Кевин Андерсън
Пепел от светове (169)

168.
Нира

Нира не гореше от желание да зърне познатия, но болезнен пейзаж на Добро. Докато „Ненаситно любопитство“ се спускаше към земята, сухите кафяви хълмове й напомниха на ужасяващи огньове. Тя обхвана с поглед централното селище на колонията и потръпна при спомена за бараките за разплод, за оградите, за множеството пъти, когато я бяха измъчвали и оплодявали като част от експериментите на губернатора.

Но тя бе дошла тук с определена цел. Носеше фиданки, които щеше да засади на Добро, да помогне на планетата да се изцели от цялата нанесена болка. Осира’х, Род’х, Гейл’нх, Тамо’л и Мюри’н бяха решили да придружат майка си на това поклонение и да я подкрепят с любовта си. Заедно щяха да променят нещата.

— Всичко ще е наред — каза успокоително Рлинда, забелязала колебанието й. — Обещавам.

— Аз съм единствената, която може да поправи нещата. Да се върна, да се изправя лице в лице с миналото, да видя тези хора… трябва да го направя, за да мога да продължа напред.

„Сляпа вяра“ летеше до „Любопитство“. И двата кораба бяха натоварени с припаси за колонистите. Рлинда каза:

— С БиБоб няма да се бавим дълго, така че ти и децата побързайте да приключите със задачите си по-скоро, ако не искате да се понесем към звездите и да ви оставим тук.

— Не, няма да останем тук. — Нира погледна към задната част на кораба; децата се забавляваха с някакви ханзейски филми. — Времето, което всички ние прекарахме на тази планета, е повече от достатъчно.

Щом „Любопитство“ и „Сляпа вяра“ кацнаха, въодушевените колонисти се притекоха да им помогнат да разтоварят доставките. Рлинда надзираваше работниците и наблюдаваше как припасите намаляват все повече, докато товарното помещение не се изпразни.

Нира — държеше една фиданка — се поколеба на долния край на рампата. Осира’х я улови за ръка и каза:

— Хайде, майко. Да не си забравила пътя?

И тя, също като другите деца, носеше малка саксия с фиданка от световната гора. Шест нови световни дървета за Добро.

— Как ще го забравя.

Нира се усмихна и шестимата заедно пристъпиха от рампата на земята.

Минаха през възстановения колониален град в малка процесия. Очите на Нира се наляха със сълзи, но тя не ги избърса. Оградите бяха изчезнали, бараките за разплод — изгорени, жилището на губернатора на Добро — сринато. Едва позна мястото. Толкова много от сенките и петната милостиво бяха изчезнали.

Някога разделените илдирийско селище и човешки затвор сега се бяха слели, сградите бяха смесени. Нира позна доста от колонистите и видя, че отношението им към бившите затворници е съвсем различно. Илдирийците наистина им помагаха. Знаеше, че трябва да зараснат много рани — и по пейзажа, и в сърцата на хората. Но обитателите на Добро очевидно вървяха към изцеление.

Може би щеше да се получи. Добро можеше да стане чудесна колония.

Децата, щастливи и развълнувани, подскачаха из тревата и бурените.

Нира не се учуди, че собственият й гроб все още съществува. Мюри’н го намери първа и повика всички.

Нира се почувства някак объркана, когато погледна излъскания геометричен камък на мястото, където губернаторът Удру’х уж я бе погребал. Холографският образ на лицето й — много по-младо и невинно — все още блестеше отгоре. Децата й изглеждаха запленени от изображението.

— Много си красива — каза Род’х.

Нира коленичи на острата трева и за един дълъг миг остана загледана в образа си. Спомняше си всички години, прекарани в лагера за разплод. Знаеше, че Джора’х е идвал да скърби до този камък, повярвал в лъжата за смъртта й.

Беше време да заличи лъжата. Взе кристала с данните и захранващия го пакет. Макар че жестът й бе символичен, изведнъж се почувства по-свободна.

Хората на Добро щяха да се излекуват. И тя също.

— Защо го направи, майко? — попита Осира’х.

Нира сложи саксията си на земята.

— Защото дойдохме, за да построим нов паметник — такъв, който е много по-важен.

И започна да дълбае дупка в земята, за да пресади дръвчето. Децата й помогнаха и скоро малкото световно дърво бе положено в новия си дом. Нира отстъпи назад и с радост погледна делото им.

— А къде да засадим останалите? — попита Гейл’нх.

Нира отбеляза места на достатъчно разстояние едно от друго, та растящите дървета да не си пречат, но достатъчно близо, за да могат да споделят силата си, а корените им да се докосват и преплитат под земята.

— Някой ден тук ще израсте прекрасна горичка — каза тя.

Да пренесе тук ума на световната гора бе нейният начин да прости на Добро. Дърветата щяха да израстат високи и силни.

Когато приключиха, се върнаха при корабите. Преливаща от щастие и облекчение, Нира бе готова да забрави горчивите спомени от това място. Заляна от огромна вълна на обич, разпери ръце и притисна петте си деца към себе си.

Това бе единственият спомен, който искаше да запази от Добро.