Кевин Андерсън
Пепел от светове (39)

38.
Адар Зан’нх

Дълбоко в защитените планински тунели Зан’нх изучаваше разположението на флота си. След унищожението на бойния лайнер с десет хиляди бежанци на борда той имаше само девет големи бойни кораба, останали на Илдира. Всеки съд, който се опиташе да напусне планетата, дори и най-малките, биваше преследван и унищожаван. Стотици илдирийци бяха загинали, докато се опитваха да се измъкнат.

Току-що му бяха съобщили за пристигането на петте повредени лайнера от септата на тал О’нх. Работниците, които Зан’нх бе оставил на празните, изпълнени с дим кораби бяха приключили работата си и повредените кораби се бяха добрали до системата. Адарът побърза да им нареди да останат настрана от опасната зона и да се присъединят към останалите бойни лайнери, които не смееха да се доближат до Илдира. Макар че корабите отвън ставаха все по-многобройни, те си оставаха влудяващо далеч от обсега им.

Завърнаха се дори и някои по-големи кораби — объркани от изчезването на мага-император от тизма, пилотите и екипажите искаха нареждания и обяснения, но адар Зан’нх не можеше да им предложи дори малко успокоение. Заповяда им да чакат: не знаеше какво би наредил магът-император в подобна ситуация, затова вземаше най-добрите решения, които можеше.

Деветте му бойни лайнера обикаляха около планетата: търсеха оцелели, проверяваха бежанските лагери, помагаха на илдирийците да останат в относителна безопасност от фероуите — поне Зан’нх се надяваше, че е така. Останалите му лайнери, които обикаляха Спиралния ръкав, можеха да направят малко, за да подпомогнат онези части от Империята, които се носеха напосоки, без централно управление. А междувременно адарът бе заклещен тук, насила отделен от основната част на Слънчевия флот.

Трябваше да намери някаква брилянтна стратегия, която да победи фероуите и да освободи илдирийците. Зан’нх бе изградил кариерата си точно така — като бе намирал неочаквани решения при обстоятелства, които изглеждаха невъзможни. Бе доказал колко струва, и то неведнъж. Сега напрягаше всичките си сили в измисляне на стратегия.

Но срещу фероуите не му хрумваше нищо. От дни си блъскаше главата, консултираше се с най-умелите си съветници и въпреки това не можеше да измисли начин, по който да се противопоставят на огнените същества, без да предизвикат абсолютна катастрофа.

В централната пещера паметителят Ко’сх бе събрал група слушатели и им разказваше история, наскоро одобрена за включване в преработената Сага за седемте слънца:

— Ето как адар Кори’нх успя да нанесе съкрушителен удар на хидрогите…

Зан’нх потръпна и се зачуди дали главният паметител не е избрал тази история специално, за да го уязви. Да, адар Кори’нх, неговият героичен предшественик… Въпреки че хидрогите изглеждаха неуязвими, Кори’нх бе успял да намери начин да ги нарани.

Мислите на Зан’нх се блъскаха като остриета, прорязващи спомените му, докато паметителят описваше как старият адар бе пожертвал цяла манипула бойни лайнери на Слънчевия флот, за да унищожи еднакъв брой бойни кълба на врага. По този начин адар Кори’нх бе показал на цялата Илдирийска империя как да уязвят враждебните същества.

Очите на Зан’нх заблестяха в ярко осветената пещера, зъбите му се стиснаха в раздразнение и гняв. На драго сърце бе готов да последва примера на адар Кори’нх, но срещу фероуите подобна саможертва би била безполезна. А и не искаше да загуби оставащите кораби от Слънчевия флот в самоубийствени сблъсъци с врага — бяха прекалено малко и трябваше да останат невредими, за да защитават Илдирийската империя.

Младият Райдек’х седеше на каменния под до тал О’нх. Язра’х крачеше напред-назад, следвана от исикските котки, неуморна и раздразнена също като адара. Престолонаследникът Даро’х стоеше настрана от всички, очевидно обезпокоен.

Внезапно Зан’нх се олюля и ушите му престанаха да чуват напевния глас на паметителя. Страхотен трус премина през тизма и адарът почувства как в главата му избухват писъците на хиляди гласове. Ко’сх млъкна — той също ги бе почувствал.

От другата страна на пещерата Даро’х се свлече на колене, останал без дъх.

— Фероуите отново атакуваха. Току-що загинаха хиляди хора.

Райдек’х стискаше главата си с ръце — писъците го бяха засегнали много по-силно от останалите.

— Тези хора бяха от Хирилка. Един от заселническите лагери. — Той се огледа в подземната пещера. — Чух ги как крещяха и молеха за помощ в главата ми. А после просто спряха.

Движен от чист импулс, Зан’нх тръгна към асансьора, който водеше към изхода на тунела.

— Ще взема катера и ще проверя. Може би ще успея да помогна на оцелелите… ако има оцелели.

Райдек’х скочи и викна напрегнато:

— Идвам с теб.

— Прекалено е опасно.

Момчето скръсти ръце на гърдите си.

— Значи и за теб е прекалено опасно, адаре.

Тал О’нх се усмихна в мрака, който го обгръщаше.

— Вземи момчето, адаре. Опитът, който ще натрупа, ще го направи по-силно.

Зан’нх не можеше да не си спомни за собствената си връзка със своя учител Кори’нх. Не можеше да каже „не“.

Мрачната, замъглена от пушеци светлина на деня си оставаше все тъй безпощадна. Катерът летеше ниско. На мястото на втория пилот Райдек’х се наведе напред, за да погледне през предното стъкло. По обработваемите земи и из горите бяха минали бързи пламъци и бяха оставили полята и хълмовете почернели. Далеч пред тях във въздуха се извиваха стълбове дим от вечно горящите огньове в Миджистра.

Зан’нх усещаше пулсирането на болката на тизма и преднамерено полетя към нея. Катерът пристигна в един от най-големите лагери с бежанци от Хирилка — геометрично разположено поселище със сглобяеми сгради. Болката в сърцето му стана още по-силна.

Лагерът представляваше тлееща рана. Всичко бе унищожено, бежанците — превърнати в пепел, душепламъците им — откраднати.

— Фероуите са пирували — каза Зан’нх.

Райдек’х поклати глава в дълбока скръб.

— Евакуирахме цялото население на Хирилка — казахме на всички, че там е опасно. Не им казахме, че на Илдира ще е още по-лошо. — В зачервените му очи се четяха едновременно отвращение и страх. — Ако губернатора Руса’х някога го е било грижа за хората на Хирилка, защо е позволил на фероуите да направят това? Защо?

Високо в небето над тях кръжаха огнени кълба — многобройни, ярки и горещи. Зан’нх знаеше, че ги виждат. Можеха да се гмурнат надолу и да убият и него, и губернатора Райдек’х само за миг. Но фероуите само ги наблюдаваха.

Дали не им се подиграваха?

Зан’нх ги ненавиждаше. Огнените същества сякаш тикаха в лицето му факта, че могат да унищожат илдирийците, когато пожелаят.