Кевин Андерсън
Пепел от светове (61)

60.
Губернаторът на Хирилка Райдек’х

Райдек’х завари тал О’нх отново пред пещерите — седеше и се взираше със слепите си очи в слънцата. След завръщането си от заличения от лицето на земята лагер с бежанци от Хирилка — хората, които той трябваше да защитава, — младежът вече не се чувстваше като бледо копие на убития си от Руса’х баща. Сега най-после, от цялото си сърце, мислеше за себе си като за истинския губернатор на Хирилка.

— Не е правилно да се крия тук, в тези пещери — каза Райдек’х на своя учител.

— Да, не е правилно. Никой от нас не трябва да се крие тук… но какво можем да направим? Да избягаме? Да предизвикаме фероуите? Да влезем в открит бой… и да умрем? Докато магът-император е затворник на хората, не можем да получим никакви указания от него, а няма как да го спасим. Какво можем да направим сами?

— Точно така — каза Райдек’х. — Какво можем да направим сами?

Но го каза не като признание за поражение, а като предизвикателство.

Откакто магът-император се бе върнал в мрежата на тизма, присъствието му светеше като блестител. Всички изпаднали в паника и шок жители на империята със сигурност бяха почувствали поне полъх на надежда. В отговор на това тал Ала’нх, който командваше една от кохортите от свободни кораби на Слънчевия флот, бе събрал разпръснатите си бойни лайнери и се бе насочил към Илдира — седем пълни манипули, триста четиридесет и три бойни кораба, готови да се хвърлят срещу огнените кълба.

Адар Зан’нх обаче ги спря — нямаше да позволи толкова много лайнери да бъдат унищожени в безсмислена саможертва. Така че обезсърченият тал Ала’нх бе останал да чака на разстояние, номинално поел командването на военните сили извън планетата със заповед да ги държи непокътнати, в бойна готовност и без да бият на очи.

След това, което Райдек’х бе видял в опожарения бежански лагер, цялото му внимание бе насочено към оцелелите хирилци, останали на Илдира. Повече от един милион от евакуираните тук от неговия свят все още бяха разпръснати из цялата територия на империята. Фероуите можеха да ги унищожат, когато решат — тоест когато полуделият губернатор им разрешеше. Райдек’х едва го сдържаше на едно място — целият трепереше от нуждата да предприеме нещо.

— Трябва да го предизвикам. Аз съм истинският губернатор на Хирилка. И преди съм се изправял пред Руса’х и той не ме уби.

— Някои биха казали, че това е чудо — каза О’нх и покритото му с белези лице се сгърчи при спомена за онази ужасна среща. — Каква полза отново да предизвикваш съдбата?

— Ако трябва, ще се пожертвам.

— По-добре недей, момче. Не виждам как ще ни помогне това.

Райдек’х се опита да намери думи, с които решението му да звучи по-малко импулсивно, отколкото беше всъщност.

— В командното ядро на твоя боен лайнер Руса’х каза, че двамата с него отново ще се срещнем. Искам тази среща да се състои сега, и то при моите условия. Ще отида в Миджистра сам, ще вляза в Призматичния палат и ще се изправя срещу него. Ако Руса’х искаше да ме убие, вече щеше да го е направил.

— И какво можеш да му кажеш ти?

— Ще го накарам да разбере какво причинява на собствените си хора! Ако поне част от него все още е Руса’х, трябва да проумее какъв ужас е пуснал да броди из Илдира. Кой всъщност го контролира — самият той ли се контролира, или го управляват фероуите? Може би в гърдите му все още бие илдирийско сърце.

О’нх въздъхна, макар че самият той очевидно също копнееше да действа.

— Не бъди глупав. Забранявам ти да го правиш.

Младежът повиши глас:

— Аз съм губернаторът. Ти следваш моите заповеди, а не аз твоите. Трябва ли да ти напомням твоите собствени уроци? Последователите следват, но предводителите трябва да водят. В моите жили тече кръвта на мага-император. Ти самият ми каза, че ако се сетя за нещо, което може да ни спаси, мой морален дълг е да го направя.

По лицето на ветерана плъзна лека усмивка.

— Значи все пак си слушал.

— Да, всяка дума. Точно така ще направя — ще се изправя пред него като един губернатор на Хирилка срещу друг. Дойде време за отчаяни действия. Магът-император вече не е с нас, така че трябва сами да вземаме решения — довърши Райдек’х. Беше се задъхал.

Тал О’нх седеше все така взрян в слънцата на Илдира със слепите си очи.

— Отчаяни действия. Може би всички трябва да се замислим за тях. Не виждам обаче друг начин да спасим империята.