Кевин Андерсън
Пепел от светове (28)

27.
Маргарет Коликос

Когато новото люпило най-после я призова в крепостта си, Маргарет бе изпълнена с решимост да получи отговор на въпросите си. Достатъчно дълго бе наблюдавала как насекомовидните създания убиват съпернически люпила, като не приобщават, а унищожават победените кошери, без да разбира нищо. Ако не друго, това повикване поне означаваше, че кликисите са престанали да я пренебрегват, и тя се надяваше явяването й пред люпилото да й подскаже защо това кошерно съзнание се различава толкова от останалите.

Хрумна й мисълта да се втурне към трапецовидния главен транспортал. Преди люпилото да разбере какви са намеренията й, можеше да натисне някоя координираща плочка, която и да е, и просто да избяга. Но транспорталните мрежи се простираха само до останалите кликиски планети и минаването през който и да било коридор щеше само да я отведе на друг населен от насекоми свят. По-добре беше да остане тук.

Да, щеше да остане и да рискува с люпилото на Ларо. Макар че новото люпило изглеждаше по-кръвожадно от предшествениците си, то преднамерено се бе погрижило Маргарет да е в безопасност. Това означаваше, че кошерното съзнание иска нещо от нея, но тя не можеше да разбере какво е то. Нямаше причина да се бои. Живееше сред кликисите от толкова дълго и все още беше жива.

Отвън залата на люпилото изглеждаше висока и неугледна, с наклонени кули от всяка страна. Войниците бутнаха Маргарет в тъмното отверстие на централната сграда и тя влезе. С назъбените си крайници с остри като бръснач ръбове кликисите можеха да я насекат на парчета буквално за миг… но пък през последните години можеха да го направят безброй пъти. Тя знаеше, че няма да я наранят — поне не още.

Маргарет беше учен и двамата с Луис бяха изучавали античните руини, останали от тази смятана за изчезнала раса, години наред. Знаеше за кликисите толкова, колкото можеше да знае човешко същество за този извънземен вид. Изпъна рамене и закрачи редом с войниците по дълги виещи се коридори, които й приличаха на спираловидната черупка на раковина. Близостта на многобройните кликиси засили миризмата, която й напомняше на вкисната течност, развалени яйца, разлагаща се риба и стара пот — съвкупност от феромони и химически сигнали.

Войниците, които я придружаваха, я въведоха в изкуствена централна пещера, която бръмчеше, жужеше и беше пълна с ужаси. Главите на повече от сто победени люпила лежаха на пода, натрупани като трофеи една върху друга. В средата на залата, до чудовищната плячка, мърдаше огромна буца, състояща се от милиони тела, които се въртяха и потръпваха, всяко само за себе си — люпилото.

Маргарет спря. Вонята й пречеше да диша. Люпилото на Ларо започна да приема форма, която да се изправи пред нея. Купчината започна да се движи — стотици компоненти започнаха да се групират, като пиксели на широк и сложен образ. Докато люпилото приемаше конкретен облик, Маргарет осъзна, че у него има още нещо, което го отличаваше от предишните въплъщения на кликиското кошерно съзнание.

Не само войниците, но и стотици работници, копачи и други породи се бяха скупчили един до друг като богомолци в църква. Шумът, който издаваха, скоро стана нещо повече от непрестанното помръдване на крайници, крила и черупки. Маргарет долови тракане на човки и стържене на хитин, които се сливаха, за да създадат музикални звуци. Разбра, че чува език.

През годините, прекарани сред кликисите, Маргарет се бе научила да комуникира с тях, макар и грубо. Разбираше част от звуците и писукането им и сама можеше да издава подобни на тях. Сега обаче звуците се бяха променили. Бяха все така странни, но все пак представляваха нещо познато. Дума.

— Маргарет.

Звуците, издавани от войниците и работниците, се сляха в един-единствен глас като зловещ хор.

— Маргарет Коликос.

Никога досега кликисите не се бяха опитвали да изговарят човешки думи. Според Маргарет насекомите дори не разбираха смисъла на имената.

Стресната, тя направи крачка назад и се блъсна в бодливото тяло на един войник, но той дори не помръдна. Тя се обърна отново към люпилото, което продължаваше да се променя като гигантски пъзел.

— Ти си по-различно от последното люпило — каза Маргарет.

Люпилото най-после приключи трансформацията си: сега се бе превърнало в нещо, което бледо наподобяваше огромна човешка глава, направена от глината в нечия непохватна детска ръка. Устата помръдна и звуците излязоха от нея като вихрушка от ветрове, които носеха по земята сухи тръни.

— Маргарет Коликос… Познавам те.

Нещо със сигурност се бе променило.

— Какво си ти? — настоя тя.

— Някога бях… поне отчасти… човек. — Човешките черти продължиха да се променят, добиваха по-завършен вид. — Човек на име Дейвлин Лотце.

Тя го погледна потресена.

— Дейвлин?

Така и не бе узнала какво се е случило с него; очевидно кликисите бяха асимилирали гените и паметта му. Но Дейвлин навярно бе повлиял по някакъв начин на образуващото се люпило, като бе запазил частица от собственото си съзнание; и тази частица сега излизаше на преден план в масата на люпилото.

— След няколко деления моят кошер придоби достатъчно човешка ДНК, за да ни направи по-човешки. — Отделните късчета се размърдаха като образ, който влиза във фокус, и сега грубото подобие на лице придоби по-голяма прилика с лицето на Дейвлин.

— Възпротивих се на ларвата на люпилото и станах част от нея.

— Твоят ум е кошерният ум на кликисите?

— Част от него. Станахме по-силни и се боря за надмощие. — Докато си спомняше как да общува с човешкото същество насреща си, Дейвлин-люпилото говореше с все по-голяма увереност. — Няма да позволя бледите човешки следи, останали от колонистите, да се разредят още повече.

Тя видя смазваща болка по лицето, създадено от люпилото, чу леко потрепване в гласа му. Образът се разми, но само след миг отново се изясни.

— Сега аз и кликисите сме сключили нещо като… нестабилно примирие.

Маргарет направи крачка към ужасната глава.

— Тогава защо си толкова кръвожаден? Не можеш ли да спреш тези войни и да въдвориш мир? Кошерът на Ларо е по-кръвожаден от всички други. — Смисълът й се губеше.

— Защото трябва да сме по-кръвожадни. Аз… ние трябва да унищожим всички останали.

— Защо?

— За да спасим човешката раса. Кошерите ще продължат да нападат, да побеждават и да унищожават. Накрая ще остане само едно люпило. Едно Люпило ще контролира всичко. Едно люпило ще бъде единственото люпило. — Той направи продължителна пауза, докато Маргарет се опитваше да разбере какво намеква. — Затова аз трябва да бъда това люпило. Човешката раса няма шанс да оцелее, ако не победя всички останали кошери.

Маргарет затаи дъх, макар че в ума й се блъскаха безброй въпроси. Затова ли я бяха пощадили? За да стане посредник?

— Искаш човешката раса да се споразумее с теб вместо с някое друго люпило?

— Да.

— И тогава между хората и кликисите ще се възцари мир? Няма да имаме причина да се страхуваме повече от вас, така ли?

— Аз съм силен, но не съм единственият ум тук.

Дори да победя, няма гаранции. Все пак съм отчасти кликис.

Вперила поглед в чудовищната маса пред себе си, Маргарет почувства как я побиват тръпки.

— Колко кошера ти остават да победиш?

— Пет кошера все още се сражават в кликиските светове и се разпростират все по-широко. Два се сражават на Релекер. — Лицето се разми и отново се избистри. — Спомням си Релекер от времето, когато бях… просто Дейвлин. Моят кошер ще изчака и после ще смаже люпилото, което победи там.

— А как мога да помогна аз?

— Остани тук. Не ми позволявай да забравя човешкото у себе си.