Кевин Андерсън
Пепел от светове (42)

41.
Сарейн

По някакъв начин работата в съсипаната зимна градина на кралица Естара оказваше терапевтично въздействие на Сарейн. Сестра й обичаше тази оранжерия, където бе засадила и отглеждала растения от Терок, които да й напомнят за дома. Базил обаче бе наредил да ги унищожат всичките. От чиста злоба.

Само в няколко от лехите все още можеха да се видят увехнали кафяви растения; останалите се бяха превърнали в пръст. Сарейн бе засадила няколко малки цветенца, разсади и плодни дръвчета по ръбовете на сандъчетата. Не бе успяла да намери никакви нови терокски растения, макар че имаше няколко в собствените си покои, но и тези биха били достатъчни да зарадват Естара. Сарейн се бе посветила на работата си с тиха решителност: цапаше пръстите си и засаждаше всичко, което можеше. Спомняше си прекалено многото пъти, когато не бе успяла да повлияе на решенията на Базил, да го възпре от крайности.

Когато стражите доведоха Нира в оранжерията, Сарейн се отърси от всичките си колебания. Зелената жрица бе останала в Двореца на шепота в очакване на завръщането на мага-император, което трябваше да е скоро. Базил бе позволил поне това. Досега Нира сигурно се бе поболяла от тревога по Джора’х, но Сарейн не можеше да успокои страховете й. Можеше обаче да направи нещо друго.

Нира проговори още от вратата, с остър глас:

— Засаждането на няколко цветя и храсти няма да компенсира унищожението, което е било извършено тук.

Сарейн си пое дъх бавно, продължително.

— Правя това, което мога. Също като много други. — Взе няколко стръка здравец и изрови дупка в пръстта, за да ги засади. — Нещата са много деликатни и човек невинаги вижда какво се случва зад кулисите.

Нира си остана все тъй сдържана.

— Знаеш ли, че фероуите са нападнали Терок? Разбрах го по телевръзката в нощта на коронацията.

Сарейн я изгледа ужасено.

— Защо не ми каза? Ако Терок е в беда, е трябвало да ни повикат на помощ!

Още докато го казваше, разбра колко глупаво звучи. Дори и тя никога нямаше да успее да убеди Базил за това.

Нира й отправи унищожителен поглед.

— Крал Питър не смята, че Ханзата ще му предложи помощ. Помисли: дори собствените ти сестри не можеха да те повикат на помощ. Според мен този факт прави нещата пределно ясни.

Без да обръща внимание на обидата, Сарейн се съсредоточи върху това, което бе наистина важно.

— Атаката свършила ли е? Оцеляла ли е световната гора? Какви са щетите?

— Верданите са отблъснали фероуите с помощта на зелените жреци, скитниците, венталите и дори бившите кораби на ЗВС под ръководството на адмирал Уилис. Всички те са се сражавали, за да спасят дърветата. И брат ти Бенето е бил там. Мъртъв е.

Сарейн замръзна.

— Ама… дървесният кораб…

— Изгорял е, докато се е сражавал с фероуите. — В гласа на Нира звучеше презрение. — А къде беше ти по време на всичко това? Като официален посланик на Терок не трябваше ли да вземеш участие в овладяването на тази криза? Не се ли предполага, че работиш за интересите на Терок? Ти зае мястото на посланик Отема. Какво щеше да направи тя на твое място?

Сарейн не можа да се сдържи.

— Отема бе убита от илдирийците! — избухна тя. — Ти беше нейна ученичка и все пак не само остана с тях по своя воля, а стана любовница на техния водач! — „Както аз станах любовница на Базил“. — Ние с теб не сме толкова различни. Верността се сменя заедно с обстоятелствата и невинаги имаме свободата да изберем най-благородния курс на действие.

— Доброто и злото не се променят.

За един дълъг миг погледите им останаха приковани един в друг. В очите на Нира Сарейн видя не само белезите от безброй незараснали рани, а и сила. Още преди Базил да разпространи историята на Нира из цялата Ханза, Сарейн бе чула за някои от кошмарите, превърнали тази жена в бледо подобие на онази млада зелена жрица с грейнали очи, която познаваше от младостта си в Терок. Но щом Нира бе успяла да оцелее и да запази силата и човечността си след всичко преживяно, тогава навярно и тя би могла да…

— Защо ме повика тук? — Нира си оставаше все тъй далечна.

Сарейн погледна стражите и им каза:

— Искаме да поговорим насаме.

Кралските стражи се колебаеха, но тя разпозна един от тях като близък приятел на капитан Маккамон и му кимна едва забележимо с надеждата, че наистина ще се окаже такъв съюзник, какъвто очакваше.

Стражът махна с ръка на останалите.

— Да дадем на посланик Сарейн няколко минути. Председателят много я цени.

И стражите излязоха в коридора пред оранжерията.

Сарейн поведе изпълнената с недоверие Нира покрай сандъчетата към купчинка сухи клонки, някога цъфтящ храст, а сега кафяви и с отчасти изтръгнати корени. Тук бяха в безопасност от чужди погледи.

Сарейн извади саксия с малка фиданка и очите на Нира светнаха.

— Толкова дълго бях отрязана от родителите си и сестрите си — каза Сарейн. — Моля те само да им изпратиш едно съобщение. Кажи на Естара, че й желая всичко най-добро. Бебето й вече родило ли се е? И Сели — кажи на най-малката ми сестра, че ми липсва. Вярно ли е, че самата тя е облякла зеленото? А родителите ми…

Очите на Нира се присвиха подозрително.

— И защо да ти вярвам?

— Както самата ти каза, аз съм посланикът на Терок. Знаеш, че помогнах на Питър и Естара да избягат. Уредих Натон да изпрати съобщение за положението им и друго, за да предупреди Терок. — Тя понижи глас: — Можеш ли да си представиш какво ще направи председателят с мен, ако разбере какво ти казвам?

Зелената жрица поомекна.

— Ще предам съобщенията ти.

Докосна фиданката и само след секунди бе погълната от телевръзката. Устните й се движеха бързо и безмълвно, докато съобщаваше новините си. Сарейн чакаше нервно, убедена, че стражите всеки момент ще се върнат и ще видят какво правят.

Щом Нира свърши, Сарейн попита:

— Какво става? Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Започнали са възстановяването. Мнозина са загинали в огъня на фероуите, но повечето са спасени. Да, Сели вече е зелена жрица. И да, Питър и Естара са горди родители на малко момченце. Нарекли са го Рейналд.

Сарейн се просълзи.

Челото на Нира се сбърчи, докато Сарейн скриваше фиданката.

— Сега това, за което трябва да се тревожи цялата Конфедерация, е каква ще е следващата глупава стъпка на председателя Венцеслас.