Кевин Андерсън
Пепел от светове (104)

103.
Дел Келъм

Дел с удоволствие посрещна Кото Окая и придружителите му на Голген. Каквато и да бе причината, довела инженера тук, нещата със сигурност щяха да станат интересни. Кото пристигна на корабостроителниците на Оскивъл със средноголям скитнически транспортен кораб — изглеждаше прекалено голям за скромните му пилотски способности. Скоро обаче Келъм разбра, че пилот е Тасия Тамблин, даде позволение на кораба да кацне на една малка площадка, слезе с асансьор от операционния център, сложи си яке, за да го пази от студения вятър, и се запъти да посрещне новопристигналите.

Както очакваше, изобретателят бе натоварил кораба с всевъзможни джаджи.

— Човек никога не знае кога нещо ще се окаже полезно — каза той, докато слизаше по рампата, а Тасия привършваше с изключването на системите в пилотската кабина. Кото хвърли поглед през рамо към кораба. — Водя едни приятели. Много ми помагат в работата… е, поне не ми пречат. Никога не са виждали небесна мина.

От кораба след него слязоха три компита, всяко с различен цвят, двете технически модели, а третото — приятелски. Кото се изчерви.

— Е, тези не са точно приятелите, те са компита… макар че понякога мисля за тях като за приятели.

Най-накрая по рампата слязоха едно съвсем младо момиче и един възрастен мъж.

— За тези двамата говорех — Орли Ковиц и Хъд Стайнман.

Стайнман имаше вид на човек, страдащ от морска болест. Орли обаче се загледа очарована в широкото небе на Голген, във високите облаци и ярката слънчева светлина и лицето й грейна в усмивка. Тасия Тамблин също излезе от кораба: бършеше челото си и засланяше очи от слънцето.

— Ще намеря стаи за всички ви. Имаме колкото искаш място — каза Келъм. — Разглеждайте всичко, което искате, обаче внимавайте да не счупите нещо. Тамблин, ти и друг път си била в небесна мина. Разведи ги наоколо.

Тасия поведе двамата си спътници по палубата, обърна се и викна на Келъм:

— Вижте какво е донесъл Кото. Джес го уреди.

Келъм се обърна към изобретателя.

— Какво си ни донесъл? Сигурен съм, че е нещо интересно.

— О, да! — възкликна Кото въодушевено, докато се качваха по рампата. — Нови отбранителни методи. Разпространяваме ги из цялата Конфедерация… макар че нямам представа от къде на къде фероуите ще искат да ви нападнат тук. Никога не са се интересували от газовите гиганти. Джес Тамблин и говорителката Перони ми казаха да се уверя, че Конфедерацията е готова.

Келъм се сепна, спря и го изгледа.

— Фероуи? Тук? Не може да бъде!

— Поискаха от мен да създам нови оръжия за борбата с огнените кълба и ми дадоха венталска вода, с която да работя. Невероятно е. Огромен потенциал.

Влязоха в голямото товарно помещение и Кото усили осветлението. Ярка светлина заля блестящия хидрогски кораб, поставен до нещо, което приличаше на сателитна чиния.

— Откъде го взе това проклето кълбо на дрогите? — попита Келъм. Рационалната част от него знаеше, че хидрогите са разгромени, и той се надяваше да не ги види никога повече, но този видим спомен от тях все пак го изнерви.

— О… няма значение. Това няма нищо общо с венталските оръжия. А другото устройство е прототип, който ще използваме срещу кликисите. Предполагам, че скоро ще ми се удаде случай да го използвам — всъщност точно това е главната причина Тасия Тамблин да дойде с мен. — А после май осъзна, че се е отплеснал, и се върна към съществената част. — Първо обаче трябва да разтоваря и да инсталирам новите венталски оръжия.

— Всичките тия боклуци?

— Човек никога не знае кога нещо може да се окаже полезно. Когато ми остане време, трябва да поработя по кликиската сирена и може да намеря и друг начин да изпробвам кораба. Все не успявам да довърша изследванията си.

— И какво е това изумително ново оръжие?

Досущ като въодушевено момче, Кото отиде до един контейнер, въведе код за достъп и го отвори. Вътрешността на контейнера бе заскрежена, блестяща от синкава химическа светлина, която обаче не отделяше никаква топлина. Тънки снопчета пара се издигаха като дъх на леден великан. Келъм надникна вътре и видя десетки цилиндрични предмети със заострени краища. Приличаха на артилерийски снаряди, дълги колкото ръката му до лакътя и дебели колкото китката му.

— Това е замръзнала венталска вода — каза Кото. — Метателни оръжия. Създадох ги, разбира се, с помощта на венталите — не бих могъл да направя нищо без тяхното съдействие. Калибърът им е като на стандартните оръдия, които корабостроителниците инсталират за защита на повечето конфедерационни кораби.

— Майтапиш ли се?

Кото се ухили.

— Замръзнали вентали — експлозивни оръжия срещу фероуите. Не знам какво точно ще се случи, но мисля, че ако простреляме някое огнено кълбо с тези снаряди, ефектът ще бъде… изключителен. Честно казано, нямам особено желание да ги изпробвам, тъй като това би означавало сблъсък с фероуите, но по-добре да сме подготвени за всичко, не мислиш ли?

Келъм не можеше да не се съгласи.

— Създаването им беше много интересно — просто направих някои изчисления и предадох на венталите какво искам да направят. Те се оформиха сами, охладиха се до солиден лед и готово — идеални боеприпаси. Иска ми се и всичко останало да беше толкова лесно.

Докато слизаха от кораба, Келъм погледна жълтеникавото небе и се стресна, понеже из целия комплекс завиха аларми.

— Сега пък какво става?

По интеркома се чуха гласове, ревяха на всички миньори да се въоръжат, а на всеки боен кораб — да излети.

— Повече от осемстотин кораба се приближават към нас! Не, хиляда!

Тасия Тамблин вече тичаше към тях.

— Келъм, имаш ли зелен жрец в мината? Мога да изпратя съобщение до Оскивъл — да повикам Конфедерацията на помощ.

Скитническите кораби излитаха трескаво и изпълваха небето. От близките небесни мини се издигаха още. Келъм хукна към един интерком и поиска доклад, но хората му не знаеха почти нищо.

— Изобщо не мислех, че на зевесетата ще им стиска да се върнат. Здравата сме загазили.

— Ха! — възкликна Тасия. — Че на зевесетата изобщо не им останаха кораби след фиаското на Пим!

Кото Окая озадачен сбърчи чело и се взря в множеството кораби, които се появяваха високо над тях.

— Да не бързаме със заключенията. Тези кораби са прекалено много, а и не се държат като разбойници от ЗВС.

От небето във величествен парад, с разперени слънчеви платна, към мините се понесоха стотици илдирийски бойни лайнери. С шарките си напомниха на Келъм за ивиците на скаларията, която някога отглеждаше в аквариума си. Зад първата вълна се появи втора, после трета.

— Това май е целият Слънчев флот! — ахна той. — По дяволите, какво можем да направим срещу такава сила?

Втурна се към асансьора. Трябваше да стигне до операционния център и поне да се престори, че контролира нещата. Все пак Отговаряше за този комплекс и хората му щяха да очакват да вземе някакво решение.

Бойните лайнери не бяха изпратили никакво съобщение. Веднага щом стигна до контролната зала, Келъм каза високо както на приближаващите се кораби, така и на своите:

— Не стреляйте! Не сме във вражда с Илдирийската империя.

На външните тактически екрани се появиха още стотици кораби, влязоха в орбита и сключиха кордон около газовия гигант.

— Говори Дел Келъм, началник на този комплекс небесни мини. Какво искате?

На екрана се появи илдириец — висок, с дълга плитка, преметната през рамото. Магът-император Джора’х.

— Не се безпокойте, Дел Келъм. Ние също не сме във вражда с Конфедерацията. — Усмивката на императора бе състрадателна… и искрена. — Молим за временно убежище на Голген.