Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (48)

XLVIII

Какво щастие би било, ако човекът имаше крила и можеше да лети като птица, да преминава над планини, полета и морета и да стигне при любими нему хора и да ги поздрави!

Какво щастие би било, ако Хари имаше крила и можеше да прелети до Крит, да влезе в двореца, да почука на вратата на царкинята, да намери сестра си Крино и да й извика:

— Крино! Крино, сестричке моя! Намерих татко!

Но човекът няма крила, не може да лети и сега Хари е принуден да пише писмо и да чака — Бог знае докога! — случай, когато някой кораб ще тръгне за Крит, за да му го отнесе.

„Какво ли правят там Крино и Икар? — мислеше си Хари. — Навярно се безпокоят за мен, а пък аз съм щастлив тук с баща си и обичния ни княз!“

И наистина Ариадна, Крино и Икар се тревожеха. Отдавна не бяха получавали писмо от Хари и непрекъснато си мислеха, че му се е случило нещо лошо.

Царкинята си казваше:

„Дали Тезей е получил писмото ми? Дали е разбрал кой му го е пратил? Успял ли е да освободи Хари?“

Старият цар също беше неспокоен.

„Забави се капитанът, няма го да се върне и да му докара, окован във вериги ковача! Забави се!“

И току крачеше напред-назад в двореца през безкрайните зимни нощи. Единствената му утеха беше да играе на шах с хитрия тлъст сънотълкувател.

Но понякога малките му лукави очи проблясваха радостно.

„Рано или късно — казваше си той, — пролетта все трябва да дойде. Царят на Атина е получил заповедта ми и ще не ще, ще ми изпрати заедно със седемте младежи и сина си. Та Минотавърът да го изяде!“

Една нощ царят слезе сам дълбоко долу в основите на двореца, в Лабиринта. Подземни криволичещи галерии — дълго вървя из тесните коридори със запалена борина в ръка.

— Трябва да видя Минотавъра — шепнеше той, — трябва… Напоследък все реве, сякаш иска нещо, и не ме оставя да спя… Трябва да видя какво иска, та да не вика.

Пътят се извиваше, виеше се като водовъртеж, чиито кръгове все повече се стесняват и в средата им се намира бездната, която всмуква човека.

„Никой не може да влезе в тези тъмни извивки на Лабиринта и да излезе оттук жив! — мислеше си старият цар. — Само аз знам как да изляза, само аз…“

И продължаваше да върви, като понякога се препъваше о някой камък. Беше много влажно, въздухът беше задушлив и миришеше на пръст, от време на време подхвръкваше прилеп или изсъскваше змия.

Изведнъж от дълбините на Лабиринта се разнесе страшен рев. Странен рев, изпълнен със свирепост и мъка.

— Минотавърът… — прошепна царят и се спря задъхан.

Избърса потта, която се стичаше по лицето и врата му.

— Минотавърът… — промълви отново царят, долната му челюст трепереше.

Много рядко слизаше да го види. Страхуваше се. Минотавърът беше ужасно чудовище, което царят беше заварил затворено в двореца още от минали времена. То имаше тяло на човек, но глава на бик. През цялата година не ядеше нищо, само всяка пролет трябваше да му докарват седем младежи и седем девойки. Бореше се с тях, сграбчваше ги, пускаше ги, отново ги хващаше, играеше си с тях като котка с мишка. И накрая ги изяждаше.

Царят пристъпи още няколко крачки. Усещаше все по-близо горещия дъх на чудовището.

— Ще се върна… — промълви царят изплашено. — Не искам да го видя!

Понечи да свърне назад, но неочаквано едно грамадно космато тяло му препречи пътя. Вдигна глава царят, погледна и нададе вик на ужас: Минотавърът стоеше пред него с разперени ръце, сякаш искаше да му попречи да си отиде.

— Пусни ме да си вървя! Пусни ме да си вървя! — извика клетият старец и се опря на стената. Коленете му се подкосиха.

Но чудовището го гледаше пронизително право в очите. Устата му, пълна с широки зъби, беше отворена — то се смееше, ала от очите му капеха едри сълзи.

— Защо плачеш? — попита го царят.

Но чудовището не можеше да говори.

— Защо се смееш? — попита го отново царят.

Никакъв отговор.

— Гладен ли си?

Чудовището разтвори още по-широко уста и измуча нещо.

— Добре, добре — каза царят, — имай още малко търпение, пролетта наближава. Заръчах пак да ти доведат седем красиви младежи и седем красиви девойки, та да се наситиш!

Сега чудовището се засмя радостно, а от устните му потекоха червеникави като кръв лиги.

То сякаш разбираше думите, които му се казваха, но не можеше да отговори.

— Доволен ли си? — попита го умолително царят. — Доволен ли си? Дойдох да ти кажа това, та да се успокоиш. Защото през последните нощи все току ревеш и не ме оставяш да спя. Какво ти е?

Чудовището въздъхна. Поклати глава.

— Какво ти е — отново попита царят.

Очите на Минотавъра гледаха царя, изпълнени с мъка.

Отвори и затвори уста, и отново я отвори, понечи да изрече нещо с човешки глас, но не успя. Две едри сълзи отново се отърколиха от очите му.

Царят се изплаши.

— Какво ти е? Какво ти е? — отново запита той. — Искаш ли нещо!

Царят започна да се тревожи. Знаеше от баща си и от дядо си, че Минотавърът е свещен звяр, който закриляше Критското царство. Царете трябваше да изпълняват всичките му прищевки, за да бъде доволен, ако не е доволен, царството му го грози беда.

А сега царят виждаше, че Минотавърът беше притеснен — плачеше, въздишаше, — и се изплаши.

— Царството ми го грози беда — прошепна той. — Царството ми го грози беда…

— Какво искаш? — попита отново царят звяра. — Ще ти дам всичко каквото поискаш?

Чудовището поклати глава и пак въздъхна.

— Ето, наредих да ти доведат самия син на атинския цар! — извика Минос. — Какво искаш повече? Синът, единственият син на царя, Тезей!

Щом чу това име, Минотавърът изрева, сякаш му бяха забили нож в сърцето. Изплези езика си и го прехапа. Кръв започна да тече върху плешивата глава на царя.

— Какво ти е? Какво ти е? — извика разтревожено старецът.

Минотавърът смъкна ръцете си и също се опря на стената, сякаш не можеше да стои прав.

„Какво му стана? — каза си царят. — Какво му стана? Като че ли се уплаши? Или пък това е от голяма радост? Ех, ако можеше да говори, да разбера какво иска и да му го дам, та да се зарадва… Защото иначе царството ми го грози беда!“

Даде си смелост, протегна ръка и погали Минотавъра.

— Мълчи, мълчи… — каза му той, — не викай. След месец иде пролет… След месец в пристанището ни ще хвърли котва корабът с черните платна… И от него ще слязат седемте младежи и седемте девойки… И най-първи — единственият син на царя, Тезей!

Но щом чу отново това име, Минотавърът измуча като бик, когото колят. Основите на двореца се разтресоха, сякаш имаше земетресение.

— Нищо не разбирам… Нищо не разбирам… — измърмори отчаяно царят.

Сега Минотавърът се беше строполил на земята, лежеше неподвижно като мъртъв. Царят го побутна с крак, но той не се помръдна.

„Спи — помисли си царят, — спи… Добре ще бъде да си тръгна…“

Извърна се на пръсти, направи полека няколко крачки и след това започна да тича.

Тичаше, тичаше, прилепите летяха около главата му, паяжините се заплитаха в лицето му, но старият цар тичаше изплашен, сякаш страшното чудовище го гонеше.

Когато стигна на входа, Минос се спря. Пое си дълбоко дъх. Беше целият позеленял от страх. Обърна се към стража, който стоеше до входа на Лабиринта с тежка двойна секира в ръка.

— Повикай робите да ме отнесат горе! — каза му той.

Стражът тръгна тичешком и след малко се върна с двама грамадни негри.

— Вдигнете ме! — заповяда царят. — Качете ме горе!

Негрите се наведоха, преплетоха си ръцете и царят седна върху тях. Изправиха се, Минос преметна ръце отдясно и отляво върху раменете на робите, стражът тръгна отпред със запалена борина и се качиха в двореца.

Навярно беше вече полунощ.

Царят се пъхна в леглото си — зъзнеше, сякаш имаше треска.

— Страх ме е — прошепна той, — страх ме е… Нещо му има на Минотавъра, нещо иска… Страх ме е!