Кевин Андерсън
Пепел от светове (168)

167.
Съливан Голд

Катерът на Слънчевия флот кацна на Добро и отвори люковете си. Съливан хвана Лидия за ръка и излезе навън.

— Не забравяй: не съм ти обещал никакъв лукс, но поне няма да има фероуи. Хидрогите също ги няма. Илдирийската империя и Конфедерацията са съюзници. — Гласът му затихна. — Няма да е чак толкова зле, нали?

— Вече ми идват наум сума ти неща, които ще ми липсват — отвърна Лидия, но на устните й се появи усмивка. — И много други, които няма, например председателят Венцеслас и чистачите му. Ще се опитаме да извлечем най-доброто от тукашните условия. А освен това сме заедно.

Останалите членове на семейството му също слязоха. Бяха преживели достатъчно бъркотии и сега се радваха, че отново са на твърда земя.

— Председателят е мъртъв, а Ханзата е съборена — каза Джером. — Нещата на Земята вървят към по-добро. Винаги можем да се върнем и да започнем отново оттам, където прекъснахме.

Лидия му се закани с пръст.

— Самият факт, че всички тези неща се случиха, трябва да е причина за безпокойство. И преди са ставали подобни неща: тайна полиция, системно погазване на човешките права, прекалено голям страх, за да посмеят хората да вдигнат глас срещу несправедливостта, обръщане на съседи едни срещу други… Оказва се, че хора, които си смятал за приятели, изведнъж се боят да не се забъркат в неприятности, когато имаш нужда от помощ. — Тя се намуси. — Сигурна съм, че и това място не е идеално, но ще мине много време, преди да сваля гарда.

Съливан погледна семейството си с надежда и вяра.

— Дайте на Добро шанс. Наистина можем да променим нещата.

— Щом Съливан казва, че за нас е добре да се преместим тук, значи всички вие ще трябва да положите всички усилия — заяви Лидия и никой не възрази.

След толкова поколения мъчения и враждебност между потомците на хората и илдирийските колонисти на Добро не съществуваше и капчица любов, но те се бяха съгласили да заровят томахавката, да работят и да живеят заедно. Сега Съливан щеше да използва административните си умения, за да превърне двете групи в една колония на сътрудничество и търпимост. Беше сигурен, че с помощта на Лидия и семейството си ще се справи.

Бен Стоунър — водачът на потомците на хората от „Бъртън“ — прекоси с пружинираща стъпка площадката за кацане и стисна ръката на Съливан.

— Значи вие сте професионалистите? Ще се радваме на помощта ви.

— Магът-император е достатъчно зает с Миджистра. Конфедерацията ще изпрати товарни кораби с някои неща, от които ще имаме нужда, но повечето работа ще трябва да я свършим сами.

— Няма проблеми — отвърна Стоунър. — Ние умеем да работим здраво — и хора, и илдирийци.

Неколцина от застаналите наблизо илдирийци кимнаха, защото знаеха, че за начинанието си Съливан има благословията на мага-император. Умееха да следват инструкции, макар че никак не ги биваше в новаторството, и Съливан реши, че това е обещаващо начало. Щеше да научи хората и илдирийците как да работят заедно, а също така и как да измислят нови идеи и методи.

— Преди да сме се усетили, това място ще се превърне в колония за чудо и приказ.

— Вярвам, че Добро ще процъфти — за пръв път в историята си — каза един от илдирийците, свещеник-философ.

Съливан помогна на семейството си да разтовари багажа от катера. Стоунър изкрещя:

— Недейте да стоите така, ами елате и помогнете на новодошлите да си намерят къща за живеене! Намерете им нещо приятно — ще останат тук доста време.

Колониалният град бе изгорял до основи, но вече бяха построени нови дървени сгради. Семейство Голд разполагаше с повече от достатъчно място, за да живее нашироко в общо трите си жилища.

Първата нощ, докато двамата с Лидия си почиваха в новата си спалня, Съливан я потупа по ръката.

— Съжалявам, че не е точно райска градина.

Тя се наведе над него и го целуна по бузата.

— Трябва да се обръснеш.

— Знам.

— Разполагаме с течаща вода, отопляван дом и килер, пълен с храна. И сме в безопасност. — Лидия погледна през прозореца към тъмното небе и блестящите язери, които осветяваха колониалния град. — Не е рай, но ще свърши работа.