Кевин Андерсън
Пепел от светове (97)

96.
Магът-император Джора’х

Дълбоко в тунелите на лунната база запищяха аларми и войниците от ЗВС се разтичаха уплашено. Джора’х знаеше, че не става въпрос за тренировка.

— Нападат ни! — възкликна Нира. — Но кой? Пак ли хидрогите? Или фероуите? Кликиските роботи?

Джора’х почувства вълнението в тизма.

— Не. — Притисна длан към гърдите си и се помъчи да определи какво точно представлява слабото ехо. — Илдирийците са — много илдирийци… Слънчевият флот. Води ги адар Зан’нх.

Нира затаи дъх. Сега и тя го почувства.

— Да, а също и Осира’х! Тя им е показала къде точно се намираме.

В коридора се разнасяха заповеди по високоговорителя кои части къде да застанат. Останали без дъх войници се завтекоха към арсеналите, пилоти хукнаха към корабите си. Осигурителни врати с трясък се затваряха. Само след няколко мига съобщиха, че са затворили всички въздушни шлюзове, за да се предотврати всяко влизане в базата.

— Уплашени са — каза Нира. — И то много.

— Така и трябва. Слънчевият флот възнамерява да ме освободи на всяка цена.

Магът-император се изправи в целия си ръст. Пристигането на хилядите илдирийци го бе заредило със сила и енергия. Останалите пленници също щяха да го почувстват, всички до един.

Той впери поглед в заключената врата на помещението с каменни стени, в което ги държаха затворени, и зачака. Знаеше, че скоро ще го потърсят.

Повече от петдесет души в униформа се струпаха пред стаите на илдирийските затворници. Очевидно някои от войниците на ЗВС смятаха да превърнат тези коридори в център на последната си съпротива.

Мършавият комендант разблъска с лакти уплашените войници. Обезумелите му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите, изразът му издаваше, че е на прага на лудостта. Той стигна до вратата на стаята, в която държаха Джора’х, спря на прага и си пое дъх, сякаш събираше смелост.

Магът-император го погледна решително. Нямаше намерение да прави никакви отстъпки на човека, който доброволно бе следвал отвратителните заповеди на председателя Венцеслас.

Комендантът отключи прозрачната врата, отвори я и влезе.

— Вашият Слънчев флот е пристигнал — стотици кораби. Стотици! Обсадили са базата. Не мога да разбера как са успели да разберат точно къде се намирате.

Джора’х се усмихна.

— Всички илдирийци могат да почувстват присъствието на своя маг-император. Ние сме свързани по начин, по който хората не са.

Гласът на Тилтон звучеше уплашено, но примирено:

— Невъзможно е нашите подкрепления да пристигнат навреме, но не мисля, че вашият адар е готов да поведе продължителна битка. Времето е от огромна важност за него и той настоява за незабавното ви освобождаване. Хиляди малки катери кацат на Луната и ние няма да можем да устоим дълго. — Поклати глава. — Лично аз смятам, че не си струвате всички неприятности, които ни създавате.

Джора’х сви рамене.

— Тогава ме освободете.

Тилтон извади пистолета си.

— Несъмнено вашите хора ще са много натъжени, ако ви заварят мъртъв. Вие сте единственият ми коз за преговори.

Нира застана между Джора’х и оръжието.

— Няма да го убиете.

Тилтон изглеждаше повече объркан, отколкото ядосан.

— Смятате, че няма да застрелям и двама ви, ако се стигне до това? Ако ми се наложи?

— Ако нараните мен или някого от нас — проговори Джора’х с глас, студен и твърд като стомана, — ви уверявам, че моят Слънчев флот ще убие всеки човек в тази база. Ще почувстват мига на смъртта ми. Видяхте как се бориха моите стражи — едва една шепа илдирийци, — когато се опитаха да ме освободят. Представете си какво ще се случи, ако Слънчевият флот разбере, че сте ме убили. — Въпреки че презираше председателя на Ханзата за това, което бе направил, Джора’х не искаше да стане причина за кървава баня сред човешките войници. Истинската му битка бе предначертана отдавна — с фероуите.

Тилтон се колебаеше, нерешително хванал оръжието.

— Тогава предлагам да потърсим решение, което да задоволява и двете страни.

— Единственото задоволително решение е да ме освободите, за да се върна и да спася империята си. Вие и вашият председател вече ни причинихте достатъчно зло.

В тунелите отекнаха откъслечни изстрели, приближаваха се.

— Войниците от Слънчевия флот се приближават, коменданте — каза Нира и пристъпи по-близо към дулото на оръжието. — Ако наредите на хората си да се бият, знаете, че ще последва истинско клане, на което няма да можете да се противопоставите. Накрая илдирийците все пак ще ни освободят.

— Изходът е предрешен — допълни Джора’х. — Не е определена единствено пътеката, която ще доведе до него. Наредете на хората си да се отдръпнат. Пуснете ни на свобода. Ще спасите стотици, а може би и хиляди.

— При това повечето от тях хора — изтъкна Нира. — Постъпете доблестно.

Тилтон гледаше объркано — сякаш или щеше да избухне, или да се свлече на земята.

— На председателя Венцеслас това изобщо няма да му хареса — промърмори той, после изкрещя през рамо към войниците в коридора: — Изпратете съобщение по комуникационния канал. Не влизайте в битка с илдирийците! — Стисна зъби и добави: — Предайте им, че техният маг-император е невредим — но че ще остане невредим само ако спрат да убиват хората ми.

Звуците на спорадичната съпротива бавно заглъхнаха, при все че крясъците продължиха. Бойци от Слънчевия флот с животински вид закрачиха с гръмовни стъпки по тунелите. Кристалните им катани бяха готови да съсекат всеки униформен от ЗВС, който се изпречи на пътя им. Адар Зан’нх вървеше начело на групата с изражение на човек, който току-що е завладял цяла планета.

Щом адарът се приближи към помещението с пленниците, Тилтон отново заплашително насочи пистолета си към Джора’х.

— Каква гаранция имам, че войниците ви няма да ни избият веднага щом освободите мага-император? Искам гаранция за себе си и хората си.

Зан’нх присви вперените си в оръжието очи.

— Обиждате ни. Не ни ли навредихте достатъчно?

Самият брой на войниците от Слънчевия флот бе достатъчен, за да накара Тилтон да се паникьоса. Нира пристъпи напред и просто взе пистолета от потните му ръце.

— Няма да го застреляте, коменданте.

Тилтон изглеждаше готов да рухне.

Джора’х пристъпи напред.

— Добре се справи, адаре.

Широка усмивка на облекчение озари лицето на Зан’нх. Неспособен да се сдържи, той прегърна баща си, а после отстъпи назад и отдаде чест на своя маг-император.

— Получих това, за което дойдох. — Изгледа намръщено коменданта. — Време е Слънчевият флот да се оттегли.