Кевин Андерсън
Пепел от светове (153)

152.
Осира’х

— Адар Зан’нх, отведи ме до Миджистра — до това, което е останало от нея — каза магът-император. — Трябва да видя града със собствените си очи.

Макар и неспокоен, адарът бе готов да се изправи пред бедствието, което бе оставил зад гърба си. Двамата с Осира’х бяха избягали от фероуите, без изобщо да видят разрушенията.

— Слушам, господарю.

Осира’х затвори очи. Усещаше присъствието на братята и сестрите си там долу, както и това на престолонаследника Даро’х. Разбра как тя, Род’х и останалите могат да помогнат на мага-император да победи Руса’х и бе готова. Щеше да е много по-тежко от онова, което бе преживяла на Голген, когато се бе изправила отново пред хидрогите. Отвори очи, пристъпи напред, застана между родителите си и се взря в опустошението, което се виждаше на екрана.

Баща й и адар Зан’нх вече започваха да проумяват истинския размер на случилото се и Осира’х почувства тревогата им през тизма — тревога достатъчно силна, за да й причини физическа болка. Сградите бяха съборени; кулите, музеите, складовете, жилищните квартали — всичко бе рухнало и изгоряло. Ударът бе изравнил със земята Призматичния палат и неговия съвършен елипсовиден хълм. Огромната сграда, хълмът, седемте симетрични потока — всичко просто бе изчезнало.

— Част от мен току-що загина — промълви Джора’х, докато се взираше невярващо в опустошението.

— Част от теб, да. Но не и цялото. — Разрушението бе извикало сълзи в очите на Нира, но тя здраво стисна ръката на Джора’х. — Ние ще спасим останалото.

— Трябва да кацнем — проговори Осира’х. — Всички са там долу и ни чакат. — Пое си дълбоко дъх. — Мога да се боря по-добре срещу превъплътения фероуи, ако съм с моите братя и сестри. Ние заедно притежаваме сила, която нямат дори венталите.

Въпреки че обгърнатите в мъгла кораби и ледените снаряди бяха унищожили голяма част от фероуите, опасността все още не бе преминала. Множество огнени кълба продължаваха да летят във всички посоки; отмъстителни и капризни, те удряха навсякъде, където можеха. Бойните екрани в командното ядро на флагманския кораб показваха сблъсъци в цяла Илдира.

— Щом Осира’х казва, че трябва да слезем, аз съм съгласна — каза Нира. — Въпреки че се опитахме да я спрем, тя се оказа права за хидрогите на Голген. — Протегна напред фиданката, която държеше. — А освен това имаме на своя страна верданите. Те ще ни помогнат.

— Значи слизаме — реши магът-император. — Истинската битка тепърва предстои. Всички ще се сражаваме с Руса’х.

Заобиколен от десетина незасегнати бойни лайнера, флагманският кораб се спусна в атмосферата и се понесе към разрушения престолен град. Джора’х остави Зан’нх в командното ядро и поведе Нира и Осира’х към един катер.

Докато се спускаха, Осира’х усещаше несекващата болка, която се носеше от всички успели да оцелеят илдирийци. Почувства също така как братята и сестрите й и престолонаследникът Даро’х се опитват да повдигнат духа на хората.

Щом катерът кацна и люкът се отвори, Осира’х изскочи навън. Въздухът опари дробовете й, вихрушката от огнени същества над главата й сякаш пърлеше самата атмосфера. Тревите и храстите пушеха.

Престолонаследникът Даро’х и Язра’х се втурнаха към мага-император. Осира’х сграбчи ръцете на братята и сестрите си, за да образуват духовен кръг. Изолира съзнанието си и после разпростря мислите си навън, едновременно към баща си и към братята и сестрите си. Трябваше да ги свърже всичките. Здраво… силно.

Превъплътеният фероуи бе някъде в небето, изпълнен с яростна омраза. Осира’х можеше да го намери и да го принуди да дойде.

Стисна ръцете на Род’х и Гейл’нх. Двете й сестри затвориха кръга.

— Както предишния път — каза Осира’х. — Вдигаме бариера, която е по-силна от огъня, по-силна от тизма.

Децата се съсредоточиха върху неуловимите връзки, които свързваха цялата раса.

— Разпрострете се навън и подсилете духовните връзки. Намерете останалите илдирийци. Всичките. Руса’х изгори собствените си пътеки. Време е да изтъчем щита си.

Като използваха необикновените си способности, Осира’х и нейните братя и сестри изолираха и прерязаха веригите, чрез които фероуите бяха улавяли откраднатите душепламъци. Огнените същества бяха пътували по тези обгорени пътеки, за да възпламеняват тизма и да поглъщат душите на илдирийците. Сега петте деца издигнаха по тези почернели пътища барикади, прекъснаха пътеките, по които се оттегляха пламтящите фероуи, лишиха ги от енергията, с която се хранеха. Осира’х стисна очи и изключи света около себе си.

Чу около себе си ужасени крясъци. Въздухът се нагря почти непоносимо и проникна през щита. Пред лицето й се появи златистооранжева светлина и тя се отдръпна. Към тях се спускаше огромно сърдито огнено кълбо, по-голямо от всеки от другите фероуи. Увисна пред тях — грамаден ревящ възел от пламъци.

Осира’х почувства силата на яростта му още преди да види пламтящата мъжка фигура вътре. Вкопчи се по-здраво в ръцете на братята и сестрите си.

Руса’х бе отговорил на призива им.