина и неистовата битка се смаляваха и изчезваха от погледа й. А после прозрачните облаци я обгърнаха и тя почувства пристъп на клаустрофобия и самота.