Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (89)

LXXXIX

Изправен на кораба си, Тезей гледаше как бреговете на Атика се приближават. Свещеният хълм на Акропола блестеше с последните слънчеви лъчи, а насреща му и потъналият в борове Ликабет. Зад него Химет променяше цветовете си — от розов ставаше теменужен, а след това тъмносин. Голяма сладост изпълваше всичко и Тезей чувствуваше как сърцето му се усмирява.

На пристанищния вълнолом се виждаха хиляди хора, които го очакваха.

„Какво щастие е да си вожд на един народ — мислеше си той — и да се завръщаш от война, носейки му победата!“

Вече влизаха в пристанището. Най-отпред — царският кораб, и до него, почетно, корабът на капитан Алепу, а отзад — останалият флот.

Свиха платната, хвърлиха котвите, кеят ехтеше от ликуващи и поздравителни викове. Народът размахваше лавровите и маслиновите клонки, а войниците на корабите удряха тържествено щитовете си.

Скочиха на брега, жените тичаха и прегръщаха мъжете си, бащите си, братята си. Старейшините се поклониха на царя. Тезей вдигна копието и щита си, поздрави народа.

— Мъже и жени атиняни! — извика той. — Добре съм ви заварил! Походът свърши, врагът е победен, нося ви победата! А сега нека се изкачим всички на Акропола, за да благодарим на нашата богиня закрилница Атина. Ден и нощ, застанала до корабите ни, пред войската ни, тя воюваше!

След като Тезей изрече това, всички тръгнаха, като пееха химни за Атина.

Имаше пълнолуние. Маслиновите градини, нивите и в далечината планините бяха облени в меката светлина на луната. Небето блестеше съвсем чисто.

Стигнаха в Атина, изкачиха се на Акропола. Широко разтворен, окичен с маслинови клонки, храмът на Атина ги очакваше. А вътре под лунната светлина статуята на богинята искреше.

Народът застана около колоните, Тезей изкачи каменните стъпала на храма и извика на неколцината войници, които го следваха с товари на гръб:

— Приближете се! Донесете плячката, даровете за Атина!

Войниците пристъпиха, положиха върху стъпалата, окачиха на колоните, разстлаха върху плочите на храма богатата плячка — бронзови кнососки щитове, много копия и шлемове, големи мечове с изкусни гравюри, бронзови глави на бикове с позлатени рога, скъпи тъкани с блестяща везба — и накрая поставиха в нозете на Атина тежки златни чаши, обеци, гривни и царски пръстени.

Засмяха се камъните, засия храмът. И под лунната светлина мнозина видяха как богиня Атина се усмихва доволна.

Тезей вдигна ръце, докосна коленете на богинята и гласът му прозвуча, силен, радостен, в нощта:

— Атина, богиньо на силата и мъдростта, завърнахме се от война! Извършихме това, което ни заръча. Разгромихме прогнилото царство, раздадохме богатствата и нивята му на варварите. Нова кръв се вля в съсухрените жили, нова сила проникна в тялото на Гърция! Войната свърши! А сега започва делото на мира. Атина, закрилнице на човешкия ум, просвети ни! Помогни ни да дадем справедливи закони на родината ни! Помогни ни да обработваме земята, да се плодят посевите ни, маслините, лозята. Да обработваме бронза, желязото и мрамора и да създаваме творения на красотата. Да дойде ден, когато този твой град, Атина, да се превърне целият в един храм. Атина, богиньо на силата и мъдростта, чуй ни! Добра е войната и ти се нрави, затова държиш, о, богиньо на разума, копие и щит. Но по-добър е мирът. Нека зацари мир в родината ни. Опри, о, богиньо, в някой ъгъл на храма си войнственото копие и нека ръцете ти се напълнят с гроздове и житни класове!

След като Тезей изрече тези слова, целият народ вдигна ръце към статуята на богинята и завика:

— Мир! Мир! Мир!

Тезей слезе от стълбището на храма, повика старейшините, заповяда:

— Да се заколят воловете и овцете, които докарахме от Крит, да започнат жертвоприношенията!

Хари и Крино седнаха по-настрана на една скала, поставиха баща си помежду си и го прегърнаха. Ковачът беше щастлив. Сега се радваше на това, за което беше мечтал през целия си живот. Децата му бяха при него, живееха вече като свободни хора, работеха, вършеха всичко, на каквото бяха способни, за да бъдат полезни на държавата. Нови пътища се отваряха пред тях.

— Няма да изработвам вече ножове и копия — каза ковачът. — Ще правя мотики и кирки. И те са оръжия, и с тях ще воюваме. Всичкото желязо, което донесох от Крит, ще го превърна в сечива, за да може човекът да обработва земята.

Старият Дедал се приближи. Под лунната светлина високото му чело блестеше. След толкова време днес за първи път го виждаха да се усмихва, изглеждаше доволен.

— Ще взема — каза той на тримата си приятели, които станаха, за да го посрещнат и да го поставят да седне при тях, — ще взема мрамор от Пентели и ще извая статуя на богиня Атина. Ще я представя положила шлема си на земята, а в дясната си ръка ще държи Нике.

— Нике с големи крила! — извика Крино, като плесна радостно с ръце.

Дедал наведе тежката си глава, замисли се. И изведнъж изправи чело с блеснали очи.

— Не! — каза той. — Не! Ще й отрежа крилата!

Хари сграбчи ръката на стария Дедал и я целуна.

— О, велики творецо! — изрече той. — Да, такава, без крила, направи Нике! За да не може вече да литне и да си отиде от Гърция!